|
|
|
|
ДА СИ СПОМНИМ ЗА ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА
|
През отминаващата 2006-та година се навършиха 25 години от смъртта на Людмила Живкова, а през наближаващата 2007-ма предстои да се навършат 65 години от нейното рождение. На по-голямата част от родените през 80-те и 90-те години на миналия век това име не говори нищо или почти нищо. А и мнозина от родените по-рано едва сега започват да осъзнават, че по времето, когато Людмила Живкова беше министър на културата на България (1975-1981 гг.), страната ни получи най-мощния от Възраждането и Освобождението насам импулс в своето културно развитие. За броени години беше създадена Националната галерия за чуждестранно изкуство в София, съизмерима с прочути световни галерии, фондове на които са били събирани в продължение на векове. Изграден беше Националният дворец на културата (НДК) – конгресен център от световна величина. Създаден бе уникалният не само в България Национален музей "Земята и хората". Основана бе Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК). България стана домакин на Международната детска асамблея "Знаме на Мира", провеждана под егидата на ЮНЕСКО. Всички изброени, а и много други успешно осъществени културни проекти, изиграли най-съществена роля за развитието на българската култура и за нейното популяризиране зад граница въпреки желязната завеса, със сигурност нямаше да бъдат осъществени без водещата инициатива на Людмила Живкова. Най-добро доказателство за това е фактът, че след нейната ранна и неочаквана смърт през 1981 година културните й инициативи бяха или прекратени, или постепенно изпразнени от своето вътрешно съдържание и приравнени към множеството помпозни мероприятия на социализма. Както приживе, така и след смъртта на Людмила Живкова за широките обществени кръгове у нас остана неясна духовната ос, около която се изграждаха нейните начинания и която създаваше съкровената връзка между тях. А и при наличието на господстващата марксистка идеология не съществуваха условия да бъде разкрита. Тази духовна ос беше философско-нравственото Учение "Жива Етика" (Агни Йога), създадено от Елена Рьорих в сътрудничество с група Учители от изток. В текста на 14-те записани от Елена Рьорих книги на Учението то намери своя словесен израз, а в картините на нейния съпруг Николай Рьорих и тези на по-малкия й син Святослав Рьорих - своето въплъщение със средствата на изобразителното изкуство. Именно приложението на Живата Етика и сътрудничеството на Людмила Живкова със Святослав Рьорих бяха в основата на културното строителство у нас през 70-те години на ХХ век. Според Святослав Рьорих Людмила Живкова е "единственият през ХХ век държавен деец, който е възприел много дълбоко Живата Етика и е видял в нея огромни възможности за усъвършенстване на държавния строй и за одухотворяването на този строй с култура и висока философска мисъл. Тя много добре разбира, че държавата трябва да се гради и да живее по законите на красотата. Но на нея и е много трудно, и не само трудно, но и опасно (...) Онези, които държат властта и в Русия, и в България, се ръководят от определена идеология и няма просто така да дадат тази власт и няма да се примирят с една нова, непонятна за тях философия" (цит. по [1]). Непосредствено след 1989 година, вече от страна на новите властимащи беше направено всичко възможно самото име на Людмила Живкова да бъде забравено. Монументът "Камбаните" от любимо място на българските деца и възлов елемент от детската асамблея се превърна в място на запустение. Булевардът в София, носещ нейното име, беше прекръстен на един министър-председател от по-далечното минало, осъден за въвличане на страната ни в национална катастрофа. НДК "Людмила Живкова" започна да се именува просто НДК и освен като културно средище стана известен и с едно ново амплоа – като място за базари и търговия на дребно. Белег на едно комерсиализирано време? Може би, но може би също така и красноречиво свидетелство за катастрофалното разминаване на културното ниво на днешните управляващи с духовната извисеност на Людмила Живкова. Приносите на българската културна подвижница обаче са официално признати в Индия – страната, с която Живкова бе дълбоко духовно свързана, и в Русия, където делото на семейство Рьорих намира най-живо признание и продължение в основания през 1991 г. от Святослав Рьорих Международен център-музей "Рьорих" в Москва. В чужбина фактът, че името и заслугите на Людмила Живкова системно са премълчавани у нас, буди основателно недоумение. Така например, в своята статия за Живкова [1] директорът на музея "Рьорих" в Москва академик Шапошникова пише "Дори по-късно, десет години след като вече не беше между живите, когато социалистическият строй в България беше рухнал, нейните бивши съратници се страхуваха да говорят за нея. През лятото на 1992 г. бях в командировка в България по свои работи и се срещнах с някои от тях. На моите въпроси за Людмила Живкова те отговаряха неохотно, като се стараеха по възможност да мълчат. Върху името й беше наложена негласна забрана и изглеждаше, че някой невидим и могъщ строго контролираше нейното спазване. Сред моите събеседници имаше творчески работници, културни дейци, учени, но всички те като че ли се бяха наговорили и свято спазваха принципа "мълчанието е злато"". Един от най-важните уроци, на които ни учи историята обаче, и който явно мнозина овластени и до днес са забравили да научат, е че един духовен подвиг не може да бъде изличен чрез гласни или негласни забрани да бъде споменаван. На състоялата се през 1995 година в Националния музей "Земята и хората" научно-обществена конференция по случай 60-годишнината от подписването на Пакта Рьорих всички присъстващи почетоха паметта на Людмила Живкова. През 90-те години се появиха множество обществени организации, поставящи си за цел продължаването на различни аспекти от нейното дело. Оказа се, че нито дистанцията на времето, нито пропастта на официалното мълчание, нито дори очернящите публикации в жълтата преса през последните години са способни да изличат от сърцата на хората светлия спомен за онази, която премина през живота си "като по струна над бездната - красиво, внимателно и стремително" [2] и завеща на бъдните поколения своя подвижнически пример. Литература: 1. Шапошникова Л.В. Людмила Живкова - государственный деятель и подвижник. Культура и Время, №1-2/2002. 2. Листа изъ градината на Мория. Кн.І. Зов. С., Виктор М. Сеплевенко. 1924. [Това е първата книга от Учението "Жива Етика" - бел. ред.]
|
||
|
|
|
©
|
|