РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
Мария Гюзелева
САМОДИВА
|
– Станке, знайш ли в що вярва Ценин Митю? – запита Марина и сбута дружката си. – Ако не знайш, да ти кажа. – Че кажи ми, де. – усмихна се момата и като продължи да преде, се изкиска. – Да не би да вярва в таласъми? – Ба, в таласъми.В самодиви и то в село. – Тъй ли?В самодиви ли?!И какво за тях, Маро? – вдигна очи Станка и като изпусна хурката си, погледна уплашено. “Дано не се сети за разказа на мама.Как ме намерила в гората край село...” – Що се стрескаш, бе Станке?То самодиви – нема.Пък Ценин Митю – момък за женене вече, пак с глупости се разправя. И то нали знайш, самодива,от баба си знам, ни къща гледа, ни челяд храни.Ако дойде в село, само на хората ще излиза и като почне да играе, опинците й звездите ще стигат.И като играе, на луната се моли...А и де се е чуло и видяло самодиви сред хора? – Че то луната – боже светило, ма Маро. – не се стърпя Станка и като стана да вдигне хурката си, погледна през прозореца, до който седеше. – Ей виж, говирим за вълка, а той в кошарата.Митю бре, що вярваш в самодиви? – провикна се тя и Мара закри с ръка белите си зъби. – Ба вярвам. – засегна се момъкът. – Как да не! – рече той и запя:
Самодива либи три юнака – никой нищо хубаво не го дочака: първия отиде на война и не се видя, втория жена остави и дете забрави, третия стана хайдук във гората и на кол си загуби главата...
– Що тогаз разправяш, че вярваш в самодиви, бре Митю? – подвикна пак Станка и Митю пламна усмихнат. – Що ли?Ей тъй, да говорят за мен хората.Пък то знам: самодива не живее сред хора, веднага се познава. – И по що се познава? Че тя като тях е: яде, пие, говори и отговаря, живее... – Как да не, Станке! – провикна се отдолу Митю и погледна луната над себе си. Месечината се бе изпълнила вече и сега ясно се виждаше момата с ведрото. – Що замлъкна,бре Митю? – Нищо, Станке, нищо.Сетих се, душо, баба Марга разправяше нявга една история стара като света:било ли е, не е ли било...– Митю се усмихна и погледна момата над себе си. Станка се бе подпряла на лакти и гледаше замечтано, а Мара не спираше да се кикоти. – Ако се смееш, Маре, няма да разправям, така да знаеш. – Добре де, добре, душко.Повесели ни душицата. – провикна се пак Мара, замря сериозна и аха-аха да прихне отново. – ...Та баба Марга разправяше, че веднъж по пълнолуние, преди Голяма Богородица, една самодива предяла под лунното було тънка нишка за булчина рокля...-Митю погледна момите и като седна под прозореца, продължи. – Била харесала най-личния ерген в близкото село и решила, макар че сестрите й не я давали, да слезе при него в селото... – Брей, как пък не. – не се стърпя Станка, а Мара пак започна да се кикоти. – Станке, а ти знайш ли, че тоя отдолу тебе харесва? – Тъй ли? – провикна се момъкът под прозореца. – Ти отде знайш ма, Маро? – Ей тъй на, знам.И съм чувала да казва, че ако срещнеш самодива, за ней ще се ожениш. – Ех, ма Маро, бива ли така? – пламна Станка. – За който реши тейко, за него ще ме омъжи. – Я замълчете, че няма да разправям повече. – сопна се момъкът и продължи:-Както прела самодивата, тъй си изтървала хурката и щом рачила да я дигне, прошепнала:”Месечинко, ако право съм рачила да го искам, дай ми знак, чу ли?” И като се пресегнала да си вземе хурката, що да види:на ней било прокарало тънко и нежно листенце – красиво и нежно като любовта й...Слезла зарадвана самодивата в селото и като го показала на любимия, рекла:”Виждаш ли, младо юначе, и оная горе иска да последвам сърцето си...” – И той що? Взел ли я е? – запита Станка и унесена прошепна към месечината: - Ако право съм решила за Митю, дай ми знак, чу ли? – Ами взел я е, как да не я взел. – ухили се момъкът и стана от земята. – Тъй че има как да се провери самодива:ако й цъфне хурката, да знайш, че е такава... – Ух, и ти, Митю!! – изкиска се Мара. – Що вярваш в бабини деветини? – Не го слушай, ма Маро! – провикна се и Станка и като рачи да вдигне хурката си, онемя. На хурката бе покарал нежен зелен листец...
|
||
|
|
|
© Мария Гюзелева. Публикувано в
|
|