ФИЛОСОФИЯ

Бр.25/април 2006

Чудесата са дела Божии, които са дадени на човека. Възниква обаче още и следният, вече последен въпрос: могат ли тези дела в тяхната отделност да бъдат отнесени към някакво общо и единно дело, което включва в себе си и подчинява всичко? И не е ли това общо дело, превъзхождащо със своята общност всички останали дела, към което сочи Господ, когато казва: “Делата Ми ще вършите и повече от тях ще вършите”? Какво може да бъде повече от сътвореното от Него? Тук, разбира се, се има предвид не количествена, а качествена разлика. Тя е свързана следователно с онова събитие, което само съдържа в себе си основание за това повече. Това е Христовото възкресение. Не трябва да забравяме, че “делата” са били извършвани от Него в дните на Неговото земно служение, още преди възкресението, след което той “отива при Отца” и придобива от Бога всяка власт на земята и на небето, и към тази власт, по-точно към нейното служение, приобщава и Своята Църква. Какво представлява възкресението Христово, разглеждано като чудотворен акт в поредицата от Христови чудеса? Дали то е едно от тях, макар и най-великото, или то е вън от техния ред, представлявайки Чудо в собствен, единствен, онтологичен смисъл? Да, възкресението Христово е онтологично чудо, което извежда отвъд пределите на този свят, ако и да се осъществява в него, то е свръхкосмично в космоса. За да проумеем по-пълно особеното му естество, нека се обърнем преди всичко към онова, което намираме за него в Новия Завет. Тук ние срещаме многократно свидетелства за възкресението на Христа, преди всичко като за факт: Христос стана, възкръсвайки от мъртвите (Матея 28:6, Лука 24:34, Рим. 8:34, І Кор. 15:54). В текстовете от такъв характер не се съдържа обяснение на самия факт и само понякога се дават негови практически приложения (І Кор. 15, Рим. 6 и др.).

По-нататък, в думите на самия Господ се съдържа нееднократно предвестие за Неговите страдания и възкресение: “От тогава Исус почна да известява на учениците Си, че трябва да отиде в Ерусалим, и много да пострада от старейшините, главните свещеници и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да бъде възкресен” (Матея 16:21, Марко 8:31, Лука 9:22, 24:7, Матея 17:9, Марко 9:9, Матея 17:22-23, 20:18-19, Марко 10:34, Лука 18:33). Във всички тези текстове страданията, кръстната смърт и възкресението са дадени в една обща връзка като единен акт, в който страданията представляват път към възкресението, а това последното – осъществяване и задача на цялото земно дело на Спасителя (като учениците не са разбирали тези думи: “И те пазеха тая поръчка, като разискваха помежду си що значи да възкръсне от мъртвите” Марко 9:10). Възкресението е крайната цел на пришествието на Господа на земята. Как се е осъществило то? Дали е било дело, извършено по повеление на Христа, като другите Негови чудеса: “прогледни, очисти се, стани и ходи, излез” и др. под., или е било извършено по различен начин, не като тях, не от самия Христос или поне не непосредствено от Самия Него. В Новия Завет имаме цяла поредица от текстове, които имат едно и също съдържание, изразяват една и съща мисъл: възкресението на Христа се е осъществило така, че “Исуса Назарянина, ... когото Бог възкреси άνέστησεν, като развърза болките на смъртта, понеже не беше възможно да бъде държан Той от нея” (Деяния 2:24,32). Това е казано от ап. Петър в първата му реч на Петдесятница, и същото е повторено от него в речта при изцеляването на хромия: “Него Бог възкреси от мъртвите ό Θεός ήγειρεν έκ νεκρων” (Деяния 3:15), “Бог възкреси Своя Син Исуса” (3:26). Същото е повторено в речта на апостолите Петър и Павел пред първосвещениците (Деяния 4:10) и в речта на ап. Петър в синедриона (), в речта на ап. Петър към Корнилий (10:40), в речта на ап. Павел в Антиохия Писидийска (13:30,32,34,37) и в Атина (17:31). С една дума, това е черта, изобщо свойствена на апостолската проповед. Същата мисъл многократно изразява ап. Павел в своите послания Рим. 4:24; 10:9, Кол. 2:12; 2 Кор. 4:14, Гал. 1:1, Еф. 1:20; 2:5-6; 1 Сол. 1:10, ср. 1 Петр. 1:21). В частност, у ап. Павел намираме следната мисъл: “И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас” (Рим. 8:11), и още: “Христос биде възкресен от мъртвите чрез Славата на Отца” διά της δόξης του Πατρός (Рим. 6:4). Към тези текстове спада и текстът Евр. 5:7, където спасението от смъртта (т.е. чрез възкресение) е представено като дело на Отца в отговор на молитвата на Сина: ” Тоя Христос в дните и плътта Си, като принесе със силен вик и със сълзи молитви и молби на Този, Който можеше да го избави от смърт, и като биде послушан поради благоговението Си” (Евр. 5:7). Косвено спада към тези текстове и текстът Йоан 5:26: “както Отец има живот в Себе Си, също така е дал и на Сина да има живот в Себе Си”.

Общата мисъл, която е изразена в тези текстове, се състои в това, че възкресението Христово е осъществено чрез възкресяването Му от Отца, от Неговата воля и слава (божественост), и че Христос е бил възкресен от Животворящия Дух. Как да проумеем тази мисъл по отношение на двете естества на Христа и на двете Негови воли и енергии? Как се определя тук тяхното съотношение в основното Христово дело, в Неговото възкресение¹? В какво можем да съзрем във възкресението дело на човешкото естество, което е могло да извършва други чудеса с човешка сила, и могла ли е тази човешка сила в Христа да извърши собственото си възкресяване, оставайки в границите на човешкото естество? Ето граничния въпрос в богословското разбиране на възкресението, във връзка с общото учение за чудото.

Тук мисълта ни трябва да възлезе кам основите на боговъплъщението, по които Христос е възприел истинската човешка природа, освен греха. Неговата човешка природа е била същата като на първосътворения Адам, с всички нейни възможности, но и с всички нейни ограничения. Впрочем, тя се е различавала дори от природата на първосътворения Адам, защото е носела в себе си естествените последици от неговото падение, запазили силата си дори при пълната безгрешност на Христа: глада, жаждата, умората и др. – и поради това безгреховната плът, която Христос е възприел от падналото и отслабено човечество, е била различна по своето състояние в сравнение с онова, което е представлявала плътта на Адам преди грехопадението. Но тази разлика не променя същността, защото не заличава образа Божи в падналия човек. Но какви са били възможностите и ограниченията на човешкото естество на Адам, в частност, по отношение на смъртта? Човекът е бил създаден съвършен, но това свършенство и в Адам не е било окончателно. Духовността на плътта му е била дадена само като природна хармония по силата на творческия акт на Бога, но тя не е била усвоена от него. На човека още е предстояло сам, със своята свобода чрез духовната причинност да овладее своята плът, да я одухотвори, и затова му е била и дадена заповед от Бога, която показва, какво още му е било нужно да придобие със свободата си. Първосътвореният човек, макар и да не бил създаден смъртен (както учи католическото богословие), но не бил и безсмъртен. Смъртта като възможност (posse mori et non mori) се съдържала в неговата телесна природа, неодухотворена още от самия човек, и тази възможност се превърнала в реалност, веднага щом като духовното равновесие в него било нарушено от силата на греха. Ако Адам не беше паднал, той би продължил да живее неопределено време, без да е подложен на смърт, но и без да притежава силата на безсмъртието, която не се съдържа в самото човешко естество. (Разбира се, ние не можем да знаем пътищата Божии, по които би се осъществила в него пълната победа над смъртта). Именно тази потенциално смъртна, макар и неповинна на смърт, безгреховна плът на Адам, била възприета от Господа. Естествената смърт не й била свойствена, както не била свойствена тя и на плътта на Адам, но възможността за смърт се съдържала и в едната, и в другата. Тази смърт обаче могла да бъде само насилствена, Христос е можел само “да бъде убит” именно поради човешкото Си естество. Тази смърт, както и всяка човешка смърт, била колкото естествена, толкова и противоестествена вследствие на това, че всичко живо е сътворено за живот, а Бог не е сътворил смърт. Като противоествен и, така да се каже, отрицателен акт, смъртта за всяко живо същество е болест на болестите и страдание на страданията, посредством което се разкъсват онтологичните връзки на съществото, връзката между душата и тялото. Духът е безсмъртен, и той не умира, но “се връща при Бога, който го е дал” (Екл. 12:7). (Поради което и Господ в кръстната си въздишка се провиква “Отче, в Твоите ръце предавам духа Си” (Лука 23:46)). Но смъртта отделя душата, оживявана от духа и оживяваща тялото, от тялото, което се превръща в труп и прах, и това лишаване на душата от телесно прикрепване към света, превръщането на енергията в потенция, по силата на което човек от въплътено същество става безплътен дух – което е несвойствено за него – внася вътрешен разрив в човешкия живот. Много е важно да се установи къде именно преминава това разделяне? То преминава не между духа, от една страна, и разумната душа и тялото, от друга (това би означавало развъплатяване, т.е. не смърт, а утищожение на човека), но между душата и тялото, при това връзката между душата и духа остава ненарушена и в задгробния свят. (Именно такова трихотомично разбиране за смъртта е изразено в църковната песен: “во гробе плотски, во аде же с душею, яко Бог” и т.н.). Въз основа на казаното можем да се доближим до въпроса за това, какво е представлявала смъртта Христова в Неговото богочовешко същество, а във връзка с това, и Неговото възкресение?

          Преди всичко, напълно очевидно е, че смъртта, както и страданието, не се отнасят към Неговото божествено естество, което в Своя вечен живот пребивава над времето. Божественото естество Христово в богочовека творчески съдържа и промислително допуска тези събития, без самото то да се смесва с тях, като остава изобщо над времевия процес. Можем да кажем, че Бог в Богочовека не е роден, не е страдал, не е вкусвал смърт, не е възкръсвал и не се е възнасял на небето, тъй като постоянно пребивава в спокойствието на вечността. Но ипостаста на Логоса като човешка ипостас става субект на човешкия живот в цялата му пълнота, а следователно и на човешката смърт в цялата нейна сила и ужас на докосването до небитието, от което човекът е бил извикан за живот с творческия акт на Бога. И дори можем да кажем, че смъртта на Христа е била най-ужасната от всички смърти, тъй като е била насилствена и противоестествена: безгреховният човек изобщо не би трябвало да умира. Ако греховният човек умира още от дена на своето раждане, защото болестите са начало на смъртта, то Новият Адам, човек безгреховен, не е познавал болестите и му е била чужда тази постоянна вътрешна смърт, непрекъснато предусещана в известна степен преди нейното настъпване. Той познавал състоянието на човешкото “израстване”, до настъпването на съвършена възраст, но без обратния процес на упадък. Поради това силата на живота и онтологичната любов към живота у него са били по-силни, отколкото у всички останали хора. И затова приближаването на смъртта Той е можел да  преживее само духовно: “Душата Ми е прескръбна до смърт” – έως θανάτου (Матея 26:38). И Гетсиманската борба представлява не само изкупителна скръб на състрадаващата любов за греховете човешки, но и противене на живото човешко същество на смъртта, духовна агония: “Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша” – “не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш” (Матея 26:39). И същото виждаме в богооставеността на кръста, която е умиране, чувство за обхващащото небитие и потапянето в него. Именно това са истинските порти на смъртта, зад които вече се открива нов живот зад гроба, но които са неминуеми и представляват собствено ужаса на смъртта: “А около деветия час Исус извика със силен глас: Или, Или, лама савахтани? сиреч: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”, “А Исус, като извика пак със силен глас, издъхна” (27:46,50). Безпорно, тук ние имаме страшната картина на същинското човешко умиране с неговия ужас, при това в пределна напрегнатост. Може би някой ще помисли, че смъртта невитаги е толкова мъчителна и съществуват тихи и мирни смърти без агония и без ужас (макар на човека да не е дадено да види тук докрай, за да съди за онова, което става на прага на смъртта). На това трябва да кажем, че изобщо не е имало и не е могло да има човешка смърт, която да е била, така да се каже, по-дълбока и страшна, по-противоестествена, отколкото тази смърт от цялата неумалена пълнота на живота. В тази смърт се осъществява тварната възможност, но няма необходимост: от гледна точка на човешкото естество Исусово би могло и да я няма: “Затова Ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак. Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам, и имам право пак да го взема. Тая заповед получих от Отца Си” (Йоан 10:17,18). Доброволността на смъртта в изпълнение на волята на Отца обаче не премахва нито нейната противоестественост, нито нейната реалност. Приемането от Христа на истинското човешко естество, т.е. на тварната природа, възникнала от небитието и онтологично причастна на него в смъртта, в нищо друго не се разкрива толкова в своята истинност, както в Неговата смърт; но и обратното, очовечаването без приемането на смъртта би останало декоративно, докетистко. Напротив, можем да кажем, че в Своя живот Христос е срещнал Смъртта в цялата й сила, която не се е спряла и пред поглъщането и на този съвършен, но в човешкото си естество все пак тварен човек. Тя явила нова сила и над Неговата тварност, и ако Новият Адам в своята човечност е съдържал цялото човешко естество, то и смъртта му е била всечовешка смърт, на целия Адам, Стария и Новия: Евр. 2:14-16². На тази истинност на смъртта с нищо не противоречи това, че тя е представлявала доброволна жертва, предвечно приета в Божия съвет и съгласна с Неговата човешка свобода. Сянката на смъртта ляга върху Неговия земен живот преди нейното настъпване. Господ е знаел в своето богочовечество, т.е. и по божественото си всезнание, и по човешкото, пророческо прозрение, че Го очаква смърт, и предупреждава за това както учениците Си, така и целия народ, като им казва неколкократно за знамението на пророк Йона и за тридневното Си пребиваване в сърцето на земята (Матея 12:40), и за тридневното разрушаване и възстановяване на храма (Йоан 2:19-22) (което и показват за него лъжесвидетелите пред съда). Но това предвиждане от страна на господа на Своята смърт ни най-малко не унищожава нейната реалност и сила, също както и страданията Господни не са станали по-малко истински от това, че са били предузнати от Него. И така, смъртта на Господа, разбира се не по Божественото, но по човешкото му естество е представлявала истинска човешка смърт, състояща се в отделяне на душата от тялото, и това е била смърт на Неговото човешко естество, субект или дух на което е бил самият Логос: в това свое качество на човешка ипостас самият Бог умирал в човека с човешка смърт на човешкото естество. Пълнотата на смъртта се проявява и в нейната тридневност: това не е бил смъртен припадък, а истинско отделяне на душата от тялото, по време на което душата е имала свой живот в задгробния свят, осъществила е  слизане в ада с проповядване на умрелите. В тридневието (in triduo) има някакъв тайнствен смисъл на пълнота на смъртта, на нейното узряване, след което чак настъпва възкресението. По време на тридневието тялото на Спасителя било мъртво също както и тялото на всеки човешки мъртвец, макар и да не станало труп, т.е. да не било подложено на тление (Деяния 2:31; 13:37; Пс. 15:10). Това не намалява пълнотата на смъртта, която се състои в разрушаване на душата и тялото, настъпили тук.

1. Този въпрос трябва да поставя в безизходица онези богослови, които разглеждат всички Христови чудеса само като проявление на бажествената сила Христова чрез човека, т.е. като dues ex machina. С това те явно биха били принудени да разпространят тази мисъл и върху Христовото възкресение и да видят в него Негово собствено чудо над Самия Себе Си, докато това е в пълна противоположност със Словото Божие. <към текста>

2. “И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв то и Той, подобно на тях, взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч, дявола, и да избави всички ония, които, поради страха от смъртта, през целия си живот са били подчинени на робство” Ср. Евр. 10:5-10. <към текста>

© Бойко Златев, превод. Публикувано в  на: 17.04.2006.

Бр.25/април 2006