РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
Стоян Вълев
ОГНЕНИЯТ ПЕТЕЛ
|
Нема куче, бабо, да пролае, Нема петел, бабо, да пропее (...)
Българска народна песен
“Да идеш в пусти гори Тилилейски, дето петел не пее!” заклинание
Касиерката отброи осем банкноти–десетачки, а останалите осем лева й ги даде на дребни. Баба Райка стисна здраво с два пръста банкнотите, преброи ги веднъж, сетне втори път, убеди се, че не е излъгана и начена да прехвърля от едната в другата си ръка монетите. Бяха осем. Въздъхна облекчено и извади кърпичката, привърза в нея парите, тикна ги дълбоко в пазвата, чак тогава благодари на касиерката и излезе – едва-едва, лека-полека. Краката пак я наболяваха, сякаш върху жарава стъпваше. Годинките, годинките, те са причината, мърмореше си. Купи хляб и като се опираше на бастунчето, тръгна към къщи. Посрещна я петелът – изпляска с огненочервените си криле, изкукурига звънко, мощно, весело и нещо си загъргори. Тъй, чедо, тъй, ще преживеем още един месец, дадоха я пустата пенсия, измърмори му баба Райка, ще има за мене, ще има и за вас... – погледна към кокошките – ровичкаха си из дворчето. Пък едно слънчице като припекло, земята ликува и се примолва на оределите селски стопани – вижте ме, тука съм, хайде, елате, открай време съм ви кърмила, ще ви нахраня и сега! Тъй, земьо, тъй, кима й баба Райка, докато се събличаше и сетне навличаше вехтите, опърпани дрехи за вкъщи, пък като грабна мотиката и я почна. Тя, селската работа, край няма. Копае баба Райка, зад нея земята почерня, набъбна, сякаш отново се роди. Ама то като се прекопае, ще трябва и да се сее. Е, чак за толкоз силиците ми няма да стигнат сега, това ще го оставя за следобед. Похапна на две на три, каквото Бог дал, пък полегна на старото легло, единственото в живота й. Вече петдесет и пета година го имаше, купиха го като се ожениха с Ламбо, ех че радост беше! Пружинено легло! Кой ти знаеше такова до тогава, бяха първите щастливци в селото. Кой не се изреди да го гледа, да му се радва и наслаждава, да завижда. Добре си живяха с Ламбо, хубав човек беше, е, малко попийваше, ама тя това не му го водеше за грях – развеселяваше се и пееше. Как пееше само! Как помнеше толкоз песни, какви ли не, всякакви. За всяко нещо си има песен, Райке, казваше и тя проверяваше така ли е – сочеше му ръжена и той запяваше песен за него. Най-хубаво беше през зимата – ще приседнат край огнището, той ще отпива от каната с бялото вино, а вретеното в ръцете й бръмчи, като омагьосано. Друг беше света тогава, уютен, малък, като захарче се топеше в устата. Не е като днеска, не-е! Пъхне той дебела цепеница в огнището, припече суджука на жарта и отпива ли, отпива от винцето. Че като начене Ламбо едни безкрайни приказки тогаз, ах – за змейове и вампири, за вили и самовили, за светии и попове, за хитреци и глупаци. Реди ги една след друга, пък току й смигне и хурката полита на една страна, те на друга. Тъй унесена в сладки възпоминания, не усети как заспа. Събуди я ритник. Над нея се е надвесило нещо черно, страховито, с две дупки вместо очи и изсъска с досущ човешки дрезгав глас: – Де е пенсията, ма?! Баба Райка се разтрепери от страх и невнятен ужас. Какво ще е това чудо, дето се е надвесило над нея? И паричките й иска, ами сега?. Нещо притисна гръкляна й и тя усети, че се задушава. Закашля се, задъха се... Ще се мре-е-е... Искаше й се да извика: “Ламбо, ида!” Но гласът, дето е досущ като човешки, пак прогърмя в тясната стаичка: – Давай парите или ще ти откъсна гръцмуля! Ръката й покорно се плъзна в пазвата и подаде кърпичката със скътаните в нея банкноти. Черното изсумтя, постоя извърнато към мъничкото прозорче и излезе. Лежи си баба Райка, сълзите се стичат от очите й, а тя благославя и Бога, и Света Богородичка, и вси светии, че поне оцеля... Ами как ще преживея, сепна се, но светкавично се успокои – все някак ще изкарам месеца, нали е пролет, лападът покара, ще си варя чорбички, как няма да изпълзя, ще докретам до следващата пенсийка... И тогава чу шум от някакво боричкане. Нещо ставаше на двора, пред вратата хем, ама какво? Надигна се, прекръсти се и страх не страх, затътри се към прозорчето. Първо да погледне, пък тогава ще реши какво да прави, какво да струва, че то сама жена на нейните години, какво й остава освен да се моли за пощада... Защото сега светът стана страшен – не минаваше ден да не окрадат, убият или, Боже милостиви, изнасилят, даже и на старици като нея посягаха изродите... То да вземат да ни изтрепят вкупом, че да се успокоят, като толкоз им вадим очите, изричаха все по-често хората от селото, прави май бяха... Опря чело на стъклото и видя как петелът се стрелка и се хвърля върху някакъв човек. Ама той е същият – с черната качулка, този дето й грабна париците, мизерникът! Гледа баба Райка с разтуптяно сърце своя огненочервен защитник как обикаля насилника, върти се около него и току стръвно налита. Опитва се човекът да се отбранява, ама къде ще излезе на глава с лют петел като този? Ей го на, метна се връз раменете му чак, кълве го по главата, божичко! Човекът се опитва скрие главата си, ама все не успява – човката на петела се стрелка и кълве ли, кълве... Подхвръкна петелът и кацна на земята, ама пак се върти около човека и страшно гъргори. Пак налетя петелът, а човекът пронизително изпищя. Нека, тъй ти се пада, проклетнико, прошепна баба Райка и се прекръсти. Колко време продължи тази необикновена битка, баба Райка не разбра, ама накрая петелът победи. Просна се човекът на земята, с две ръце притиска главата си и пищи, та се къса, реве, чак се дере... Набра кураж старицата, докопа тояжката, стисна я здраво и плахо открехна паянтовата вратица на дома си, излезе на мъничкото дворче. Петелът я съзря и запляска шумно, гордо с крила. А човекът спря да пищи и плаче, като усети, че вече петелът не го напада – повдигна страхливо качулката, пооткри си главата. И що да види баба Райка, що? Николайчо, внукът на даскала, нявгашния директор на тукашното училище, Йовчев! Позна го, че как не! Помнеше го от малък, чувала беше, че е станало наркоманче, ама що ще рече това, никак не разбираше, нито пък проумяваше. Плесна с ръце от почуда, примесена с жалост, баба Райка и се втурна към момчето, с окървавеното лице. Като я видя то метна кърпичката с парите и се надигна, та приседна, заоглежда потъналите си в кръв ръце и се примоли: – Спаси ме от това чудовище, бабо! Точно тогава петелът се метна и клюнът му се заби в лявото око на момчето. Писъкът се понесе над селото. Пропъди петела баба Райка и помогна на момчето да стане. А то притиснало ръка върху дупката, където беше окото му, тръгна към улицата. Припка баба Райка подире му, говори му: – Защо тъй правиш, чедо? Да беше дошъл, да беше ги поискал тези пусти пари, щях да ти ги дам... А сега как ще живееш с едно око, синко? Когато стигнаха ъгъла, момчето изведнъж спря, а старицата се сепна и едва не се блъсна о него. – Махай се, ма, бабушкеро гадна! Тъй изсъска момчето и забърза припряно нанейде. Извърна се старицата и се върна вкъщи. Като влезе в дворчето, посрещна я петелът – изкукурига и се затича към нея. Баба Райка го потупа по яката, кървавочервена гърбина и го прекръсти: – Благодаря ти, защитниче мое. Ни Бог ми помага на мене, ни хората. Само ти! После, като се разчу, кой ли не дойде да гледа петела. А той се втурваше срещу всеки непознат и припляскваше мощно с криле, готов да налети. Като чуеше гласа на стопанката си, връщаше се при кокошките и ги погваше. Дядо Стоимен поклащаше глава в кръчмата и напомняше: – Какви петли имаше някога! Ама тогава правехме кокоши черкви! От всяка къща по един червен петел се колеше насред мегдана. Щото червените петли не са и точно петли... – и загадъчно замълчаваше. – Какво се червените петли, ако не са петли? Бикове ли са? –подкачаше го поп Запрян. – Ех, червеният петел е като бог, той си е даже бог. На плодородието, на нивите е бог... – опитваше се да обясни дядо Стоимен, все едно си спомняше нещо отколешно, полузабравено, далечно, чиито смисъл смътно долавя. Попът го прекъсваше възмутен, а кръстът на шията му чаткаше по плота на масата: – Как един петел може да е бог?! Ти чуваш ли се какво говориш, невернико? Езичник неден! Един е Бог и името му е Саваот. Един ден, когато пак бяха закипели–затрещели словесните препирни по повод случката, през отворената врата на кръчмата влетя петелът на баба Райка. Прехвръкна през цялата кръчма, кацна на тезгяха. Кръчмарят Йоло се притаи зад тезгяха закрил главата си с ръце, ни жив, ни умрял, да гъкне не смее. Хората млъкнаха и загледаха уплашени неканения, необикновен гостенин. Седи си петелът върху мазния тезгях, взира се сякаш в замлъкналите клиенти на кръчмата и не мърда. Тъй стояха и се гледаха един петел и десетината души, които даже не се сетиха за чашите си. Само дядо Стоимен намери кураж да стане от стола си, да се поклони на петела и да му каже: – Иди си, Боже, не се гневи на неверниците, на такива като попа! Аз те тача. Петелът сякаш разбра какво изрече старецът и изгъргори нещо в знак на съгласие, подхвръкна от тезгяха и кацна по средата на кръчмата. Врътна свирепо глава наляво-надясно, приплесна с крила и тръгна накокошинен към вратата. Излезе си царствено, както подобава на един Бог. Ама Бог ли е наистина, не е ли, дядо Стоимен не казва, мълчи си, таи си в себе си истината. Но пък баба Райка си знаеше със сигурност, че червеният петел е едничкият нейн защитник в този озверял, побеснял, побъркан свят.
|
||
|
|
|
© Стоян Вълев. Публикувано в
|
|