ТЕОСОФИЯ
|
|
ТЕОСОФИЯ |
|
Елена Блаватска
ГЕНИАЛНОСТТА
|
О Гений, светлина божествена и дар небесен! В света жесток осъден на живот! Измъчва твоя дух недъг телесен, отслабва силите ти, спъва твоя ход; Изпънатите нерви карат те да сдържаш усилията славни, с болка да ги свързваш или с нуждата – печален гост... КРАБЕ
СРЕД многото нерешени до ден днешен проблеми за тайната на разума, съществува един толкова важен проблем, като проблемът за гениалността. Откъде идва тя, какви са нейните raisons d’etre и причините за нейната изключителна рядкост? Наистина ли тя е “дар небесен”? И ако това е така, то защо тогава такива дарове се дават на един, докато тъпотата, или дори идиотизмът е участта на друг? Да разглежда появата на гениалните хора сред мъжете и жените като чисто случайно явление, като резултат от слепия случай, или в зависимост само от физическите причини – на това е способен само материалистът. Както справедливо казва един автор, в този случай съществува само една алтернатива: да се съгласим с вярващия в личностния бог и “да свързваме появата на всеки индивид със специален акт на божествената воля и творческа енергия”, или “да осъзнаваме в цялата последователност на появата на такива индивиди един вселенски акт на някаква воля, изразена във вечен ненарушим закон”. Гениалността според Коулридж, това е поне от външна страна – “способност за ръст”; но за вътрешната интуиция на човека съществува въпросът дали гениалността е свръхнормална способност на ума, който се развива и израства, или на физическия мозък, неговия носител, който благодарение на някакъв тайнствен процес се приспособява към възприемането и проявлението на вътрешната и божествена природа на свръх-душата на човека. Може би древните философи със своята неизкушена мъдрост са били по-близо до истината, отколкото нашите съвременни самодоволни глупци, които сподобяват човека с ангел-хранител, дух, когото те наричат гений. Субстанцията на тази същност, да не говорим вече за нейното същество - забележи разликата, читателю, – наличието на тях двете, се проявява в съответствие с организма на личността, която тя одушевява. Както казва Шекспир за гениалността на великите хора – това, което приемаме за нейна същност, “не е това, което е в действителност”, защото: нищожна част от туй, което съм.
Повярвайте ми, ако мойто тяло поискало би тук да влезе цяло, под покрива ви трудно би се сбрало.*
Именно на това учи езотеричната философия. Пламъкът на гениалността се запалва не от антропоморфна ръка, но единствено от собствения дух. Самата природа на духовната същност, или нашето Его, вплита нишката на новия живот в платното на превъплъщението на тъкачния стан на времето, от началото до края на великия Цикъл на Живота1. Благодарение на неговата личност, това се проявява по-добре, отколкото при средния човек; така това, което наричаме “проявление на гениалността” в който и да било човек, са повече или по-малко успешни опити на неговото ЕГО да се утвърди във външния план на неговата обективна форма – телесен човек – по същество, в ежедневния живот на последния. ЕГОТО на Нютон, Есхил или Шекспир се състои от същата тази същност и субстанция, както и Егото на селяндура, невежата, глупака, и дори идиота; а утвърждаването на гениите, които ги одушевяват, зависи от материалната структура на физическия човек. Нито едно Его не се различава от друго Его по своята първична същност и природа. Онова, което прави един смъртен велик човек, а друг – вулгарна и глупава личност, е така да се каже, качеството на физическата обвивка, и способността или неспособността на мозъка или тялото да предават и изразяват реалния, вътрешния човек; и неговата пригодност или непригодност към това на свой ред е резултат от кармата. Или, ако използваме друга аналогия, физическият човек представлява музикален инструмент, а Егото – свирещ на него музикант. Потенциалните възможности за съвършена мелодия се съдържат в първия – в инструмента – и никакво майсторство на последния не може да извлече хармония от счупен или зле направен инструмент. Тази хармония зависи от надеждността на предаването на дума или дело в обективния свят на неизказанана божествена мисъл, намираща се чак в дълбините на субективната, или вътрешна природа на човека. Ако продължим нашето сравнение, то физическият човек може да бъде безценна цигулка Страдивари или евтин и раздрънкан инструмент, или нещо средно между тях, в ръцете на Паганини, който го оживява. Всички древни народи са знаели това. Но въпреки че всички са имали свои собствени мистерии и свои собствени жреци, не всички са могли еднакво да бъдат научени на тази велика метафизична доктрина; и докато малцина избрани са придобивали такива истини при своето посвещение, на масите са позволявали да се приближат до тях само с огромна предпазливост и само в доста ограничени предели. ”От ВСЕБОЖЕСТВЕНОТО е произлязъл Амон, Божествената Мъдрост ... не съобщавай това на недостойните”, – гласи книгата на Хермес. Павел, “мъдрият майстор-строител2”, (І Кор., ІІІ, 10) само повтаря Тот-Хермес, казвайки на Коринтяните: “Ние говорим за Мъдростта сред тези, които са съвършени (т.е. посветени)... за божествената Мъдрост в ТАЙНА, дори за скритата Мъдрост” (пак там, ІІ, 7). До ден днешен обаче древните са обвинявани в богохулство и фетишизъм заради техния “култ към героите”. Но разбират ли съвременните историци истинската причина на този “култ”! Едва ли. Иначе те биха били първите, които щяха да осъзнаят, че онова, на което са се “покланяли”, или по-точно онова, на което са били оказвани почести, не е бил нито телесният човек, нито личността (героят или някой светец), нещо което все още доминира в католическата църква, която канонизира не толкова душата, колкото тялото, – а божественият, затвореният в тъмницата дух, заточеният “бог”, който пребивава вътре в тази личност. Кой в този невежествен свят осъзнава този факт, че дори мнозинството управници (архонтите на Атина, погрешно преведени в Библията като “князе”), чието официално задължение е била подготовката на града за такива процесии, са били несведущи относно истинското значение на общоприетия “култ”? Наистина прав е бил Павел, казвайки, че “ние говорим за мъдростта – не за мъдростта на този свят – която не знае нито един от архонтите на този (непосветен) свят”, но за скритата мъдрост на МИСТЕРИИТЕ. Защото, както това е изразено в апостолското послание, езика на посветените и техните тайни не знае нито един профан, и дори “архонт” или властник, намиращ се вън от храма на свещенните мистерии; никой “освен духа на човека (егото), който се намира в него” (пак там, V,2). Ако глави ІІ и ІІІ на първото послание към Коринтяните биха били някога преведени в духа, в който те са били написани (дори техният буквалвен смисъл сега е изкривен), то светът би могъл да получи странно откровение. Освен всичко друго, той би придобил ключа към много и до днес необяснени ритуали на древното езичество, един от които е мистерията на този култ към героите. И тогава той би научил, че ако улиците на града, който е чествал такъв човек, са били посипвани с рози по пътя на героя на деня, ако са призовавали всеки гражданин да се преклони пред оня, когото са чествали, ако и свещенникът и поетът са си съперничели едни с друг, опитвайки се да обезсмъртят името на героя след неговата смърт, – то окултната философия ни обяснява причината, поради която това е ставало. “Виж”, – казва тя, – “във всяко проявление на гениалност – когато е съчетана с добродетел – във воина или в барда, великия художник, артиста, държавника или учения, който лети високо над главите на вулгарната тълпа, е безспорно присъствието на небесния изгнанник, божественото Его, надзирател на когото се явяваш самият ти, о човеко на материята!” Така онова, което наричаме обожествяване, се отнася до безсмъртния бог вътре в героя, а не до мъртвите стени на онзи човешки съсъд, който го съдържа. И това се е правило с мълчаливо признание на усилията на божествения пленник, който в най-трудните условия на превъплъщението все пак е съумял да се прояви. Окултизмът не привнася нищо ново в утвърждаването на гореизложената философска аксиома. Разраствайки се до широк метафизичен труизъм, той само нанася последния щрих, като обяснява някои детайли. Например той учи, че наличието в човека на различни творчески сили, в тяхната съвкупност наричани гениалност, е обусловено не от слепия случай и не от вътрешните особености, които се предават по наследство (макар че онова което е известно като атавизъм, може често да усилва тези способности), а от натрупването на индивидуални опитности на личността в нейния предишен живот или животи. Защото, макар геният да е всезнаещ по своята същност и природа, той все пак се нуждае от познаването на земните неща чрез своите личности, земни в обективен план, за да приложи към тях това абстрактно всезнание. И, добавя нашата философия, култивирането на определени склонности в продължение на дългата поредица от предишни въплъщения трябва в края на краищата да завърши в някой живот с разцъфването на гениалност в една или друга област. Великият гений, ако той е истински и природно роден като гений, а не е просто резултат от патологична експанзия на нашия човешки интелект, – никога не копира някого, никога не пада до имитация, – той винаги ще бъде оригинален, sui generis в своите творчески импулси и в тяхната реализация. Подобно на онези гигантски индийски лилии, които пускат корени сред процепите и пролуките на издигащите се до небето голи камъни на най-високите плата на Нилгири Хилс, истинският гений се нуждае само от възможността да се появи в този свят и да разцъфне пред погледите на всички върху най-сухата почва, защото той действа винаги безпогрешно. Използвайки популярния израз, може да се каже, че вродената гениалност, подобно на убийството рано или късно се разкрива, и колкото повече тя бъде подлагана на угнетение и противодействие, толкова по-голям ще бъде потокът от светлина, предизвикан от нейното внезапно изригване. От друга страна, изкуствената гениалност, която често бъркат с първия вид, и която всъщност представлява само резултат от продължително обучение, никога няма да бъде нещо повече, отколкото, така да се каже, огънче на лампа, горяща вън от вратите на храма; тя може да хвърля дълъг лъч светлина върху пътя, но вътрешността на знанията при това остава в тъмнина. И, доколкото всяко свойство в природата е двойнствено – т.е., всяко нещо може да бъде накарано да служи както на доброто, така и на злото – то изкуствената гениалност няма да оправдае надеждите, които са й възложени. Родена от хаоса на земните усещания, от способностите за възприемане и спомняне, но с ограничена памет, тя винаги остава роб на своето тяло; и това тяло, вследствие на своята ненадеждност и естествената склонност на материята към размесване, няма да пропусне да отведе този изключително велик гений обратно към неговия собствен изходен елемент, който представлява отново хаос, или зло, или прах. Така, между истинската и изкуствената гениалност, - тази, която е родена от светлината на безсмъртното его, и другата, родена от мимолетното измамно огънче на земния огън, или чисто човешкия интелект и плътска душа, - съществува дълбока пропаст, която може да бъде преодоляна само от оня, който постоянно се стреми напред, който, дори пребивавайки в самите дълбини на материята, никога не губи от погледа си тази пътеводна звезда – божествената душа и разум, - онова, което ние наричаме Буддхи-Манас. Тази истинска гениалност не изисква каквото и да било отглеждане, като изкуствената. Думита на поета, който уверява, че светлината на гения: Ако не се грижовно пази, подхранва и подрязва, загива бързо тя или, примигвайки, започва да залязва,
могат да бъдат отнесени само към изкуствената гениалност, представляваща единствено резултат на културното и чисто интелектуално развитие. Това не е пряката светлина на Манаса путра, “Синовете на Мъдростта”, защото истинската гениалност, запалена в пламъка на нашата висша природа, или ЕГО, не може да умре. Ето защо тя е толкова рядко явление. Лаватер е изчислил, че “съотношението на количеството на гениите (като цяло) към това на обикновените хора, е приблизително един на милион; но гений без тиранство, без претенции, който съди слабия безпристрастно, началстващия – човечно, равните – справедливо, – такъв ще се намери един на десет милиона.” Това наистина е интересно, макар и да не представлява комплимент за човешката природа, ако Лаватер има предвид под “гениалност” само най-висшия вид човешки интелект, разкрит благодарение на култивирането, когото ”са защитавали, подрязвали и хранили”, а не гениалността, за която говорим ние. Нещо повече, подобна гениалност винаги е склонна да довежда до крайност онзи, чрез когото се проявява тази изкуствена светлина на земния разум. Подобно на добрите и злите гении от древността, с които човешката гениалност поделя своето название, тя взема за ръка своя безпомощен притежател и го повежда днес – към върха на славата и тържеството, а утре – го хърля в пропастта на срама, отчаянието, а често и на престъплението. Но съгласно този голям физиогномист, тъй като в нашия свят има повече гении от първия вид, доколкото, както учи окултизмът, личността с нейните изострени физически чувства и “татви” е много по-лесно да бъде притеглена към низшата четворка, отколкото да се издигне към своята триада, – съвременната философия, макар и да е сведуща по отношение на този низш статус на гениалността, нищо не знае за нейната най-висша духовна форма (“един на десет милиона”). Затова е напълно естествено, че като смесват едната с другата, дори най-добрите западни мислители не могат да дадат определение на истинската гениалност. По тази причина ние постоянно слушаме и четем много неща, които изглеждат абсолютно парадоксални за окултиста. “Гениалността изисква култивиране”, – казва един; “Гениалността е пуста и самодоволна”, – обявява друг, докато трети стига до определянето на божествената светлина, но я поставя в прокрустовото ложе на своята собствена интелектуална ограниченост. Той говори за огромната ексцентричност на гения, като свързва това с неговата “лесновъзбудимата структура”, и дори го счита за “подвластен на която и да било страст, но рядко притежаващ деликатност на вкуса” (лорд Кеймс). Безполезно е да се спори с тях или да им се казва, че оригиналната и велика гениалност затъмнява най-ярките лъчи на човешката интелектуалност подобно на това, както слънцето гаси светлината на огъня, запален на открито; че тя никога не е ексцентрична, макар винаги да представлява самата себе си; че никой човек, надарен с истинска гениалност, никога не може да даде ход на своите физически плътски страсти. От гледна точка на скромния окултист, само такива във висша степен алтруистични характери, каквито са притежвали Буда и Исус, или малцина, подобни на тях, могат да се разглеждат като напълно развити Гении през нашия исторически цикъл. Затова истинската гениалност има малко шансове за своето признание в нашия век на условности, лицемерие и приспособленчество. С прерастването си в цивилизация светът увеличава и своя неистов егоизъм и пребива с камъни своите истински пророци и гении заради благополучието на своите маймунстващи сенки. Самотно е човешкото сърце, което е способно инуитивно да усеща истинската “велика душа”, пълна с божествена любов към човечеството и с богоподобно съчувствие към страдащите хора, сред огромните многомилионни маси невежи хора. Само народът може да разпознае гения, и без това признание никой човек няма право на това име. Гениалността не може да бъде открита в църквата или държавата и това се доказва от техните собствени признания. Така стоят нещата много отдавна, откакто през ХІІІ век “Ангелският Доктор” е срязал Папа Инокентий ІV, който, хвалейки се с милионите, получени от него от продажбата на опрощавания на грехове и индулгенции, обърнал внимание на Тома Аквински, че “… отминало е вече времето, когато църквата е казвала: “Нямам нито сребро, нито злато!” “Така е”, – последвал незабавен отговор, – “но е отминало вече и времето, когато тя е можела да каже на парализирания: “Стани и ходи”. И ето, започвайки оттогава, и много, много по-рано, та чак до наши дни никога не се е прекратявало постоянното разпъване на идеалния Учител от страна на църквата и държавата. Ако всяка християнска държава нарушава заповедите, дадени в проповедта на планината, със своите закони и обичаи при какъвто и да е способ на управление, то християнската църква оправдава и одобрява това с помощта на своите собствени епископи, които с отчаяние заявяват: “Християнската държава не е възможно да съществува върху християнските принципи”. Следователно в цивилизованите държави е невъзможно да се живее в съответствие със заповедите на Христос или Буда. Окултистът, за когото “истинската гениалност е синоним на самосъщия и безкраен разум”, отразен повече или по-малко вярно в човека, не може да намери в съвременните определения на това понятие нещо, което да се приближава до неговото точно значение. На свой ред, езотеричното тълкуване на теософията, разбира се, се възприема с насмешки. Самата идея за това, че всеки човек, който има душа вътре в себе си, е носител на гениалност, ще се стори във висша степен абсурдна дори за вярващите, а материалистът въобще ще я обругае като “грубо суеверие”. Що се отнася до мнението на народа – единственото, което може да се смята за повече или по-малко коректно, доколкото то е чисто интуитивно, - то изобщо съвсем няма да бъде взето под внимание. Същият този еластичен и удобен епитет “суеверие” ще бъде още веднъж използван, за да обясни защо до сега никога не е имало признат гений – от един или друг род – без определена намеса на съдбата, фантастичното и често свръхестественото, без истории и легенди, свързани с толкова уникалния характер, които го следват и надживяват. И все пак само безизкусните и така наречените “необразовани” маси, именно защото при тях отсъства софистичното мислене, усещат, влизайки в контакт с необичайния характер, че в него има нещо повече от обикновен смъртен човек, състоящ се от плът и интелект. И усещайки се в присъствието на онова, което в по-голямата част от случаите е винаги скрито, нещо което е непостижимо за техния здрав смисъл, те изпитват същото благоговение, което са изпитвали и народните маси в древността, когато тяхната фантазия, често много по-безпогрешна от цивилизования разум, е създала богове от техните герои и е учила: Слабия – да се подчини, гордия – да се преклони пред силите незрими и превъзхождащи ги...
Днес това се нарича СУЕВЕРИЕ... Но що е суеверие? Вярно е, че ние се опасяваме от това, което не можем ясно да си обясним. Подобно на деца в тъмното, всички ние – образованите също както и невежите – сме склонни да населяваме тази тъмнина с призраците на нашето въображение; но тези “призраци” не представляват за умния човек доказателства за това, че тази “тъмнина” – другото название на неразличимото и невидимото – не съдържа в действителност ничие друго присъствие освен на нас самите. И ако в своята крайна форма “суеверието” – това е неземен дух, вяра в нещо, което се намира по-високо и извън нашите физически чувства, то това също е признание, че във вселената и около нас съществуват неща, за които ние нищо не знаем. В този смисъл “суеверието” престава да бъде неразумно усещане, наполовина чудесно, наполовина страшно, смесено с възхищение и уважение, или с ужас, в зависимост от изискванията на нашата интуиция. И това е далеч по-разумно, отколокото да се повтаря заедно с прекалено учените магарета, че няма нищо “в тази тъмнина”, и че тук не може да се намира каквото и да било, доколкото тези “мъдреци” не са могли да го открият. E pur se muove (И все пак тя се върти – бел. прев.)! Там, където има дим, би трябвало да има и огън. И там, където има параход, би трябвало да има вода. Нашето твърдение почива само на една вечна аксиоматична истина: nihil sine causa (няма нищо безпричинно – бел. прев.). Геният и незаслуженото страдание доказват наличието на безсмъртното Его и реинкарнацията в нашия свят. Що се отнася до всичко останало, т.е. хулата и насмешките, с които се срещат такива теософски доктрини, то Филдинг (също своеобразен гений) вече ни е отговорил вече повече от преди век. Никога той не е изричал по-голяма истина, отколкото в деня, когато е написал: “Ако суеверието прави човека глупав, то СКЕПТИЦИЗМЪТ ГО ПРАВИ БЕЗУМЕН”.
“Lucifer”, ноември 1889 г.
* Стиховете на Шекспир са в превод на Валери Петров. <към текста> 1. Периодът на една пълна манвантара, която се състои от седем цикъла. <към текста> 2. Абсолютно теургичен, масонски и окултен термин. Използвайки го, Павел се разкрива като посветен, който има право да посвещава другите. <към текста>
|
||
|
|
|
© А. Радкова, превод. Публикувано в
|
|