ФИЛОСОФИЯ

Бр.24/март 2006

          Мястото на човека в света обаче не се определя само от неговата връзка с природата и от обърнатостта му към природната закономерност. Човекът е природно явление, факт от природния живот, подобно на камъка, дървото и т.н. Той, както и всяка вещ, е подвластен на законите на този свят и в това по нищо не се различава от другите неща. По този начин и съди за него материализмът. Но едно толкова оскъдно понятие за човека е възможно само когато гледаме на него от външната му страна, като на вещ и си затваряме очите за неговия действителен живот, който се определя от наличието в него на жив творчески дух. При това този дух е онтологично  неотделим от тялото, а чрез него – и от света. Поради това човекът представлява творческо начало в света, принадлежащо на света и действащо в неговите предели. Но при все това той внася в живота на света началото на причинност чрез свободата, т.е. творчеството. Но същевременно това творчество не е извън-световно, то е космично и софийно в своята основа, а в същото време е частично, несъвършено, отегчено с примес от небитието, от което Бог създаде света. Независимо от това, творчеството като такова внася нещо ново в света, който поради това не може да бъде разбиран като механизъм в неговата завършеност, светът се осъществява и от човека. Но човекът не сътворява нов свят, а само осъществява създадения, дадения, и съответно с тази даденост, зададения свят. Софийните основи на това творчество са също толкова безпределни, колкото и неговите достижения, защото светът носи образа на божествената София. Човекът е призван да бъде господар на света, и дотолкова негов творец, според силата на свободната творческа причинност в света. Характерът на тази свободна причинност може да бъде познаван в две отношения – като отношение на човешкия дух към природния свят и към духовния свят. Човешкият дух е потопен в природното битие, свързан е с него. Това е първичен факт, от който се налага да изхождаме. Сама по себе си тази връзка е тайна на Божието творение, в което е запечатан Божият образ, животът на ипостасната Божественост в божествената София. В човешкия живот тази връзка се разкрива чрез историята на човека в света. Духът на човека се съединява с природния свят чрез душата, която е началото на човешкия природен живот.

      Тя се различава от животинската душа по своята съгласуваност с духа, тя е ψυχή νοερα, разумна душа, за разлика он "неразумната" животинска душа. Йерархичното съотношение на тези начала в човека е такова, че духът господства над душата, която проявява своята жизнена сила в природния свят ("в тялото"). Но в човека, извратен от първородния грях, това съотношение е било нарушено в смисъл, че духът е попаднал в зависимост от душата, а чрез нея и от тялото, чувствено-животинското битие е получило надмощие над духовното, и съответно властта на духа намаляла. В душата си човек носи цялата световна закономерност, която сега господства над него, но над която самият той е призван да господства. Човешкият дух, доколкото се намира в нормално йерархично съотношение спрямо душата, има чрез нея непосредствена власт в света, при това без да  нарушава неговата природна закономерност, а като я изпълнява. Такова нормално йерархично съотношение отсъства в падналия Адам, но то е било осъществено в Новия Адам, в Господа Исуса Христа, който е бил наистина съвършен човек и поради това е имал власт над света по силата на послушността на природата на човешката свобода и нейните цели. Но този дар на чудотворство е свойствен, разбира се, в ограничена степен, както вече видяхме, и на старозаветните праведници и християнските светии. Принципно същият този образ на господстващо отношение на човека към света чрез целесъобразността на свободната причинност е присъщ и на "регулацията на природата", изобщо осъществявана от човека, т.е. включва и природното завоюване на света, и покоряването на веществото. Това е дар на чудотворство, който се развива в родовия, съвкупен живот на човечеството. Разликата между чудотворството и всички чудеса на регулация на природата в това отношение не е качествена, а по-скоро количествена. Там, където чудотворецът изцелява със слово или с непосредствена повеля на духа, медицината осъществява същата повеля по обходни пътища и със средствата на медицинската наука. Типът отношение на човека към природата е чудотворство, т.е. власт на човека над света чрез свободната причинност. Логосът в човека става логос на света*.

      Но човешкият дух, съответно на естеството му, се определя не само в отношение към природното битие, но и към духовния, макар и тварен, свят и, най-сетне, към предсветовното битие, към Божествения Дух. Човешкият дух, въпреки въплътеността и свързаността си с природния свят, не е затворен за духовния свят, напротив, той е винаги открит за неговото въздействие. Като тварен, т.е. неабсолютен, несавомластен дух, той винаги се вдъхновява от духовния свят. Вдъхновението, изхождащо от едно духовно същество към друго, е проявление на тяхното битие едно за друго, принадлежи на самата природа на духа. Противно на Лайбниц, духовната монада притежава отворени прозорци. С други думи, тварният дух живее не само със своята собствена природа, но и със силите и вдъхновенията на други духовни същества, и духовната изолираност на творческия дух представлява онтологичен non-sens. Човешкият дух не може да остава празен, да принадлежи изключително само на себе си, той представлява умопостигаемо място на среща и борба на тъмните и светлите сили, всяка от които по своему се стреми да насочи човека в своята посока. Това съвсем не означава, че човешкият дух е празно място, което търси запълването си. Не, той е индивидуално окачествуван дух, притежаващ свой собствен живот, водещ духовна борба за своята самобитност, избиращ влиянията, а не само пасивно подчиняващ се на тях. В редицата от тези възможни влияния първото място принадлежи, разбира се, на божественото вдъхновение, на онова, което на религиозен език се нарича благодат. Човек е създаден по образ Божи и като такъв е специално вместилище за божествения живот и неговите вдъхновения. Човекът, предназначен за обожване в пълнотата на своето духовно битие, става причастен към божествения живот, без да губи при това своето собствено лично битие. Такъв един пределно обожен Човек, в който е обитавала цялата пълнота на Божеството телесно, е Господ Исус Христос. Като Бог Той имал целия божествен живот природно, а като Човек той бил напълно обожен, тъй че между Неговата Божествена и човешка природа, воля и енергия, при цялото тяхно природно различие, е нямало жизнено обособяване и противоборство, те са се съединявали в единния живот на Богочовека. Исус бил Христос – Помазаник чрез ипостасното низхождане и почиване върху Него на Св.Дух при кръщението, и това обожване на Своето човешко естество Той приел с подвига на Своя живот, кръстно страдание и смърт. Пълнотата на обожването се проявила във възкресението, възнесението и седенето отдясно на Отца**.

      Но благодатта като действена обожваща сила променя човешкия дух. Тя го прави различен от самия себе си, по-силен, по-могъщ, по-господстващ в света. Облагодатстваният човек получава силата да стане природен бог, властелин на вселената. Неговата способност да бъде логос на света чрез духовната причинност, неговото освобождение от плена на стихиите нараства заедно с неговото обожване. И тази власт на духа, получавана от него не чрез тренировка на своите природни сили (йогизъм, окултизъм), но чрез благодат, в проявите си по отношение на природния живот представлява чудотворство. Затова Господ според благодатната Си, обожена човешка природа, е бил Чудотворец, и именно поради това Той призовава благодатното, обожващо се човечество да върши делата, които Той е извършил, не в смисъл на повтарянето им, а имайки в тях образ и идеална задача. Именно това е изразено в заповедта на Христа за делата, която Господ неведнъж дава на учениците, а в прощалната беседа я прави нещо като Свое завещание – това е много пъти вече цитираният тук текст от първостепенна богословска важност: "Делата, които върша Аз, и той ще ги върши; защото Аз отивам при Отца" (Йоан 14:12). Думите "Аз отивам при Отца" означават без съмнение пълнотата на извършването на изкупителния подвиг и силата на боговъплъщението: чрез страстите към слава, чрез смъртта към възкресение и небесна прослава, а чрез прославата "Даде Ми се всяка власт на небето и на земята" (Матея 28:18). Всичко това по отношение на света и човека означава основаване на Църквата като Тяло Христово, с живеещ в нея Христос, с дадена от Христа на човечеството власт и поверени пак на него "дела". Това означава вдъхновение на Христа в човечеството, осъществявано от Св. Дух. Христовото човечество в света е призвано да стане космоург, извършващ делата Христови и осъществяващ Неговите чудеса. "Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата. Защото, гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях" (Матея 18:19-20)***. Църквата е благодатен живот, в който преди всичко човек се спасява от греха, получавайки оставяне на греховете: затова и Господ в своето чудотворство е съединявал прощаването на греховете, духовното изцеляване, с изцеляване телесно (вж. напр. изцеляването на разслабения (Матея 2:5-11)); но тя е и възстановяване на човека в силата му. Пътят на спасението на човека, изтляването на стария Адам в Новия, е усвояване на благодатта на спасението и живот в тази благодат, т.е. във вяра и в дела. Тук ние се доближаваме до последния, заключителен въпрос – за спасението в дела: в какви дела и в дела или в дело? Дали делата имат значение само на аскетични упражнения за душата или те имат и определено съдържание?

      Тук трябва да се има предвид както личния път на всеки отделен човек в неговите духовни съдбини (защото "душата на човека е по-скъпа от целия свят"), така и на човешкия род като цяло, защото човекът е родово същество. Благодатното вдъхновение на доброто в човека му дава духовна сила, която отсъства в самия него: "Божията сила в немощ напълно се проявява". Тази сила се проявява не само в личните духовни достижения на самия човек, но и извън него, в целия природен и човешки свят. На човека е дадено да превъзхожда самия себе си. Той извършва дела в света със силата на духовната причинност, това именно означава, че той извършва чудеса, в каквото и да се състоят те. И доколкото той придобива тази сила и вдъхновение от Божията благодат, получавана в молитва, то се казва, че човек чрез молитва със силата Божия може да върши чудеса ("да премества планини"). Дори нещо повече от това, всяка искрена молитва вече извършва чудо, т.е. представлява действие на духовната причинност в света, ако и да не виждаме нейни външни проявления. Човекът обаче не може и не трябва да прави чудотворството самостоятелен предмет на своите достижения, защото тогава той се превръща във влъхва, който търси знамения****. С други думи, има и тъмно вдъхновение, което също може да дава сила за извършване на лъжливи знамения, както е възможна и най-голяма духовна сила, която обаче не се проявява външно като непосредствена духовна причинност в света: Йоан Кръстител не е извършвал чудеса (Йоан 10:41), също и Божията Майка по време на земния си път (поне в рамките на евангелското повествование) не е извършвала чудеса. Във всеки случай търсенето на знамения е признак на маловерие и е осъдено от Господа. Но постановката на въпроса за чудотворството единствено във връзка със съдбините на отделната личност е недостатъчна, защото отношението на човека към света е не само лично, но и обществено, осъществявано в историческия процес. Това отношение към света, овладяването му чрез духовната причинност и целесъобразност, е призвание на човешкия род, представляващо за него неизбежно условие за самото му съществуване. В отношението си към света човечеството е многолик космоург, "стопанин", овладяващ природата и подчиняващ я на своята, човешка целесъобразност. Това отношение е заложено в човека и трябва да бъде религиозно разбрано и осмислено.  И преди всичко, неправилно е да се разкъсват и противопоставят двата пътя на причинността – личното чудотворство и космоургичното овладяване на природата, а от друга страна, и едното, и другото еднакво не нарушават границите на естествените възможности, и двете са природно закономерни. И дори може да се каже, че едно и също действие, например излекуването на болен, еднакво може да бъде дело на личното чудотворство и на научната медицина – нещо повече, едно и също действие за една епоха и в една обстановка може да представлява чудотворство, а в друго време да бъде всекидневен естествен акт (например виждането и чуването от разстояние). И чудотворството, и космоургията принадлежат към една област – духовната причинност на човека в природата. В този смисъл те не следва да бъдат противопоставяни или предпочитани едно пред друго, защото на всяко от тях е дадено свое място и време*****. Но човешката космоургия подлежи на духовно самоопределение, тъй като може да се различава по своето значение: тя може да представлява чудотворство в Името Христово, в изпълнение на Неговата заповед, а може да бъде и по-нататъшно потапяне в света с духовен плен в неговата стихия, служене на похотта на плътта и очите или, най-накрая, може да стане и лъжовно, богоборческо чудотворство с лъжливи знамения. Космоургията е свойствена и на естествения човек като свързан със света и затова, макар в нея да се извършва разкриване на силите на естествения човек в природата, нейното очовечаване и одухотворяване, то неизбежно придобива различен характер в зависимост от едно или друго човешко вдъхновение. А това последното може да бъде различно, при три вида: първо, човечеството може да бъде космоург, като Църквата, в името Христово, извършвайки дела на любов и благотворене, и тогава космоургията става християнско чудотворство, не лично, но общо, църковно, и чрез космоургията се осъществява и оцърквяването на света. Второ, човечеството може да направи своята космоургична сила оръдие за служене на своето природно естество, повредено от греха, т.е. на страстите и пустотата. По този път и в тази област могат да бъдат достигнати значителни възможности за очовечаване на света и естествено по рода си чудотворство, но в духовно отношение то си остава празно и греховно. И накрая, космоургията може да стане и път на богоборство, на сатанинска вражда към Бога и оказване на знамения на човешката власт, на човекобожие. И тъй като човешкият дух при известна пробуденост не може да остава неутрален, то осъзнатата сила и достигнатата мощ стават престол на "царството на звяра", т.е. на богоборството. 

      В космоургичния процес се борят и едновременно съсъществуват всичките три образа на отношението на човека към света. Онази духовна борба, която раздира света, онази негова духовна трагедия, която съставлява съдържанието на историята, се разкрива и тук, в човешката космоургия. Космоургията също принадлежи на църквата, както и целият човешки живот. Естествената космоургия трябва да бъде преобразена в християнско чудотворство чрез подчиняването й на духа Христов. Ето какво означават за нас евангелските чудеса, за какво говорят те, към какво призовават: към действено отношение към света, към космоургия, в Името Божие. "Ако поискате нещо в Мое име, това ще сторя" (Йоан 14:14). Спасението е проповядвано от Господа "като му свидетелствуваше и Бог чрез знамения и чудеса, чрез разни велики дела и чрез раздаване Светия Дух по волята Си. Защото не на ангели подчини той бъдещия свят" (Евреи 2:3-5), но на човека. "И като му е подчинил всичко, не е оставил нищо неподчинено нему, обаче сега не виждаме още да му е всичко подчинено" (2:8).

     Тук можем да спрем. Евангелските чудеса представляват отделни чудотворения, отклици на човешката скръб и нужда, "изцелявания и благотворения". И за целия човешки космоургичен път те дават образ на благотворене в името на милосърдствуващата любов. И това е повече от достатъчно, за да бъдат осветени и осмислени човешките дела.

 следва продължение

 * Това е основната мисъл на моята "Философия на стопанството" (1910), към която сега се връщам от съвсем различна гледна точка. <към текста>

**В този смисъл разбираме думите на ап. Петър в словото му на Петдесятница (Деяния 2:22-24): "Исуса Назарянина, мъж засвидетелствуван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения, които Бог извърши чрез Него посред вас, както сами вие знаете, Него, предаден според определената Божия воля и предузнание, вие разпнахте и убихте ... Когото Бог възкреси"... Подчертаните думи нямат тук такова значение, което би отменило казаното относно човечността на чудотворството на Христа. В целия контекст се има предвид само мисълта за провиденциалния Божи план относно човешкото спасение. В частност и думите "Бог извърши чрез Него " έποίησεν δί αύτού трябва да бъдат разбирани не в смисъл, че Исус в своето човешко естество е бил само оръдие на чудотворната Божия сила, но в смисъл, че делата на чудотворство са влизали в разкриването и осъществяването на Божия план, подобно на делата на предалите и убилите Исус. Аналогично значение има словото на същия този ап. Павел към Корнилий, където споменатата мисъл е изразена по-ясно: "Исус от Назарет, – как Бог Го помаза със Светия Дух и със сила; Който обикаляше да прави благодеяния и да изцелява всички угнетявани от дявола; защото Бог беше с Него" (Деяния 10:38).

Мисълта, че чудесата на Господа Исуса Христа са били свидетелсво за изключителната благодат на Св. Дух, преизобилно почиваща върху Него, се потвърждава и от контекста, в който се говори за непростимия грях на хулата срещу Св. Дух. Този текст присъства при всичките трима синоптици. Най-кратко, но затова и най-изпъкващо, той е изложен при ев. Марко, 3 гл., 21-30. "А своите Му, като чуха това, излязоха за да Го хванат; защото казваха, че не бил на Себе Си. И книжниците, които бяха слезли от Ерусалим, казваха, че Той има Веелзевул, и че изгонва бесовете чрез началника на бесовете. Но Той, като ги повика, казваше им с притчи: Как може Сатана да изгонва Сатана? Ако едно царство се раздели против себе си, това царство не може да устои. И ако един дом се раздели против себе си, тоя дом не ще може да устои. И ако Сатана е въстанал против себе си, и се е разделил, той не може да устои, но дошъл му е краят. Обаче никой не може да влезе в къщата на силния човек, да ограби покъщнината му, ако първо не върже силния, и тогава ще ограби къщата му. Истина ви казвам, че всичките грехове на човешкия род ще бъдат простени, и всичките хули с които биха богохулствували; но ако някой похули Светия Дух, за него няма прошка до века, но е виновен за вечен грях. Това рече Той, защото казваха: Има нечист дух". Тук е дадена пряко връзката между забраната да се хули Св. Дух с хулите срещу делата и чудесата, извършвани със силата на Св. Дух и приписвани от книжниците на нечистия дух.

При евангелист Матей същият или подобен случай на изцеляване на бесноват, сляп и ням човек е изложен по подобен начин - Матея 12:24-32: "А фарисеите, като чуха това, рекоха: Тоя не изгонва бесовете, освен чрез началника на бесовете, Веелзевула. А Исус, като знаеше техните помисли, рече им: Всяко царство, разделено против себе си, запустява; и никой град или дом, разделен против себе си няма да устои. Ако Сатана изгонва Сатана, той се е разделил против себе си; тогава как ще устои неговото царство? При това, ако Аз чрез Веелзевула изгонвам бесовете, чрез кого ги изгонват вашите възпитаници? Затова, те ще ви бъдат съдии. Но ако Аз чрез Божия Дух изгонвам бесовете, то Божието царство е дошло върху вас. Или как може да влезе някой в къщата на силния човек и да му ограби покъщнината, ако първо не върже силния? - тогава ще ограби къщата му. Който не е с Мене, той е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява. Затова – δια τουτο – ви казвам: Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата – βλασψημια – против Духа няма да се прости. И ако някой каже дума против Човешкия син, ще му се прости; но ако някой каже дума против Светия Дух, няма да му се прости, нито в тоя свят, нито в бъдещия". Тук са разделени и противопоставени явната сила на Св. Дух и тази на нейния Носител, Харизматика: словото, казано – поради неразумие – срещу Човека, ще се прости, но противенето на превъзмогващата сила на Божия Дух е духовно самоубийство, разрушаващо духовната основа на човека и поради това непростимо нито в този век, нито в бъдещия. Но в дадения случай силата на Св. Дух се проявява и се засвидетелствува именно в чудесата Христови, а поради това самият Той разглежда Себе Си тук като Духоносен Човек.

Най-малко ясен е контекстът при ев. Лука. Тук интересуващото ни изречение на Господа е включено в поучение, казано на учениците, за фарисейската закваска, за Божия промисъл, за изповядването на Сина Човечески. Лука 12:10-12: "И всекиму, който би казал дума против Човешкия Син, ще му се прости; но ако някой похули Светия Дух, няма да му се прости. И когато ви заведат в синагогите и пред началствата и властите, не се безпокойте как или какво ще говорите, или какво ще кажете. Защото Светият Дух ще ви научи в същия час, какво трябва да кажете".

Освен необятното значение на тези текстове за хулата срещу Св. Дух, тук определено е посочена особената духоносност на Господа Исуса Христа. <към текста>

*** За принципната достъпност на чудесата за човека свидетелствуват също думите на Господа, казани от Него на учениците, които Го питат: "Защо не можахме да го изгоним [беса]?" Исус им отговаря: "Поради вашето маловерие. Защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно" (Матея 17:19-20). Тук се говори едновременно за силата на вярата и за достъпността за тази сила на делата, извършвани от Господа. <към текста>

**** Вж. разказа на Деяния 8:9-11 за Симон Влъхва, който "представяше себе си за някаква велика личност, правеше магии и учудваше населението на Самария. На него внимаваха всички, от малък до голям, казвайки: Тоя е така наречената велика Божия сила. И внимаваха на него, понеже за доста време ги беше учудвал с магиите си." <към текста>

***** Един боголюбец веднъж казал (позовавайки се на Руфин), че ето, Тиваидските пустинножители са прекосявали Нил на крокодили и са нямали нужда от параходи. Ако имаме предвид само съпоставянето на тези два начина на придвижване, с крокодили и с параход, то, разбира се, всеки е добър за времето си, но в наше време би било не само странно, но и греховно да се стремим към речен транспорт с крокодили, и днешните пустинножители биха използвали за тази цел само параход. Този пример показва цялата относителност на чудото в неговата външна проява. Духовната причинност чрез космоургията по естествен път измества спорадичната, индивидуална духовна причинност чрез чудотворството или, във всеки случай, променя нейната област, и областта на физическите чудеса в наши дни по естествен път се съкращава в полза на моралните или духовните. <към текста>

© Бойко Златев, превод. Публикувано в  на: 14.03.2006.

Бр.24/март 2006