НАУКА

Бр.23/февруари 2006

През 1912 година в библиотеката на един Йезуитски колеж в Северна Италия антикварят Уилфрид Войнич намира тайнствен ръкопис, който бързо придобива популярност сред любителите на загадки и завзема умовете еднакво на антиквари, лингвисти, криптографи и изследователи на средновековна Европа. На външност ръкописът изглежда съвсем скромно в подвързия от качествена кожа и без каквито и да е украси. Съдържанието му обаче се оказва крайно мистеризно – почти 200 страници изписани с текст на непознат език и богато илюстрирани с подробни рисунки в ярки цветове. Ръкописът, известен в днешно време под името Войнич, наподобява енциклопедичен труд, изпълнен с множество страници с текст и илюстрации на растения, астрологични и астрономически диаграми.

Множество експерти и любители са се пробвали да разчетат ръкописа, но и до днес тези опити остават безуспешни. Самият Войнич прави копия от ръкописа и ги изпраща на водещи лингвисти, криптографи и експерти по средновековни ръкописи. След смъртта на Войнич, съпругата му, Етел Лилиан, продължава усилията по разчитането. В крайна сметка ръкописът бива продаден от близка на семейство Войнич на нюйоркския антиквар Ханс Краус за сумата от 24 000 долара. Краус също се сблъсква с неуспех по разчитането на загадъчния текст и през 1969 година го дарява на Йейлския университет, където Ръкописът на Войнич се съхранява и до днес в библиотеката за редки ръкописи Байнеке под номер 408¹.

За ръкописа се знае изключително малко – не само текстът и илюстрациите са неразгадаеми, но мистерия обвива както авторството, така и историята на ръкописа. Писмо, намерено прикрепено към корицата на ръкописа, подписано от пражкия доктор Йоханес Маркус Марси и адресирано до учения йезуит Атанасиус Кирхер, хвърля малко светлина относно загадката. От писмото се научава, че ръкописът е бил притежание на Емператор Рудолф II на Бохемия (1552-1612), който го бил закупил за 600 златни дуката. Това, че Рудолф II трябва да е притежавал ръкописа, също се потвърждава и от намерен в началните страници избелял подпис на Якоб де Тепенец. придворният алхимик и директор на ботаническата лаборатория на Рудолф. След Марси, ръкописът трябва да е станал притежание на Кирхер и да е останал във владение на йезуитите до намирането му от Войнич. Никой от каталозите на Музея Кирхер, изграден от частната колекция на учения йезуит, не го споменава и, все пак, това изглежда да е най-приемливото предположение за местонахождението на ръкописа през 18 и 19 век. За историята на ръкописа преди появяването му в двора на Рудолф има само смътни догадки. Сред ранните изследователи е разпространено убеждението, че авторът на ръкописа е Роджър Бейкън (ок. 1214 – 1294) - средновековният монах и учен, известен с всестранните си познания и криптографичните си трудове. Сред по-късните изследователи това убеждение отстъпва място на други хипотези относно произхода на ръкописа. Главните възражения срещу авторството на Бейкън се базират главно на опитите да се датира ръкописа. През 1944 година Хю О'Нийл, професор по ботаника в Католическия Университет във Вашингтон, издига хипотезата, че растението изобразено на стр. 33v (Фиг. 1) е слънчоглед. И тъй като слънчогледът не е бил познат на средновековна Европа до откриването на Новия Свят от Христофор Колумб (1451 – 1506), О'Нийл предполага, че ръкописът е бил създаден много по-късно от времето на Бейкън. Мнозина обаче не приемат разпознаването на “слънчогледа” от О'Нийл, както безспорно всеки, който е имал възможност да разгледа стр. 33v, веднага забелязва, че има съществени несъответсвия между истинския слънчоглед и илюстрацията. Наред с различните предположения относно авторството на ръкописа на Войнич, разбира се, съществуват и тези, които вярват, че ръкописът е просто фалшификат, ако не изработен от самия Войнич с цел печалба, то тогава създаден от средновековен шарлатанин с цел да експлоатира страстта на Рудолф II към тайнствени ръкописи. А че Рудолф е изпитвал такава страст се потвърждава от голямата му библиотека, сред които действително са намерени и много фалшификати. Проблемът обаче е, че никой от тях дори и смътно не се доближава по качество и прецизност на изработка до Ръкописа на Войнич.

Самият ръкопис представлява малко томче с размери 15 на 23 см, подвързано с висококачествена кожа и съдържащо около 200 страници. Страниците са събрани в 20 коли, всяка от по 8 листа, и са плътно изпълнени с непознат текст и цветни илюстрации в богати тонове. Текстът е изписан в плавен и умерен стил наподобяващ стила на други средновековни ръкописи (Фиг. 2, стр. 55r). Думите са равномерно разпределени по редовете като единствените къси редове са обикновено завършващи редове на отделните абзаци. Сътветно, самите редове също са равномерно разпределени и мястото между тях е приблизително едно и също по страниците. Там, където има илюстрации, редовете прекъсват от едната страна на рисунката и продължават от другата страна, което дава основание да се смята, че илюстрациите и текста са взаимно свързани. Според вида си, страниците се разпределят в няколко категории. Повече от половината страници в ръкописа съдържат илюстрация на растение с текст към него. Началната дума на всяка от тези страници е уникална и рядко се среща на други места в ръкописа. Тези страници са наречени “ботанически” поради приликата си с ботанически трудове; типичен представител е вече споменатата страница 33v (Фиг. 1).

Ботаническите страници са последвани от страници съдържащи по около 3-4 параграфа, изложението на които наподобява списък с рецепти. Всеки параграф започва с рисунка на аптекарско шише, следва ред от илюстрации на различни корени и накрая -  3-4 реда текст. Възможно е това да са указания за различни смеси, съдържанието на които е дадено от илюстрациите, а начинът на приготовление или приложението им да е изложено в текста. Стр. 99r е типичен пример за такава страница, фрагмент съдържащ втория параграф на страницата е изобразен на Фиг. 4. Интересно е да се отбележи приликата на някои от корените с илюстрации от ботаническата секция на ръкописа. Първата, третата, четвъртата и седмата илюстрация лесно могат да се разпознаят като корените на растенията изобразени на страници 51r, 37r, 43v и 50r (Фиг. 5 - Фиг. 8).

В средата на ръкописа се намират известен брой страници с космологични и астрологични илюстрации. Рисунки наподобяващи отделните зодиакални съзвездия и планети, концентрични кръгове изпълнени с различен брой звезди и текст изпълват плътно тези страници. Други страници, изпълнени главно с текст и илюстрирани с голи къпещи се нимфички, са наречени “биологични”, а в края на ръкописа се съдържат тъй наречените “инструкции”, състоящи се от къси параграфи, всеки от които започва със звезда и напомня на кратко указание по различни въпроси.

   Първият, който предлага решение на загадката, е Нюболд, професор по философия в Университета на Пенсилвания. През 1921 година той обявява, че е разчел ръкописа като предлага решение базиращо се не на писмените знаци използвани в ръкописа, а на отделни неравности, които се забелязват само под лупа. В допълнение Нюболд използва анаграмен подход за да нагоди смисъла на отделните думи. Някои от по-сензационните резултати на Нюболд са страници от разшифрован текст потвърждаващи авторството на Бейкън, изобретяването на микроскопа и телескопа от последния и илюстрацията на мъглявината Андромеда (Фиг. 3). За няколко години теорията на Нюболд добива популярност и е поддържана от видни изследователи. През 1931 година обаче Джон Менли, работещ в университета в Чикаго, издава критична статия, в която излага логическите слабости в решението на Нюболд. Главното възражение на Менли е, че предложеното решение нито е сигурно, нито е единствено – анаграмният подход на Нюболд позволява различни варианти на разшифровката и зависи до голяма степен от нагласата на съответния изследовател. Менли също така не намира за приемлив факта, че писмените знаци нямат значение, а са само носители на вторичното писмо – микроскопичните неравномерности. През последващата част на ХХ век много други решения също биват издигнати², някои, подобно на Нюболд, основаващи се на анаграмен подход, други опитващи се да разпознаят екзотични естествени езици. За съжаление обаче, никое предложение до сега не е успяло да предложи приемливо и последователно решение, което да устои на критерия за валидност приложен от Менли. Традиционната хипотеза, най-подробно изследвана от неформална група, съставена от учени работещи за американската агенция по сигурността начело с Уилям Фридман, е да се смята, че текстът е на познат естествен език, но зашифрован по определена система. Друга възможност, предложена от лингвиста Жак Ги, е текстът да е фонетична транслитерация на естествен език, но записана от човек незапознат с езика. Ако в допълнение на това, са използвани и измислени знаци да представят отделните звуци чути от записващия, Ги смята, че подобен текст би могъл да наподобява свойствата и характеристиките на текста в Ръкописа на Войнич.     

   През 1970 Прескот Къриър, криптограф работещ за морския флот на САЩ, забелязва, че текстът на ботаническите страници може да се раздели на две категории, отличаващи се според почерка и статистическите характеристики на писмото. Къриър стига до извода, че ръкописът трябва да е писан от поне двама различни автори, и съответно нарича двата вида писмо ръка А и ръка Б. По-късни и по-подробни статистически изследвания обаче не показват такава драстична разлика, каквато Къриър предполага, а забелязаните разлики всъщност преливат постепенно от едната категория в другата. Едно такова постепенно развитие на стила в ръкописа може да се дължи на записки правени през огромен период от време в живота на автора.

    За момента главна част от усилията на изследователите е концентрирана в “превеждането” на “войничките” букви в знаци, електронно четими от компютър. “Превеждането” на ръкописа в електронен формат позволява да се изследва текста за различни статистически характеристики, съществуващи при естествените езици. По този начин вече е установено, че средната дължина на думите в ръкописа е по-къса от тази в повечето европейски езици. Честотата на думите в зависимост от тяхната дължина също се съгласува с наблюдаваната честота при естествените езици. Направени са също и изследвания по ентропията на текста. За ентропията на текст се съди по това до каква степен отделните знаци се повтарят сред думите и каква информация всеки от тях носи. Не всички статистически характеристики са показател за логическа последователност на думите в даден текст. Честотата на думите в безсмислен текст от случайни знаци и думи, например, може лесно да наподобява честотата на смислен текст написан на естествен език. Поради това някои изследователи вярват, че текстът на ръкописа, въпреки статитическите си свойства, пак може да е случаен и безсмислен. Сред онези, които вярват, че ръкописът на Войнич е просто поредица от безсмислени знаци или фалшификат с определена цел, главно място в последните години държи англиийският учен Гордон Ръг. В своите изследвания, Ръг показва, че е възможно да се създаде безсмислен текст, наподобяващ писмото на ръкописа на Войнич по последователност и детайлност на изработката, показващ същите статистически характеристики като тези на естествените езици като се използват само методи достъпни през средновековието. В интерес на истината трябва да се отбележи, че самият Ръг признава, че неговите изследвания не доказват фалшивостта на ръкописа, а само подсилват вече изложени аргументи³. Главна слабост в доводите срещу автентичността на ръкописа на Войнич обаче остава липсата на мотив. Изработката на ръкописа е толкова изкусна, съдържанието е толкова последователно в огранизацията си, че въпросът защо някой ще положи толкова усилия остава неясен.

    Голяма част от информацията относно първоначалните опити да се дешифрира ръкописа се дължи на Мери Д'Империо, която през 1979 година организира конференция на тема “Ръкописът на Войнич” и впоследствие публикува сборник с изложените материали. Книгата ѝ, “Ръкописът на Войнич – елегантната загадка”⁴ днес се смята за отправна точка за всеки интересуващ се от ръкописа. Благодарение на развитието на Интернет през последните години и на група ентусиасти, голяма част от информацията в книгата, както и всичко известно за ръкописа до момента е достъпно за всеки⁵.

    Докато първоначалните опити по дешифрирането се отличават с крайно индивидуалния си подход, то в в днешно време надпреварата за първенство е отстъпила място на едно колективно начинание да се разреши загадката чрез сътрудничество и свободна обмяна на информация. Дали един такъв колективен подход ще се окаже по-успешен от този на съревнование и краен индивидуализъм практикуван широко сред научните среди, остава единствено на бъдещето да покаже.

© Татяна Станчева. Публикувано в  на: 14.02.2006.

Бр.23/февруари 2006