РАЗКАЗ

Бр.23/февруари 2006

Майка ти е бродница,

   Бродница още вещица

      Вещица та магьосница

             Месеца сваля в подница

           Звездите сваля в лъжица

Българска народна песен

    Видя как баба Въта се шмугна между дърветата и изчезна в близката дъбова горичка. Пак се е затърчала нанейде, остаря, гони стотака, ама не я спира нищо, ей! Търчи си, обикаля пущинаците, без да й мигне окото. Някога, ех-е-е, преди много лета, беше толкова хубава, че нямаше мъж, който да не въздиша подире й. Но за повече не смееха да помечтават дори и най-големите смелчаци и щураци.

    Че Въта си е магьосница, си го знаеха открай време – майка й беше същата, баба й, целият им род до девето коляно. И все тъй си живееха, уж си имаха мъже, ама те рано-рано си отиваха от този свят – как ставаше, никой не узна. Кръвчицата ти изпива такава люта жена, плюеха си страхливо в пазвите мъже здрави и едри като канари, които не се страхуваха и мечка с голи ръце да преборват в гората, ама пред Въта, трепереха.

    И Въта мина под венчилото, и нейният мъж си отиде млад-зелен, още на третата година от съвместния им наглед щастлив живот. Сдобиха се с дъщеря, Въта я отгледа, а когато поотрасна, замина за града и повече ни се видя, ни се чу. Пристигаха от дъжд на вятър някакви хора, гостуваха на вдовицата може би и внуците й, ама те са си открай време затворени, необщителни. Вместо да излязат на площада да се сберат с местните хора, те се юрваха по горските пътечки и като кози припкаха по поляни и върхове. И не само денем, ами го правеха и по нощите! 

    Див народ, тъмна порода, сумтеше кръчмарят Йоло, когато го подпитваха туристи и преминаващи през селото, за старицата, която срещали с торба на гърба. Тя ги спирала и им предлагала билки всякакви, хем без пари им ги давала.

    Не я обичаше Йоло тази жена, ако изобщо още беше жена. Навремето да, ама сега си беше само и единствено бродница и вещица. Ходеща чума, жива холера, плю с отвращение кръчмарят и поподръпна покривката на масата, за да прикрие дупката от цигара.

    – Припичаш се на слънчице, а? – стресна го нечий глас. Обърна се. Пак беше тя, Калина – всеки ден идваше.

    Надигна се чевръсто и мазна усмивка озари тлъстото му лице, хубави бакшиши даваше госпожата. Вярно е, че май си е малко лудичка или поне смахнатичка, ама пък си плаща като поп, колкото и да й надписваше сметките, хе! Будалата си е будала...

    – Заповядайте, госпожа! Ама едно временце се е отворило, как да не му се полюбува човек!

    Калина приседна на стола и извади кутия с цигари, запали.

    – Пак конячец, нали така, госпожа! – подпита Йоло и се развесели като получи утвърдителния знак с два пръста, което означаваше, че тя черпи и него, заприпка към тезгяха.

    – Интересно живеете тука – каза жената след като отпи.

    – Шегувате се, госпожа! – ухили се Йоло. – Ние тук сме резерват, оставени сме на доизживяване. Никой не се интересува от нас – ни държавата ни, ни светът. Гаснем си, тлеем си бавничко, мирничко...

    – А може би така е по-добре, знае ли човек? – усмихна се Калина. – И престанете с това “госпожа”! Калина ми е името.

    – Тъй, тъй! Дълбок пардон, Калино! – угоднически закима с глава кръчмарят. – Как е мъжът ти?

    – Спи и хърка – разсмя се тя.

    – Та, казваш, че бил някакъв бизнесмен, не е тукашен, тъй ли? – не скри любопитството си Йоло.

    – Само печеленето на пари му е в главата... По цял ден говори по телефона за някакви акции, проценти, крещи “купувай”, “продавай”... Уж щеше да почива... – въздъхна Калина и жадно отпи от коняка.

    Не е жена, а си е направо напаст, въздъхна в себе си кръчмарят, като се взираше крадливо към полуоткритите гърди на жената. Мъж й трябва на нея, мъж! А не нещастник като този, който веднъж тя доведе в кръчмата и му го представи – слабичко, очилатичко мъжленце с криви крачета, същински плъх!

    Ех, да беше по-млад, то не че и сега не може да й покаже какво е мъж, ама къде ти тоя късмет... И си представи Калина гола и как той я подхваща, както той си знае, а тя примира в ръцете му.

    Гласът на жената прекъсна сексуалните му видения:

    – Гостите на хотела не идват ли тук?

    Кръчмарят въздъхна и със страдалчески лик обясни:

    – Минават и заминават. Не им харесва кръчмата, предпочитат бара – и посочи ядосано към върха, където се белееше триетажната сграда на планинското хотелче.

    – Хайде да пийнем още по едно, ама и двамата, а, какво ще кажеш? – смигна му Калина и Йоло мигом отърча в кръчмата. Ей такива клиенти му трябват на него, хем пият, хем черпят, хем щедър бакшиш оставят, туй е то цивилизацията!

    – Тука има една стара жена, Въта май че се казва... – започна някак колебливо Калина, а кръчмарят я прекъсна нетърпеливо:

    – Вещицата! Знам я!

    – Защо я наричаш вещица, Йоло? – вгледа се с огромно любопитство в него жената.

    – Защото е такава! Целият им род е вещерски! – тросна се Йоло.

    – И какво прави като е вещица? – подпита жената, присвила очи.

    Усети Йоло в погледа й някаква студенина и дълбоко несъгласие и се стресна.

    – Ех, то не е за разправяне. Магии всякакви прави. Ако рече – ще те разведе, ако поиска ще те събере, с когото си ще, ако реши с магаре дори! Страшна жена е Въта, от мен да го знаеш, госпожа! – въздъхна Йоло.

    – Ти вярваш ли си, като ги говориш тези работи?! – стресна се жената и внезапно щастливо се разсмя.

    – Гледай да си нямаш работа с нея, защото помага, ама не е редно това, което върши. От мен да го знаеш! – каза Йоло с бащинска загриженост.

    Дочу се женски смях и двамата се извърнаха – идваха майката и дъщерята, българки, както казаха на Йоло, ама живееха в Германия.

    След минутка трите жени сведоха глави една към друга и нещо си зашушукаха, а Йоло мрачно ги наблюдаваше.

    Е, все пак бакшишът на Калина бе тлъстичък, а те да правят каквото си щат. Защото крояха нещо тези тричките, ама какво, Йоло не можа да разбере, а тъй му се искаше...

    Притича по уличката, надигна се на пръсти и проследи с поглед жените, видя как влязоха в запуснатото дворче на Въта.

    Като се върна, установи, че има клиент – едно младо момче, Иво. Казваше, че е студент, ама знае ли човек, можеше и да лъготи. То се шляеше наоколо, май се навърташе около Калина, ама надали щеше да му стане работата, тази жена не е за такъв мушморок като него...

    Сервира му ледената бира и приседна на съседната маса. Тоя мълчи като пън, даже не си допи бирата и скокна, метна една банкнота и изтърча нанейде. Щуро момче.

    Прибра парите Йоло и пак се огледа към двора на Въта – жените се катереха към хотелчето, а младежът вече ги настигаше. Те спряха, изчакаха Иво и заедно продължиха.

    Когато вечерта затвори кръчмата и преброи парите Йоло поглади  доволно тлъстата си провиснала гуша. Тъкмо заключи и чу стъпките на бягащ човек. Извърна се – Иво.

    – Какво се е случило, момче?! – стресна се кръчмарят, като го видя пред себе си задъхан, цял облян в пот.

    – Слушай! – сграбчи го за ръцете Иво. – Можеш ли да ми кажеш къде е Самодивската поляна?

    Йоло се усмихна презрително – как да не е лудичко това момче, да търчи посред нощите да го пита за дивотии?

    – Бе, ти да не си пиян, мойто момче?! – издърпа ръцете си и го огледа внимателно.

    Наложи се момчето да му разкаже – днес подслушал как жените си говорели, че довечера баба Васила ще сваля луната на Самодивската поляна. Тръгнал преди малко след тях, но те сигурно са го усетили и ловко му се изплъзнали, сега единственото, което му оставало, било да научи от някой местен човек къде е тази проклета поляна.

    – Ще ти платя! – Иво тикаше някакви пари в ръцете му и Йоло инстинктивно ги сграбчи.

    – Ще те заведа, що да не те заведа, ама да знаеш, че туй са глупости, сетне да не ми се сърдиш... 

    На лунната светлина Йоло преброи банкнотите, уха! Доста парички бяха, все едрички, пъхна ги в задния джоб на панталона си и го закопча с копчето. И потупа окуражително по рамото глупавото момче.

    – Ей тука е, има–няма километър–два. Щом си рекъл, ще те отведа, пък си и плащаш...

    Йоло вече вървеше по уличката, а Иво търчеше след него.

    Оставаха още няколко метра до гората, когато нещо изсвистя над главите им. Заоглеждаха се уплашено.

    – Там! Там! – сграбчи го за раменете Иво и кръчмарят се извърна. Не можеше да повярва на очите си, затуй ги затвори и пак ги отвори. Но това, което виждаше, си беше все същото – яхнала кросно някаква жена летеше нанейде! Ту се издигаше, ту се снижаваше, а Йоло изтръпна като позна дъртата вещица – баба Въта, гола-голеничка, развяла косици. Лети си, рее се във въздуха...

    – Невероятно! – прошепна Иво, той следеше с поглед всеки лупинг на вещицата.

    – Тя е... – измърмори Йоло и си плю в пазвата.

    – Коя е?! Ама ти познаваш ли я? – попита удивен младежът.

    – Нашенска си е, баба Въта, ей там живее. Днеска онези жени от хотела при нея бяха... – измърмори намръщен Йоло, не му харесваше тази работа. Знаеше, че върши какво ли не дъртата вещица, говореха хората, ама никога не бе я виждал чак да хвърчи.

    – Я да се връщаме, мойто момче, а? – предложи предпазливо Йоло, боеше се да не си поиска парите обратно. Можеше пък да го подлъже, хич не се ли изплаши, глупачето?

    – Отиваме! Нали ще изпълниш обещанието си? – младият човек се взираше в отлетялата към луната жена.

    – Добре де, добре... – изпъшка Йоло и отново потегли.

    След половин час кръчмарят свърна от пътеката, по която вървяха, и разтвори храстите, надзърна и се втрещи. Успя само да сграбчи ръката на Иво и да го придърпа към себе си:

    – Гледай и мълчи, че инак лошо ни се пише! – прошепна заплашително, като чу изхълцването на момчето.

    На поляната гореше огън. Върху два камъка бе поставен черен котел, все едно огнище. Четири голи жени стояха прави и се взираха в котела. Една от тях, най-отвратителната в своята голота, баба Въта, все така беше възседнала кросно, а другите жени бяха Калина и майката с дъщерята.

    Баба Въта, влачейки кросното между краката си, приближи до котела и гребна с черпак или кратунка, не се виждаше ясно. Да, кратунка беше. Нещо шептеше и разливаше врящата течност около котела, все едно го заграждаше.

    Постепенно шепотът на баба Въта се усилваше, сега вече тя говореше високо нещо забързано, непонятно, звучеше налудничаво, истерично. В един миг тя като че ли запя, или зави, и простря двете си ръце към луната.

    Иво едва не изкрещя от ужас, когато пълната, закръглена като футболна топка луна започна да притъмнява. Всичко стана много бързо – луната се стопи и изчезна, поляната потъна в полуздрач, смътно се белееха само голите тела на жените. Тогава на поляната се появи крава.

    Откъде изникна, Йоло не разбра. Но се сети за приказките, които му разказваше баба му, когато беше дете и изтръпна.

    Баба Въта се втурна към кравата, наведе се и сграбчи с две ръце вимето й. Ясно се чу как млечната струя зацърка в кратунката. Доеше, дъртата вещица, доеше месечината!

    Трите голи жени не помръдваха.

    Йоло чуваше учестеното дишане на Иво, изплашило се е момчето, ама то си е за страх...

    Гола баба Въта доеше кравата, ама пък каква чудна е тази крава –цялата бяла, седи си кротко, не шава, издигнала муцуна към небето, сякаш се моли.

    Когато кратунката се напълни, баба Въта се изправи и целуна кравата по задницата.

    Старицата отстъпи крачка назад и кравата тръгна да си върви. Странна работа – уж крачеше по земята, а се отдалечаваше като се издигаше. Тази крава май полетя, каза си Йоло и избърса потта от челото си. Така си беше – кравата се издигаше все по-нагоре, ужасното беше, че не се смаляваше, макар че се отдалечаваше. Вещерска му работа, въздъхна Йоло и едва не изкрещя, когато кравата изведнъж се преобрази в луната и бялата светлина отново лумна над главите им.

    Значи издоила е месечината, дъртата вещица, хлъцна от удивление Йоло и чак сега се сети за Иво. Той целият се тресеше, гледаше като луд ту луната, ту голите жени на поляната..

    Е, добре че не припадна все пак, усмихна се злорадо кръчмарят и го дръпна за ризата. Момчето тръгна след него покорно като кученце.

    Проговори чак когато се озоваха в селото:

    – Ха сега тръгвай по тая пътечка и си право в хотела! Ясно?!

    Момчето закима и тръгна като сомнамбул – крачеше неуверено, но пък държеше посоката, все ще стигне някак си, успокои се Йоло.

    Като влезе вкъщи, отвори хладилника и сграбчи чинията с кюфтетата. Лакомо задъвка, утоли глада си, едва когато видя сметката на всичките. Уригна се и ръката му се пресегна към задния джоб, където се спотайваше възнаграждението за страха му.

    Пръстите му нервно затършуваха, но в джоба нямаше нищо.

    Да съм ги изгубил? Изключено! Спомняше си много добре, че даже  беше закопчал копчето на джоба.

    – Дърта вещица проклета! – изруга Йоло и се запъти към леглото. – Тя ми е измъкнала париците, гадината му с гадина!

    На другия ден, още като отвори вратите на кръчмата заприиждаха селяните. Имаше новина и тя трябваше да бъде обсъдена от местния парламент. През нощта, научи от дискусията Йоло, имало пожар в хотела, загинали двама души.

    Разбра, че единият от тях е мъжът на Калина.

    Надвечер една кола спря пред кръчмата и никой не слезе от нея. Някой избибитка и Йоло изтърча да види какво става. В колата седеше Калина, тя му се усмихна и рече:

    – Дойдох да се сбогуваме, Йоло! Бабата наистина е вещица! Ето ти да се почерпиш! – и му подаде няколко банкноти, едрички, както прецени светкавично кръчмарят.

    – Чух че мъжът ти... такова, май че починал... – замънка Йоло, докато припряно тикаше парите в джоба си.

    – Всеки ще си отиде като му дойде реда, нали така! Щом си е отишъл, значи така е трябвало да стане! – и вдовицата се разсмя, врътна ключа на автомобила, полетя по тясната прашна селска уличка.

    Страшна жена, каза си Йоло, и едва тогава се сети, че на седалката до нея беше се наместил Иво.

    Значи се намериха двамката, може пък да е за хубаво, макар че Калина можеше и да е майка на момчето.

    Тръгна към кръчмата и изненадан спря.

    Пред прага стоеше баба Въта. Кръчмарят светкавично бръкна в джоба да провери там ли са парите, напипа ги, въздъхна облекчено, но чу как тя изхихика и му се тросна развеселена:

    – Там са, там са парите, Йоло! Ама друг път да не заничаш, щото ще видиш звезди посред бял ден!

    И си тръгна.

    А Йоло изприпка в кръчмата и тресна вратата след себе си.

© Стоян Вълев. Публикувано в  на: 14.02.2006.

Бр.23/февруари 2006