РАЗКАЗ

Бр.23/февруари 2006

            Бедните квартали винаги могат да ни учудят и изненадат. Често в тях се случват невероятни истории, които дълго не се забравят и се повтарят и преповтарят от човек на човек. Някога тук,  където сега се издигат огромни и страшни като мамути блокове, имаше само едноетажни къщи и сенчести дворове, потънали в плодни дръвчета и  цветя, и никой не можеше да разбере какво става в тях, а в малките къщи, само от две или най-много от три стаи, не се знаеше колко хора живеят. Над целия квартал витаеше нещо загадъчно, обвеяно с неясна романтика. Никой не можеше да каже дали историите, които се разказваха тук бяха се случили или не, но хората им вярваха, обичаха си ги и с готовност ги преразказваха, а и какво друго да правят, когато кварталът изглеждаше толкова тих, незабележим и скучен - работнически квартал, в който открай време живееха само работници, чиито дни си приличаха като близнаци. Сутрин бързаха за работа, вечер се прибираха уморени с наведени глави и  зачервени очи. Някои от тях намираха сили да влязат в кварталната кръчма “Среднощна среща”, защото беше и интересно, и весело, и се разказваха необикновените истории, които може би там се раждаха, но това никой не искаше да признае. Всички знаеха, че историите за квартала са истински, и повечето твърдяха, че помнят и лично са познавали тези, с които са се случили.

            Още като дете най-много ме впечатляваха историите за Лъчо Чародея. Сега, когато си ги припомням, все ми се струва, че и аз съм го виждал или съм го познавал. Понякога съм убеден, че съм го срещал, знаел съм къде е била къщата им, че дори съм познавал майка му, баща му, братята му. Но оттогава са минали толкова години и всичко вече е покрито с млечносива мъгла и въобще не съм сигурен познавал ли съм го или само съм си въобразявал, че съм го познавал.

            Струва ми се обаче че по-красиво момче от него не е имало в квартала, затова може би всички го наричаха Лъчо Чародея. Баща му и майка му бяха обикновени работници в близкия шивашки цех. Майка му - шивачка, а баща му - шлосер. За майка му казваха, че е била работлива, сръчна и красива - висока, стройна с пъргаво като на кошута тяло, с нежно лице и с очи, големи и черни като разпалени въглена. Лъчо приличал на нея. Баща му също бил висок, но слаб, дори по-слаб, отколкото трябвало да бъде един мъж, веселяк свирел на китара, обичал да си попийва и често се заседявал в “Среднощна среща”.

 В топлите летни вечери, когато небето се поръсвало от безброй звезди, сякаш високо горе някой разпилявал чувал със захар на кристали, съседите от квартала се събирали в някой двор под разлистената асма, слагали на масата бутилка с изстудена мастика, нарязвали едри градински домати и краставици и чичо Петър, бащата на Чародея, погалвал струните на плачещата китара. В притихналата вечер, под огромното като прохладен вир небе, литвали мелодии и песни, и мъжки, и женски гласове, закопнели за любов и ласки, запявали вълнуващо и страстно. Песните се носели в нощта като табун от млади коне и дълго огласяли квартала.

            Още като ученик в отделенията Лъчо започнал да се забърква в разни истории. Ако станела някоя лудория, винаги търсели него, но най-интересното било, че момичета гаснели по него и всяка нощ го сънували като принца от приказките. В техните очи изглеждал красив като филмов артист, а ученическите подвизи му предавали сияен ореол.

            Веднъж се случило нещо, което според Чародея било само шега, но не така го разбрали класният му ръководител, господин Василев и директорът на училището - господин Лазаров. Някакво момче имало рожден ден и поканило съучениците си на гости. За да стане шегата, откачили едно яке от закачалката в училището, като го избрали да е по-ново и по-модерно, и от името на всички го подарили за рождения му ден. Мислели, че шегата им е много оригинална, но класният им ръководител бил на друго мнение и вдигнал голям шум, намесил се и директорът. Чародея заявил, че идеята е негова, че той взел якето и той го подарил. Веднага го пратили при инспекторката от Детската педагогическа стая - лейтенант Сандева, но тази първа тяхна среща се оказала фатална. Никой не знае в кой ден точно Чародея отворил вратата на Детската педагогическа стая, как го посрещнала лейтенант Сандева, какво му е казала и той какво й отговорил, но срещата променила живота и на двамата.

            Тогава, по онова време, лейтенант Сандева била млада. Може би на двайсет и две, двайсет и три години, току-що завършила Полицейската академия. Дребничка като зайче с дълги руси коси и млечносини очи, тя се стараела да изглежда строга, но нямала вид на строга, а и не й отивало да се прави на такава. След тази първа среща между нея и Чародея, пътищата им много често започнали да се преплитат, защото Чародея не спирал да изобретява най-различни лудории, за които моментално го пращали при нея. А сега, след толкова години си мисля, дали пък някак несъзнателно Лъчо не е искал по-често да я вижда и дали някаква неясна и необяснима сила не го влечала към нея. Знае ли човек. Всеки един от нас е безкраен космос и може ли да сме сигурни какви чувства, мисли и желания се пораждат в нашия тайнствен и необятен свят и накъде ни тласкат.

            Родителите в крайните квартали почти нямат време за децата си. Не ги интересува какво мислят децата им, какво чувстват, а гледат само да са що-годе нахранени и горе-долу облечени. А децата растат на воля като пъстри полски цветя, чиито семена са довяни от вятъра и поникнали тук и там по широкото безкрайно поле. Майката и бащата на Чародея не се замисляли как минават дните на сина им, какво прави, ходи ли на училище или не, с кого дружи. Той бил една от онези волни птици, която летяла, кръжала и нямала грижи. Лейтенант Сандева може би веднъж или два пъти се е срещала с чичо Петър, бащата на Лъчо, но това не е много сигурно. Чародея обаче чувствал вниманието на Сандева към него и започнал постепенно да се променя. По-рядко участвал в детските лудории и станал някак особен, мълчалив и замислен и като че ли за година, две възмъжал и вече не бил онова палаво и буйно момче.

            По всичко личало, че животът в квартала ще го погълне като пълноводна пенлива река и само след няколко години и той нямало да се различава от другите младежи, които живеели тук. Щял да завърши някой техникум или професионално училище, а после ще работи в някой от близките заводи, ще се ожени, ще му се родят деца, вечер ще се отбива като баща си в “Среднощна среща”, а в събота и в неделя ще се върти в двора на бащината си къща, ще поправя  я оградата, я стената на бараката и така ще минат  дните и годините, докато остарее. Но изглежда съдбата била решила друго. И най-голяма роля за това изиграла необикновената му красота. Колкото повече възмъжавал все по-красив и по-привлекателен ставал. Големите му черни очи приличали на две загадъчни езера, веждите му били като тънки полумесеца, а черната му гъста коса като разлюляно море. Погледнел ли дори случайно някоя жена, тя се разтрепервала, краката й омеквали и една топла вълна тръгвала от гърдите й и се спускала като лавина към корема й. Никоя не можела да устои на дълбокия му чародеен поглед, излъчващ упойваща светлина.

            След като се уволнил от казармата, Чародея не започнал работа в някоя от фабриките или заводите, както ставало обикновено с другите младежи от квартала. От време на време го виждали по улиците. Обличал се  елегантно и като че ли за няколко месеца станал още по-красив. През лятото ходел със светли костюми, които сякаш били изляти по високото му стройно тяло, с модерни обувки и с бомбета  “Борсалино”. Чудели се откъде има пари и с какво се занимава, но това било тайна, която само той си знаел. Около него се въртели все повече и повече момичета, коя от коя по-красиви и по-ослепителни. Всички си мислели, че Чародея се е издигнал, успял  да се измъкне от скуката на квартала и е станал известен, влиятелен и с много пари. Най-много се учудили, когато в един летен ден се появил с нова кола, спрял пред бащиния си дом, излязъл от нея с момиче като фея и двамата влезли в сенчестия двор. Децата от околните улици се струпали около колата да я разглеждат и да цъкат изумени. Всичко приличало на филм, в който главните роли изпълнявали Чародея и красивата му фея.

            Не минало много време и съседите започнали да шушукат, че Лъчо се занимава с иманярство, че този занаят го изучил в казармата и сега бил най-добрият познавач на ценности и реликви.

            - Ако беше завършил археология, нямаше така добре да познава историята и съкровищата, останали от вековете - казвал за него чичо Пейо, съседът им, който бил учител по история.

            Един ден в началото на септември пред къщата на Чародея спряла полицейска кола и от нея слезли няколко мъже. Нахълтали бързо в дома и го арестували. Извели го от къщи, окован в белезници. Преди да влезе в колата той широко се усмихнал на хлапетата, които зяпали наоколо.

            - Жалко - шушукали съседите. - Сега ще го осъдят и кой знае колко години ще лежи в затвора.

            - Най-малко десет - казал чичо Пейо. - За контрабанда на ценности и съкровища може да му дадат и повече. Наистина жалко. Умно момче беше, но защо му трябваше да тръгне по този път. Ето докъде го доведе.

            Но в този момент никой не  можел дори и да предположи какво ще се случи. Незнайно как за арестуването му узнала лейтенант Сандева. Тя отдавна  вече не била военен, завършила право и работела като адвокат. Срещнала се с Чародея в ареста.

            - Никога не съм предполагала, че ще се видим тук - кзала тя.

            Не вдигнал глава да я погледне. Сандева била единствената жена, от която се е чувствал неудобно и не е очаквал, че ще я срещне пак.

            - Искаш ли да те защищавам? - попитала тя.

            - Не! – отговорил Чародея. - Ще се защищавам сам!

            - Но аз искам и настоявам! - казала Сандева и го погледнала така, както някога го гледала в Детската педагогическа стая.

            Светлосините й очи топяли леда в гърдите му.

            - Защо? - попитал я той.

            - Познавам те от дете и струва ми се, че тогава нещо в мен остави. На никого не съм имала куража да призная това, дори и на самата себе си, но сега го казвам и не съжалявам, странно, дори се радвам, че мога да ти го кажа. Омъжих се, имам две деца... Не знам с каква магия си дарен и не искам да знам, но сега Бог да ни помага.

            Съдът оправдал Чародея. Не се разбрало имал ли е вина или не, или пък е искал да поеме нечия вина, но излязъл на свобода.

            След няколко месеца адвокат Сандева се развела. Оставила мъжа си, двете си дъщери и заминали някъде с Чародея.

София, 13. 01. 2006 г.

© Георги Михалков. Публикувано в  на: 14.02.2006.

Бр.23/февруари 2006