ФИЛОСОФИЯ

Бр.23/февруари 2006

          Какво означават чудесата Христови, знамения за какво представляват те и на какво са сили? Те са знамения на любовта на Бог към човека, защото Бог дотолкова възлюби света, че изпрати в него Своя Син, и те са проявления на Божията сила в човека, дела на Сина Човечески и Сина Божи, на Богочовека. По своето съдържание чудесата са дела на любов и милосърдие, по своето значение те са проявления на човешката сила в света, укрепвана и просветлявана от Божията сила. Бидейки божествени по вдъхновение и промислителна воля, те са човешки дела, извършвани в пределите на света и човешкото естество. Изцеляването на човека от духовни и телесни болести дори до отстраняването на смъртта чрез, макар и частична, победа над нея – ето делата, които ознаменувателно се съдържат в чудесата Христови. Тези задачи са човешки задачи, и тези дела са човешки дела, и всички те са достъпни за човека, дадени са му и са му зададени като на природно същество, което в същото време е поставено от Бог за господар на творението и е сподобено с дара на състрадателна любов на човек към човека и към всяка твар. Ако се абстрахираме от особените чудни начини на тяхното извършване, всички тези задачи не надвишават нашето човешко действие, те са дела човешки. Наистина, не всички те са достъпни за човешко извършване, не всички те са посилни за човека. Човекът и досега не умее по естествени пътища да отстранява смъртта и да пробужда от смъртен припадък, макар и вече да се доближава до това, както и да побеждава глада, макар и да търси начини за това, но всичко това е в пределите на човешката мощ. Доказателство за това е, че всички чудеса Христови по своето съдържание са могли да бъдат извършвани и от святите Божии човеци, укрепвани от Божията благодат, следователно, те спадат към човешката сила, към онази нейна господствена власт над света, която е дадена от Бог на човека при неговото сътворяване. Изгонването на бесове? Но дори ако се абстрахираме от историята на Товит в Стария Завет, новозаветната Църква, започвайки от апостолите, до такава степен владее тази сила, че притежава особена благодат и служението на екзорцистите (което в първенствуващата църква е познавало специални носители, нещо и досега номинално запазено в католическата Църква); а ако разбираме тук лекуването изобщо на душевни болести, то с него от памтивека са се занимавали медицината и психиатрията. Изцеляването от болести? Но ние го имаме и в Стария Завет (изцеляването на прокажения Нееман от проказа от пророка Елисей и др.), а новозаветната Църква е пълна с “изцеления”, така че апостол Павел споменава сред другите дарове на “изцеление” (1 Кор. 12:9,30): изцеляването на хромия (Деяния 3:1-8), изцеляването на болните и бесноватите от сянката на апостол Петър (5:15-16), от носенето на кърпите на апостол Павел (19:11-12). Възкресяване на мъртви? Но и това е дадено на човека, защото в Стария Завет бе извършено от пророк Илия възкресяването на сина на вдовицата в Сарепта Сидонска (3 Цар. 17:17-24), от Елисей – възкресяването на Сонамитянката (4 Цар. 4:17-37), и дори от допира до костите му оживял погребваният мъртвец (4 Цар. 13:21); в апостолската Църква възкресяването на Тавита от апостол Петър (Деяния 9:36-41) и на Евтих от апостол Павел (20:9-12). Тук трябва да споменем и чудесата на светиите, например изцеляването на отрока от преп. Сергий. Накрая, и самият Господ даде заповед на апостолите, а в тяхно лице и на цялата Църква: “болните изцелявайте, мъртвите възкресявайте”. Чудотворното насищане с умножаването на хлябовете? Както и да разбираме това събитие, т.е. дали ще виждаме тук природното чудо на умножаване на хлябовете или любовния порив за споделянето на всичко налично по благословение на Христа, но трябва във всеки случай да помним, че и това чудо има паралел в Стария Завет: умножаването от пророк Илия при вдовицата в Сарепта Сидонска на шепата брашно и малкото количество масло, така че известно време се изхранвала и тя, и целият и дом (3 Цар. 17:12-16), умножаването на елея в дома на вдовицата чрез пророк Елисей и особено чудотворното насищане с 20 ечемичени питки на 100 души, при което останал излишък (4 Цар. 4:1-7,42-44), и още превръщането на отровната чорба в безвредна чрез добавяне на шепа брашно (4:39-42). Властта над силите на природата, вятъра и морето? Но и в Стария Завет имаме, без да говорим за египетските порази, преминаването през Червено море като по сухо (Изход 14:21-29), чудесата на Мойсей в пустинята, разделянето на водите на Йордан и падането на стените на Йерихон от тръбните звуци (Исус Навин 6:3-4), низвеждането от пророк Илия на огън от небето върху жертвата (3 Цар. 18), разделянето на водите на Йордан с удар с кожух от пророците Илия и Елисей (4 Цар. 2:8,14); чудесата на Елисей: очистването на водата с шепа сол, наказанието на децата с разкъсване от две мечки (4:19-26), извличането от водата на брадва (6:1-7). В новозаветната Църква се свидетелствуват различни чудеса от областта на властта на човека над природата (в частност и ходенето по водите на Йордан на преп. Мария Египетска); не трябва да забравяме, че и Петър тръгна по водата по повеление Христово и започна да потъва само от уплаха (Матея 14:28-30).

     За какво ни говори това съпоставяне? Има ли то за цел да умали чудесата Христови в тяхната единственост, която не е в чудесата, а в самия Чудотворец като явяване на Съвършения Човек? Не, но то съвършено явно показва невярността на богословската мисъл, че чудесата Христови са извършвани само с божествена сила и като че ли без участието на човешката природа и нейните сили. Всички споменати чудеса са били извършени от святи човеци, макар и, разбира се, с Божия помощ. Това съпоставяне още веднъж показва човечността на чудесата на Христа, кара ни да видим в тях откровението на съвършения човек. Те не надминават мярата на човека в неговото изначално състояние и предназначение. “Нямам човек да ме спусне” (Йоан 5:7) – възкликва разслабеният пред лицето на оня Човек, който ще го изцели. Именно тази човечност на чудесата Христови и трябва да бъде разкрита сега в своето значение.

    И, преди всичко, трябва да бъде установена тяхната естественост в смисъл, че всички те предстваляват не нарушаване или отменяне на законите на мирозданието, заложени в него при сътворението, а тяхно разкриване и прилагане. Те са свръхестествени само по особения начин на своето осъществяване, чрез пряко прилагане на духовната причинност, но не и в смисъла на тяхното съдържание и извършване. Всички те са достъпни за човека в този смисъл, че могат и трябва да представляват задача и за него, независимо от начините на осъществяване: чудотворно, т.е. чрез пряка духовна причинност, чрез духовната власт на човека над природата, която, макар и отслабена от първородния грях, все пак остава достъпна в известна степен за човека (Йога!), и чрез прилагане на естествените природни сили, познавани от човешкия разум, т.е. в крайна сметка пак чрез духовна причинност. Това е власт на човека над природата, прилагана поради човеколюбие. И наистина, нима не може и не е задължен човекът да изцелява болести от всякакъв род и нима той не го прави? И нима са изчерпани всички възможности за това или напротив, те все повече се разширяват? Може ли по-нататък това целителство, което е, разбира се, борба със смъртта, макар и не побеждаваща, но все пак отдалечаваща, да се спре и да не започне да изтръгва от ноктите на смъртта нейните преждевременни жертви? Макар че това все още не се прави, но човечеството е поело по пътя и към това завоевание на природата. Нима засищането на народа с всички достъпни средства, също както и умножаването на хлябовете, т.е. увеличаването на цялото количество блага, нужни и достъпни на човека, не представлява постоянна човешка грижа, увенчавана от нарастващите постижения? Най-накрая, нима овладяването на силите на природата в най-общ смисъл не представлява също постоянен стремеж на човечеството, осъществяващо ту повелята на Господа: “обладайте я [земята]” (Битие 1:28)? С една дума, няма такива дела Христови, които да не могат да бъдат отнесени и към човешката воля като пример и призив или като (изразявайки се с езика на Фьодоров) “проект”. И това е първото и най-прякото значение на думите на Господа за Неговите дела: “делата, които върша Аз, и вие ще вършите”. Рационалистичното съзнание отрича чудесата Христови поради тяхната, така да се каже, физическа невъзможност: тези дела са невъзможни за него, понеже противоречат на природните закони и самата вяра в тях (също както и разказите за тях в Евангелието) просто предполага отсъствие на знания за законите на природата. И обратното, за суеверието в чудото просто не съществуват природни закони. То се извършва вън от тях и над тях. Без да излагаме всеки отделен случай с цялата негова неточност (защото свещените житиеписци никога не си поставят задачата да описват чудото като физичен експеримент), по отношение на първите се налага да кажем, че те отсъждат със самоуверена ограниченост. Струва им се, че сегашното състояние на знанието е проникнало във всички възможности на природата и ги е изчерпало, докато то все още ги открива и областта на естествено възможното се разширява до такава степен, че вече не може с научна добросъвестност да се утвърждава физическата невъзможност и противоестественост на едно или друго чудно събитие. Обратно, суеверното разбиране на чудото греши с неуважение към Божието творение и неговите закони, доколкото за него изобщо всичко е възможно над света независимо от света. Подобен антикосмизъм в разбирането на чудото прави последното чуждо за човека, така де си каже, го разчовечва, въпреки това, че Господ Чудотворец е Бог и Човек с две воли и енергии. Човекът тук представлява най-много само пасивно оръдие, чрез което действа силата Божия. Затова е необходимо да разберем чудото като събитие естествено и човешко, т.е. като проява на природна закономерност, която действа чрез човека. Но в какво се състои тогава чудотворността изобщо? Тя се състои в нейната целесъобразност, в чудото е прозрачна неговата духовна причинност, произтичаща от човешкия дух и неговата свобода. Но духовната причинност в никакъв случай не е противоестествена, тъй като е включена от Твореца в самите основи на природния свят. Човекът е природен агент, прозряващ и пробуждащ в природата нейния разум и насочващ този природен разум за своите цели – за очовечаването на природата. В този смисъл на духовна причинност в природата чрез свободата цялата човешка дейност изобщо е чудо.

    Но съществуват различни степени на това действие на човека в природата, и ние отделяме някои поради нарочната им целесъобразност, която се състои както във възвишеността на целите, така и в особената енергия на осъществяването, и ги наричаме чудеса. Човекът е въплътен дух, значи в него е осъществено единството на природното и свръхприродното битие. Последното е божествено по своя произход (защото самият Бог е вдъхнал душата в Адам). А първото има за предназначение да бъде обожено чрез вселяването на Божията благодат, като в човешкото естество на Христа това обожване се е извършило в абсолютна пълнота, тъй като Неговата въплътила се ипостас е самият Божествен Логос, и върху Неговото човешко естество е слязъл при кръщението самият Св. Дух. Действието на духа в човека обаче, духовната причинност е ограничена от тварността на човека, който не сътворява света, а го има като даденост с неговата закономерност: тази последната е условие за живота на човека и за неговата дейност изобщо, за проявата на духовната причинност в света. Духовната причинност на човека в света обаче е ограничена именно от състоянието на падналия човек, който чрез греха е отслабил своята духовност и силата на своето влияние в света в смисъл на духовна причинност, изгубил е господството над света, станал е не господар, а скован роб, макар и призван към свобода и към действие в света чрез духовната причинност. Господ в своето очовечаване, по силата на неговата истинност и реалност, е приел нерушимостта на този свят с неговата собствена закономерност, която и за Него е представлявала, макар и свободно приета от Него, но все пак даденост. Като съвършен човек Господ яви в света цялата пълнота на човешката даденост, неотслабена от греха, и в това беше наистина Човек: “ecce homo”.

    Наистина, влизайки в света, повреден от греха на Адам, и приемайки плът, макар и безгрешна, но отслабена заедно с нейните свойства (глад, жажда, умора, страдания, дори смърт), Господ осъществяваше това съвършено човешко естество в кръстния път на Своя земен живот, като чрез това възлизаше от сила към сила. Той владееше природата в степен единствена и изключителна, именно по силата на Своята съвършена човешка природа. Това и бяха Христовите чудеса – συναμεις – сили, които бяха проявления на господственото положение на човека в света, обаче според неговите природа и закони. Gratia naturam non tollit, sed perficit (Тома Аквински). Не можем да кажем, че Господ със силата на всемогъществото Си е извършвал изобщо всякакви чудеса, осъществявайки в тях изобщо възможности, недостъпни за обикновените човешки сили. Както се вижда от горния анализ на евангелските чудеса, те са били всъщност много ограничени по своята област и не са представлявали “знамения” за проява на всемогъщество, с една дума не са били нарушаване на живота на света. Предтечата казва, че “Бог може и от тия камъни да въздигне чада на Авраама” (Лука 3:8). Но създавал ли е Господ хора от камъни? Претворил ли е той жена в мъж? Кон в магаре? Премествал ли е планини? Свалял ли е огън от небето? И т.н., изобщо вършили ли е чудеса заради самите чудеса? Достатъчно е само да спрем мисълта си върху този въпрос, за да съзрем още веднъж най-голямата простота и ограниченост на евангелското чудотворене. Господ със Своите чудеса посочва възможността за духовно действие на човека върху природата, но Той дори няма предвид със Своя пример да изчерпи или да ограничи кръга на тези възможности. Това именно означават Неговите думи: “делата, които върша Аз, и вие ще вършите, и повече от тях ще вършите”. Да върши Неговите дела Той е поверил на Своето човечество, като е посочил пътя и е открил възможностите, но не ги е ограничил. И това “повече от тях”, тези възможности включват в себе си овладяването на света, или, говорейки с езика на Фьодоров, “регулация на природата”, на пътя към която човекът е стъпил и се намира, може би, в неговото начало. Човешките пътища за овладяване на света са предоставени на самия човек да ги намира в себе си и чрез себе си, защото те са заложени в него при сътворяването му, и всичката твар очаква човека за своето собствено осъществяване. Със Своите чудеса Христос посочва на човека пътя към властта над света чрез очовечаване на природата, а не чрез бягство от света и ненавист към него – как са могли досега да не видят това! Само благодарение на това, че всички чудеса на Христос са се разглеждали само като проявление на Неговата Божественост*, е било възможно да не бъде видян този образ и да не бъде чут този призив.

 следва продължение

 *Фактическо монофизитство, преминаващо в аполинаризъм, имаме в следните съждения на св. Йоан Дамаскин (Точно изложение на православната вяра, ІІІ, ХV). “Чудотворната сила е била действие на Неговата Божественост. А делата на ръцете и това, че Той поискал и казал: искам, очисти се (Матея 8:3) е било действие на неговата човешка природа. Преломяването на хлябовете и това, че прокаженият чул искам – било резултат от Неговото човешко действие, а умножаването на хлябовете и очистването на прокажения било резултат от божествено действие”. Изобщо “чудесата са Божие действие”. “Резултат от човешко действие на Господа било това, че Той взел момичето за ръка и го вдигнал, божествено – възвръщанито му към живот. Тези действия са различни, макар в действието на Богочовека да са неотделими едно от друго”. “Не човешкото естество възкресява Лазар, и не божествената сила пролива сълзи: сълзите са свойствени на човешката природа, животът – на ипостасния живот”. Тези аполинаристични разсъждения се подкрепят и със сравняване на отношението на душата и тялото, толкова обичайно при Аполинарий. Разбира се, то е приложимо само към единното човешко същество, състоящо се от два елемента – душа и тяло, но изобщо не изразява съотношението между двете воли и двете природи в единната Христова ипостас. получава се някакво редуване, разпръснатост на действията на две същества, а не тяхното неразделно и неслитно битие.

© Бойко Златев, превод. Публикувано в  на: 14.02.2006.

Бр.23/февруари 2006