РАЗКАЗ

Бр.22/януари 2006

     С изключение на всички тези чудеса на милосърдие и благотворене, дела на любовта на Господа, от целия брой евангелски чудеса остават само пет, които не спадат към тях, но заемат съвсем особено място. Това са - ходенето по водата, укротяването на бурята, случката с дидрахмата, чудотворния риболов и проклинането на смоковницата. Всички те имат тази обща черта, че целят вразумяване на учениците и въздействие върху техните души. Първото чудо - укротяването на бурята (Матея 8:23-27, Марко 4:35-41, Лука 8:22-25) има ознаменувателно значение като изпитание на вярата на учениците, а заедно с това и проява на властта на Исус над стихиите: "Кой е прочее, Тоя, че и вятърът и езерото Му се покоряват?" (Марко 4:41). Подобно значение има и второто чудо - ходенето по водата (Матея 14:21-23, Марко 6:45-52, Йоан 6:17-21), също както и чудотворният риболов (Лука 5:6-9). Ознаменувателно значение като някакъв реален символ има и повелението да се намери статир в хванатата риба (Матея 17:27). В тези чудеса господ учи учениците Си не само със слово, но и с действие, влагайки в техните сърца уроците Си. Но тези отделни случаи потъват в общата маса от Христови чудеса, които са прояви на любов и милосърдие, и именно тази черта определя основния харктер на чудесата на Христос, тяхната дълбока човечност и човеколюбие. И в този смисъл Самият Господ два пъти тържествено определя Своите дела: първият път в първата Своя проповед в Назарет, където той директно прилага към Себе Си пророчеството на Исайя "Духът на Господа Иеова е на мене; Защото Господ ме е помазал да благовествувам на кротките, Пратил ме е да превържа сърцесъкрушените, Да проглася освобождение на пленниците, И отваряне затвора на вързаните; Да проглася годината на благоволението Господно" (Исайя 61:1-2, Лука 4:18-19). И вторият път в отговора на Йоан Кръстител чрез неговите ученици (също с думи на пророк Исайя): "Идете, съобщете на Иоана това, което чувате и виждате: Слепи проглеждат, куци прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват; мъртви биват възкресявани, и на сиромасите се проповядва благовестието." (Матея 11:4-5. Ср. Исайя 29:18; 35:5-6). При евангелист Лука (7:21) същият този разказ е предаден по следния начин: "И в същия час Той изцели мнозина от болести и язви, и зли духове, и на мнозина слепи подари зрение".

     Господ проявява в чудесата Си сили - δυνάμεις - при това тези явления представлявали и знамения - σημεια, но Господ не прави чудеса, за да поразява, заслепява и покорява с тях, лишавайки човека от неговата духовна свобода. Господ с укор казва (на Капернаумския царедворец): "Ако не видите знамения и чудеса никак няма да повярвате." (Йоан 4:48). Заслужава внимание това, че всички чудеса Христови, вразумявайки едни, само ожесточават други, и това с особена яснота е показано в цялото Евангелие на Йоан, особено изразително в най-потресаващото чудо на Христос - възкресяването на Лазар, след което враговете Му "се съветваха да Го умъртвят" (Йоан 11:53). С това качество чудесата Христови се различават от онези лъжливи чудеса, които имат за цел единствено заслепяването и поробването на човешката свобода, изобщо проявата на сила не в името на любовта към Бога и човека, а от себелюбие, за самопрослава. Изразителен в този смисъл е укорът на Господа към народа: "търсите Ме, не защото видяхте знамения, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте" (Йоан 6:26). Към такива чудеса иска да склони Христа Сатана с изкушенията в пустинята и към същите чудеса - "знамения" многократно се опитват да Го склонят фарисеите (Матея 12:38-39): "Тогава някои от книжниците и фарисеите Му отговориха, казвайки: Учителю, искаме да видим знамение от Тебе. А Той в отговор им рече: Нечестиво и прелюбодейно поколение иска знамение, но друго знамение няма да му се даде, освен знамението на пророк Иона." (същото при Матея 16:1-4. Ср. Лука 11:29-31). Още по-изразителен е евангелист Марко (8:11-12): "И фарисеите излязоха и почнаха да се препират с Него; и като Го изпитваха, поискаха от Него знамение от небето. А Той въздъхна дълбоко от сърце и рече: Защо тоя род иска знамение? Истина ви казвам: На тоя народ няма да се даде знамение". Господ извършва чудесата не за да вселява суеверен страх и да покорява с него, изобщо да ги прави оръдие на Своята власт в света и в неговото царство. Във връзка с това следва да проумеем хвърлящия се в очи факт, че най-голямото изобилие от чудеса според Евангелията се пада на първата част от земното служение на Христос, но постепенно намалява с приближаването на страданието Му. И първата повратна точка тук е събитието по пътя към Кесария Филипова и изповядването на Петър, след което Господ открива на учениците Си, че Той отива към страдание. Наистина и след това е имало Преображение, и след него чудото на изцеляването на бесноватия, след това малък брой отделни чудеса (статирът в устата на рибата, изцеляването на Йерихонския слепец и последното общо изцеляване в храма на "дошлите при Него хроми и слепи" (Матея 21:14) след влизането на Господа в Йерусалим), но чудесата са забележимо заменени от проповед, притчи и слова. На границата на страданието е само ознаменувателното чудо на възкресяването на Лазар и след това проклинането на смоковницата, и последното чудо - изцеляването на ухото на слугата. По време на страстите чудесата се прекратяват. Именно сега те биха могли да бъдат "знамения", извършвани в Своя защита, но Господ отхвърля тази защита: "Или мислиш, че не мога да се примоля на Отца Си, и Той би Ми изпратил още сега повече от дванадесет легиона ангели?" (Матея 26:53). (Тук е посочена промислителната дейност на Бога, извършвана чрез Ангелите). И напротив, именно сега искането на знамения, с които Сатана изкушавал Христа, се повтаря от юдеите с особена настойчивост: "нека слезе сега от кръста, и ще повярваме в Него. Упова на Бога; нека Го избави сега" (Матея 27:42-43). Но Господ Човеколюбец, който в името на човеколюбието е извършвал чудеса, тук поради същото човеколюбие не защитава Себе Си от кръстната смърт. В тази връзка възниква един общ въпрос, който през цялото време се поставя в христологията във връзка с Лука (2:40,52), където се говори за израстването и укрепването на Христа и преуспяването Му в мъдрост и възраст.

     Някои отци при тълкуването на този текст не смятат за възможно да допуснат истинско човешко съзряване и развитие на Христа по Неговото човешко естество, други - обратното. На нас ни се струва съответстващо с истинността на боговъплъщението с приемането на човешко естество, подчинено на времево развитие и изобщо на влизане във временността на битието, да приемем човешкото развитие на Господа до пълнота и осъществяване (както и за нас е казано: "докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота" (Еф. 4:13)). Но в тази връзка трябва да бъде повдигнат и въпросът за изпълването Му с човешка мощ, т.е. и чудотворството (ако само не приписваме последното, следвайки някои богослови, единствено на божественото естество, което вече отхвърлихме). Може би, в отношение на чудотворството трябва да се признае в някакъв, неопределим по-ясно смисъл наличието на развитие. За потвърждение на това може да служи по-общият факт, че Евангелието не ни съобщава за никакви чудеса от детството на Исус (с каквито е пълно апокрифното евангелие на детството), от Неговото отрочество и юношеството Му (разказът за беседата с учителите в храма и проявлението на неговия разум само косвено потвърждава тази мисъл). Чудесата се появяват в началото на служението, заедно с проповедта като проява на достигнатите сили и зрелост. Ние не сме в състояние да установим някакво изменение в чудотворната сила (както и в проповедта) в зависимост от вътрешни причини, първо, защото строга хронологична рамка в Евангелията изобщо липсва и второ, защото действията на Христос се определят от отношението на народа към Него с нарастване на неизбежния конфликт. Не можем да се освободим от впечатлението, отбелязвано предимно от невярващи историци че между началото и края на служението на Господа съществува разлика, макар че тя не нарушава неговото единство: началото на служението протича в по-светли и радостни тонове, отколкото втората част с нарастването на трагедията и съответно думите на Господа от благи и прощаващи стават сурови, неумолими и съдещи (последните беседи на Христа според Евангелията на Матей и Лука). Макар да не можем да установим различия в чудотворната сила на Христа, въпреки това неволно се натрапва мисълта, че чудото на възкресяването на Лазар, в своята тържественост и символичност ("общее воскрешение прежде Своея страсти, уверяя, из мертвых воздвигл еси Лазаря, Христе Боже", пее Църквата), представлява своего рода връх на чудотворството, а заедно с това и негов предел - в рамките на земния живот на Спасителя, преди спасителното Му Възкресение (когато вече "Му се даде всяка власт на небето и на земята"). И към това се присъединява още и впечатлението, че това чудо е изисквало особено напрежение и на човешките сили, и на волята на Спасителя, и в подробния разказ за възкресяването ние като че присъстваме на тази борба. Вече намирайки се далеч от Лазар, Той казва на учениците: "Нашият приятел Лазар заспа; но Аз отивам да го събудя" (Йоан 11:11), като с това явява воля за неговото възкресяване, а заедно с това и свидетелствува, като при възкресяването на дъщерята на Иаир ("момичето не е умряло, но спи"), че това не е непробудна смърт, но вцепеняване на живота, което само прилича на смърт, макар и наистина да преминава в нея. И след това още веднъж потвърждава тази Своя воля, като казва на учениците: "Лазар умря. И заради вас, радвам се, че не бях там, за да повярвате; обаче, нека да отидем при него" (Йоан 11:14-15). По такъв начин, Той вече с отиването Си цели да го възкреси. По-нататък се описва собственото вълнение и скръб на Исус, при това с изключително силни черти: "Исус, като я видя, че плаче, и юдеите, които я придружаваха, че плачат, разтъжи се в духа си и се смути" (Йоан 11:33-34), и по-нататък, "Исус се просълзи" (11:35) и най накрая, "Исус, прочее, като тъжеше пак в Себе Си, дохожда на гроба" (11:38). Ние сме свидетели тук на напрежението и на нарастването на човешката скръб и състрадание на Исус. По-нататък следва най-голямото молитвено напрежение, което свършва с усещането за достоверност на чутата и изпълнена молитва: "А Исус подигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша" (11:41), и след това се осъществява чудото. Изглежда ни напълно невъзможно да допуснем тук "несторианското" разделяне на естествата и тяхното редуване: като човек плакал, а като Бог - възкресявал; като човек обещал възкресение, а като Бог го извършил. Всичко е било дело на Богочовека в единството на Неговата Ипостас и в двойността на естествата Му, т.е. не само божествено-промислително, но и човешки-осъществително, и ние присъстваме на това чудо, което е проява на силата Божия, откриваща се в човешко произволение. В разказа на Йоан ние имаме изображение на чудото на възкресяването, показано не толкова от външната, колкото от вътрешната страна, така, като е било извършвано от самия Христос, и става ясно, че това висше чудо е и последното чудо, пределът на човешката мощ преди възкресението на Христа.

     В Евангелието на Йоан Господ говори изобщо за Своите дела έργα в най-общ смисъл. И преди всичко Той свидетелствува, че със Своите дела върши волята на Отца. "Истина, истина ви казвам, не може Синът да върши от само Себе Си нищо, освен това, което вижда да върши Отец; понеже каквото върши Той, подобно и Синът го върши. Защото Отец люби Сина, и Му показва все що върши сам; ще Му показва и от тия по-големи работи" (Йоан 5:19-20, Ср. 10:25,37-38). Тук става дума от една страна за вътретроичното съотношение, според което Синът открива Отца и няма нищо в Себе Си като Свое, а не на Отца; от друга страна, че човешката воля на Исус е напълно послушна на божествената воля, която се открива в Него. "делата, които Отец Ми е дал да извърша, самите дела, които върша, свидетелствуват за Мене, че Отец Ме е пратил" (Йоан 5:36. Ср. 14:10-11), - отговаря Господ на Филип. (Ср. 15:23). Главната мисъл, развивана тук, се състои в това, че по силата на единството на Отца и Сина, делата на Сина са и дела на Отца: "Ако не бях сторил между тях делата, които никой друг не е сторил, грях не биха имали; но сега видяха и намразиха и Мене и Отца Ми" (15:24). И като се обръща към учениците Си, Господ казва: "Вярвайте Ме, че Аз съм в Отца и че Отец е в Мене; или пък вярвайте Ме поради самите дела. Истина, истина ви казвам, който вярва в Мене, делата, които върша Аз, и той ще ги върши; защото Аз отивам при Отца" (14:11-12). Делата тук са първо, откровение на Бог Отец и на Сина, Божествената любов към хората, а на второ място представляват израз на истинността на човешката богосиновност и в собствения смисъл дела, т.е. осъществявания. Бог дава власт да станат Божии чеда на вярващите в Името Христово (Йоан 1:12), и със силата на тази богосиновност синовете Божии получават властта да извършват дела, "които Аз върша" и повече от тях, защото Христос се е възвърнал при Отца. И така, делата тук не са само чудеса, но цялото призвание на човека в света като син Божи, като тварен бог. С тази мисъл се набелязва и преходът към последния и най-главния въпрос за чудесата Христови, за тяхното значение за човека. 

 следва продължение

Публикувано в  на: 19.01.2006.

Бр.22/януари 2006