РАЗКАЗ

Бр.22/януари 2006


 

Николай Райнов

 

СИРОМАХ ЛАЗАР

   

 

 

 

 

 

 

Някой си човек беше богат, обличаше се в порфир и висон и всеки ден пируваше бляскаво.

Имаше тъй също  един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му, и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха та ближеха  струпеите му.

   Благовестие от Лука, ХVІ: 19-21

 

 
           

           Пред мене лежи една от вечните книги, разтворена там, дето се говори за Сиромах Лазар, който се насищал с оскъдните остатъци от богатите людски трапези. Когато дочитах последните редове на притчата, вратата се отвори неочаквано, без да почука някой.

          Влезе човек, спря се пред вратата и мудно рече:

         - Аз съм сиромах Лазар.

*

      Неговият образ е сух, жълт, продълговат, с изпъкнал череп. Очите му са помътени. Между бузите и устата му се спущат удължени ями. Долната му челюст е четвъртита, увиснала, сякаш всеки миг може да се откачи и да падне.

      Той все иска нещо с очи. Тия очи са алчни, те се разтварят ненаситно, влагата им става море, което желае да погълне всичко. Погледите му не молят: и когато погледне скърбно, и когато се усмихне със зелените си зеници - той все настоява, иска, граби. Той обсебва с поглед, - и колчем стане нужда да напусне хубавите предмети, очите му жалят, че не може да ги отнесе със себе си. В погледа му личи увереност, че всичко е негово, но нечия граблива ръка му го е отнела. И - той си го иска.

      Сиромах Лазар е грозен. Ръцете му са увиснали, китките - полусвити, а пръстите му се събират като килнати чаши, от които нещо тече.

      Той влезе при мене като стар познайник. (Аз го виждах за пръв път, но лица като неговото бях виждал често). Когато рече: "Аз съм сиромах Лазар", - сякаш ми припомняше нещо, което съм по немарливост изумил. В тона му крещеше нескриван укор. Той наблегна върху думата "Аз". Очевидно: обвиняваше ме, че съм забравил, за кого мълви притчата на Спасителя.

      От него се носеше дъх на къща, в която дълго не е живял никой.

       Оттогава той идва при мене всеки празник, тъкмо когато съм най-весел, като натраплив сътрапезник. Никога не съм го канил, но той все дохожда.

      "Ето го: пак ще ми развали веселбата", мисля си аз и поглеждам двамината, с които деля своята радост. Но не смея да му река: "Върви си"!.

       Той се държи с мене свойски, с оная обидна и неприятна свойщина, която пълни обноските на лекари и свещеници, дошли за пръв път в чужда къща. Той има власт над мене, сякаш ми знае тайните, и говори с мене отвисоко, сякаш му съм длъжник.

      Това ме често хвърля в гняв и аз безсилно стискам челюсти. Защото - аз го дори не познавам, а той все идва като стар познайник, комуто дължа и живота, и щастието си, като настойник, който се грижи - да не стане нищо в моята къща, без да знае той.

    Той сяда до мене, тупа ме свойски по рамото, шепне ми на ухото, разваля парфюма на околните предмети със застарелата миризма на непрани дрехи, що лъха от целия него. Жълтото му лице се разширява с тържество, ямите между бузите и устата почват да играят, очите му блясват, чертите на лицето му трепват в доволна усмивка. Калните му обувки, с които идва някъде отдалек (негли от пъкъла чак) се потриват доволно по скъпия губер на пода, нечистият му ръкав се крие по кадифето на креслото. Движенията на тоя човек завиждат на разкоша и мразят чистата и хубава покъщнина.

     Той не говори много. Но движенията на ръцете му, изразът на лицето му, внезапното потреперване на цялата му снага: тоя безсмислен език на немите, от който потреперваш (защото си премного разбрал), о, тоя безмълвен език стига, - от думи няма нужда!

   Друг на мое място би му затворил отдавна вратата. Но аз не смея. Моите двама приятели, ученият и художникът, го мразят и се гаврят с него. Понякога кипвам и аз. Но щом поразмисля, виждам, че съм сбъркал. Дигна ли ръка да пресека бързея от луди речи, двата скъпи пръстена на десницата ми ме укоряват за престъпление, което не помня да съм извършвал. И - аз млъквам. Защо да му се гневя? Той е много страдал, клетият. Той знае по-малко от мене. Ако няма право, мога кротко да му кажа. С гняв и подбив няма да го направя друг.

   Много яде. Лакомите челюсти на тоя мършав мъж поглъщат всичко, сякаш зад него стоят хиляди търбуси, чакащи да ги напълни. Моите приятели на подбив слагат пред него блюдо след блюдо. А той се не обижда. Не спира. Негли дори не вижда в това обидното.

    Когато влезе, приказката се прекъсва. Смехът замръзва. Виното става горчиво. ("А! И вино има!", вика той и весело кима с глава, додето погледът му пие всичко наоколо). Край нас се залюлява някаква враждебна мъгла. В огледалата почват да се явявят чужди ликове, бесовски ликове. Той оставя вратата разтворена, като че ли след него иде тълпа.

   Пирът се пресича. Над нас тежи и се събира досада. По-смелият се замисля, по-слабият начева да се бои. Сиромах Лазар вижда това (той всичко вижда) и се усмихва с израз на злораден съсед, който се готви да ти каже нещо неприятно. Третият от нас е вече много повеселял - и нищо не може да го смути.

     - Седни, Лазаре! - кани го той и сочи кресло.

   - Седни да се посмеем!...

    Само той дръзва да заговори

     Но езикът му се преплита. Гостенинът се смее в отговор на думите му. И нам се струва, че се не смее само той, а се мнозина смеят, - мнозина, чиито имена ни са непознати.

*

   Неговите думи са прости. За нас твърде много от онова, що казва той, звучи досадно, повтаряно безброй пъти, съвсем изтрито. В речта му кънти насилието на тълпата.

  А има и думи, които оскърбяват.

   Вчера той не само вечеря с нас, а и пи. От виното очите му се разшириха още повече, гласът му се стопли, думите му се изпълниха с някаква върховна сила.

    Той поговори повече. Речта му като никога - рисуваше образи, пълни с някаква отвъдна смисъл. Ние понякога потрепервахме. Чашата звънеше в плахата ръка.

    - Аз ви не мразя, - рече той между другото.

    - Не знам, защо ме мразите вие. Право е: аз ще ви сменя, защото мелницата фърля сега на едни само брашно, а на други - голи трици. Трябва да се смени тоя ред. Иде един без име, с голяма ръка, с хиляди лица и с нужди, които вие не знаете. Редът ще се смени. Брашно - за всички. Аз ще дойда на ваше място. Това, що имате, е мое. Ще си го взема: стига! Вие нямате нищо; вие имате това, което сте ми дали сега: вземете си го, а ми дайте моето! Не бива да се мразим.

   Третият от нас рече:

  - Лазаре, светът ще си върви, както е вървял. Ти другиго плаши! Който има, има го затова, че го е добил. То си е негово, добито, а не - отнето. Ако мислиш с насилие да отнемаш, твоето място ще бъде между грабителите. Ние те не мразим, но твоята реч ни разсмива: сякаш говориш на някой площад ....

  Лазар посочи някъде назад и рече студено:

  - Братя. може и братя да сме. Но едно време имаше двама братя (тук той посочи втори път нещо зад себе си) - и единият уби другия. "Не съм страж", рече, "на брат си". Разбирате ли? И сега е така.

  Вторият от нас си отиде. Когато Лазар почнеше да говори, той не издържаше. Идеше му да го изтласка из вратата.

   Аз не казах нищо. Лазар говори дълго с художника, след като ученият си беше отишъл. Беседата се изостряше. Единият нападаше; другият се гавреше. Но най-сетне и двамата се умориха. Лазар прегракна. Късно след полунощ, когато художникът заспа на дивана, гостенинът се изправи, пристъпи с несигурни нозе към вратата, - прегърбен, с увиснали ръце изпод късите изтрити ръкави - и ми рече, уловил ръчката:

   - Брате, не трябваше да ме опивате. Жена ми лежи болна, детето ми снощи умря. Аз . . . страдам    - затова съм дошъл пир вас, уж - да ми попремине . . . А вие се подигравате . . . Не трябваше! . . .

     Аз го изведох.

    Отвън, под голямата лампа, осветяваща високата стълба, аз почуствах вече жал към тоя човек, за чиято мъка дори не съм подозирал, и му рекох тихо:

   - Прощавай, Лазаре! Готов съм колкото мога . . .

   За сега  --

  Но той ми спря ръката и  - сякаш дошъл на себе си под студения лъх на въздуха отвън - изново стана горд; снагата му се изправи и той ми рече със сигурен глас, като слизаше надолу:

  - Остави! Несъм дошъл да прося. Аз дойдох да взема това, което си е мое. А ти ми даваш някакви трохи . . . Стига тия гаври!

  И, като се спря долу, пред черния правоъгълник на широката отворена врата, зловещо додаде:

  - Всичко - разбирате ли? - всичко това е мое.

    При тия думи ръката му описа широка окръжност, ненаситна окръжност, - толкова широка, колкото  можеха да опишат сухите му разперени пръсти.

*

         Когато се върнах в стаята си  и погледнах през прозореца - да видя, отминал ли си е вече, забележих го, че стои долу, на отвъдния плочник, тъкмо срещу прозореца. Неговият образ се зловещо открояваше - черен върху бялата отвесна стена.

       Той невям знаеше, че ще погледна.

      Ръката му се дигна во въздуха и повтори алчното движение, но сега - изправен пред високата каменна къща - окръжността, която очерта ръката му, сякаш обгърна не само къщата, но - и града, па и цялата земя.

      Искам да бъда искрен - поне когато съм насаме. Страниците на тоя дневник не са отредени за четиво: аз ги пиша само за себе си. Смятам, че колкото по-искрено бележа преживелиците си, толкова по-справедливо ще мога да подложа сам себе си на съд. А иска ми се да бъда справедлив, защото тоя човек разтърси душата ми и аз се боя, че съм бил жесток с него.

    Минаха много дни, откак сиромах Лазар влезе в стаята ми за пръв път. Аз го опознах по-отблизо. Днес вече се не боя от него. Всъщност, и по-рано не изпитвах страх, но как иначе да нарека това чувство? Аз се виждах гузен пред него. Тая гузност избликваше понякога в особено силни талази - и ме заливаше с отвратителна влага; а пък аз уверявах себе си, че гнусотата лъха от него: първата ми вина.

   - Защо ме мразите? - питаше той често.

    Мразех ли го? Исках неведнъж да убедя себе си, че не съм го никога мразил. Но сега е час да се изповядам: наистина, понякога у мене лумваше омраза; не можех да търпя скъсаните му мръсни дрехи, струваше ми се лукав тоя човек, който се гордее със своите дрипи. Мразех го, мразех. Наистина. И често изпитвах доволство като след победа, кагото Лазар си отидеше: аз седях в удобното кресло, пиех силен чай и четях великолепни книги, всяка от които струва негли толкова, колкото иждивява той за цяла година; седях, четях, очаквах часа на уречената среща - а той през това време затъва някъде по мрачина в бездънната кал, на път към къщи  . . .

     Това беше жестоко, защото той не ми е направил нищо лошо: защо да се радвам на  мъките му и на горчивата му участ? Наистина, желанието му да седне на моето място и да тласне мене на своето ми се виждаше смешно. Няма ли във вселената ред? Ако има бедни и богати, то е поради това, че нещо е станало  някога - и то е трябвало да стане, следователно - вината не е моя. Нему - просто казано - не му върви: крив ли съм аз?

     Дълго съм мислил по това нещо, което ще да е станало някога и чиято последица е това, че едни се раждат бедни, а други богати. Аз не можех да открия лика на това голямо Неизвестно, което сигурно прави това, защото си има причини, но ми стигаше увереността, че в онова, що става край нас, има справедливост. Отплата за какво е добрата участ, за каква вина трябва други да пият горчилка цял живот - това не знам. Но справедливост има. В моето доволно решение и в леността ми да размишлявам по-нататък, след като съм се утешил с редица общи думи, се таеше, както виждам сега, същата гузност, която е моята първа вина пред тоя човек. Но тогава не мислех за това. Аз не бях още погледнал човешката мъка в очите.

    Защо не спорех никога с Лазара? Не затова, че той ме плашеше. Друго има: аз добре знаех, че  каквото и да кажа, все ще изрека лъжливи думи, а не исках да изпадна пред тоя смешен човек като дребен страхливец, който се спасява с лъжа. Не исках да се унижа до там, че да се оправдавам пред оногова, който се храни с трохите от моята трапеза: това беше опакият лик на моята жестокост: моята трета вина.

    Вина. Вина. А де е оправданието? Общи места ме вече не задоволяват. Край тоя тоя злочест мъж аз узрях - и сега ме не тешат приказките за световната справедливост. Не е ли явно, че в света има зъб и трева? Не са ли прави Лазаровите думи, че единият брат се нарича Каин?

   Това е тъй. Но що да се направи?

  Още не знам.

   И - да си призная - страх ме е да мисля . . . 

*

    Сега всичко това попремина.

     Аз привикнах и с вината си, и с обвиненията на своя събеседник. Донякъде се сродих с него. Дори почнах да го обиквам. И той се посмекчи: не е вече толкова суров с мене.

     Дълго се питах, в какво съм виновен. И разбрах най-сетне: злото за мене не е в това, че край щастливия има страдалци (страдание ще има всякога), а в това, че съм принуден да съжалявам човека. Със своето съжаление аз го още повече унижавам, па унижавам и себе си. Като го съжалявам, аз се издигам високо над него - като човек над клето неразумно животно: не е ли това обида за него? Не е ли обида и за самия мене, че сърцето ми е празно от обич, с която да сгрея човека, да го приравня със себе си, без да ме петни чувството, че съм слязъл от свойта вис, или че съм благоволил да издигна клетника до себе си?

    Това е същинската вина.

    Тая обич (там беше пътят, там беше онова, "което трябва да се направи") -  тая обич я нямаше у мене. Сърцето ми беше кораво - и затова аз виждах дрипите му, затова ги смятах за лукавство. Обичта не съзира никъде зло. Но - аз не можех. Обичливите са, сигурно, съвсем инак, не като мене. Аз не мога да хвърля дрехите си, па да легна до голия прокажен, за да го стопля с плътта си и да му прелея своето здраве, дори и ако бъда уверен, че заразата не ще ме докосне. О, тая страшна погнуса от болното, от дрипавото, от нещастното: колко гузен ме прави тя!

  Не мога.

  Признавам си.

   На никакво изкупление не мога да се надявам. Аз ще умра, разяден от ръжда, както умира най-гордият метал.

*

   Сега всичко това е за мене много по-просто. Остава главният въпрос: как да му помогна? С какво?

   Той иска всичко.Иска да заеме моето място, а мене да отстъпи своето. Той иска да му дам онова, без което не мога, което ми е станало кръв и въздух, очи и нерви; не, не мога: тогава мой покров ще бъдат уличните стрехи, а моя храна - утехата, че съм принесъл една голяма жертва, жертва съвсем безполезна. Да дам за другиго живота си - това може да има някакъв смисъл; де се отречеш от най-скъпото, което не си самин спечелил: това крие в себе си достойнство и може да се осмисли. Но да пожертваш най-грубото - плътта на щастието си, - онова, което си добил с труд и което (поне аз мисля тъй) всеки би можал да добие: това би значио да унизиш още повече оногова, заради когото го жертвуваш. Стига - тая жестокост на съжалението!

    Лазар ми се вижда сега по-разумен, отколкото ми се струваше в началото. За мене той скоро престана да бъде смешен. Аз намирах смисъл и в ъгловатите плоскости на черепа му, и в увисналите му ръце, и в потреперването на снагата му.

     Аз го разбирах.

   Той е дълго страдал и страданието го е притъпило. Гладът бе изпил лицето му и разхлабил мишците му; затова ръцете му висяха, като ръкави.

    Той се разлагаше; в това разлагане понякога блясва - сигурно - надежда; че светът ще се обръне изведнъж наопаки, че редът ще се промени, ще стане чудо. В тъмниците на това ослабнало съзнание стараданието невям дава понякога откровения: той е смятал, че онова, което негли след стотици години ще стане, е предречено да стане още утре - и с тая безумна вяра е идвал при мене: да получи своето. Той е бил сигурен, че чудото наближава, че само една нощ го дели от него - и затова е идвал при мене току-речи като господар.

    Другите двама му се смееха, подиграваха го, нарочно го предизвикваха да се гневи. Той излизаше из себе си, махаше ръце, стрелкаше двамината с кръвясали очи, ругаеше ги. Сетне им додяваше и това. Той ставаше неприятен, досаден, нетърпим. И тогава ме питаха, защо го не изгоня.

    Сиромах Лазар престана да идва.

*

    Детето му беше наистина умряло. Един ден аз отидох у дома му. Беше сив, дъжделив, недоволен ден. Навъсен, студен, без небе. Ден за болести. Ден, в който хората умират.

      Едва можех да намеря ниската разпаднала вратня, оглеждаща своята зловонна уста в широката зеленясала локва. През двора, покрит по краищата с едри напукани камъни и тухлени късове между тях, се минаваше към едно тъмно кътче, дето под издадена дървена стряха се тулеше в дъното вратата, през която трябваше да вляза.

    Тоя ден беше валяло много.

    Между камъните се цедеше мътна вода, сбираше се на локви, стичаше се към средата на двора - в някаква дупка. Нещо вонливо кипеше, разсърдено от дъжда, - кипеше не само в тая кафена вода, а и в тежкия лепкав въздух над нея, и по напуканите стени на цялата олющена сграда, - сведена одве, грохнала, разклатена, сама беряща душа.

     Какъв беше тоя лъх на отвратителна смърт, на нещо гнило, от което се бе заразил целият въздух - и без това болен, разложен, - въздух, цели нощи спал в застарял скверносток?

     То се носеше като че ли не от сбраната дъждовна вода с цвят на кафе, пипер и жабуняк, а  - от тъмния кът под дървената стряха, дето сградата се чупеше под прав ъгъл. В тъмното там, дето се неясно очертаваше вратата, се бяха сгушили всички зарази, всички зловония, всички невидими световни чудовища. Там висеше прекъснат ръждив водосток, сгърчен в отвратителен изглед, пропукан, закован о няколко изгънати от мокрота, пожълтели дъски, от които капеше нечиста течност. Самият водосток се бе прегънал на няколко места под обилието от гнусни течности, що са текли през него; безсрамно зяпнал, той вонеше и падаше; прилепен о стенния кът, той приличаше на дълга стонога, която смуче гнъсен сок от разложената разкрачена сграда.

    Аз трябваше да мина под капещия отвор на тая тръба, защото от двете страни лежеха натрупани стари сандъци, гнили кошове и негодна измокрена покъщнина, от която се лъчеше спарен мирис на мухъл и непроветрена изба.

     Тоя кът зееше страхотно. Срам ме е да призная, но пръв път през своя живот аз се уплаших от предмет. Ала предмет ли беше това? Тоя страхотен зев растеше пред моите очи и добиваше исполинската смисъл на симбол: той стоеше безсрамно и злокобно - като оная чемерна врата, чийто надпис съветва влизащите да оставят пред прега й всяка надежда.

     Тоя мрачен и потресен кът зееше като беззъба паст на чудовище, сведено до земи, проснало снага под широката редица стари къщи - сякаш дебнещо ония, които биха дръзнали де се приближат към него от другия свят, където живеят доволните.

     Аз трябваше да вляза сам в тая беззъба паст.

*

   Оттам начеваше наистина пъкълът на злочестината, бедата, страданието и тежката смърт. В това мрачно предградие живеят хора, които не познавах дотогава. Отсетне аз ги виждах често и почнах да разбирам немия говор на техните разплакани очи. Аз ги познах - и тогава долових, че половината свят ми е бил непознат. Измежду тях беше изникнал сиромах Лазар и когато разбрах тая душа, аз почнах да разбирам и всички ония, с които е живяла тя.

     Видях призракоподобни люде, които в настръхналия студ имат само един огън: неволята - и в мрака - само една свещ: мъката. Видях ги как минават през калта на своето вонящо предградие към калта на провалата, където майката продава своята гръд на богатите, дъщерята своята плът на сластните, а бащата - своите ръце на ленивите. В тоя  влажен мрак, дето и сред пладне е нощ, детето става най-напред крадец, после - шпионин, а накрай - просяк. Тук е опакото на света. В мокрото зловоние, дето бях настъпил за пръв път оня ден, никой не каза: " стига", защото там, отдето идех, всички уста повтарят безспир: "още!" Гладът, струва ми се, ще да е толкова ненаситен, колкото и сребролюбието.

     Тъкмо глада видях тук. За пръв път. И онова, що видях, потресе душата ми от дъно. Тук няма сит. Гладът оголва своите своите жълти стръвни зъби: която е гладна за хляб - отива при оногова, който е гладен за плът. Самите улици са лакоми: те дъвчат и плюят зловонието, от което припада на човека. Къщите зеят с ненаситни уста, земята пие с пресъхнала паст мръсната милостиня на дъжда, пие лакомо, пие и се не насища.

    Онова чудовище, пред което стоях и се колебаех - дали да вляза в неговия зев: то правеше от хората симболи на вси злочестини. Там децата цъфтяха от рани, момите се сгърбаваха като баби, мъжете задавяха улиците със своята сух черна кашлица. Момичета и жени отиваха да печелят хляб, а донасяха срамна болест: хубостта се връщаше с разядени очи, белязан нос и олющени уста, с нещо страшно на себе си, което вони, куди, проклина, заразява и разлага.

    Къщите: пръв път видях такива къщи. Гробове, отдето на съмване излизат като призраци мъже и жени: забързани, трескави, безсрамни; мъже и жени, които се хулят и тласкат един друг, бият се, реват позорни думи, викат се с безочливи движения. Тая окъсана вонлива гмеж представяше пъклено възкресение на мъртви, за които изгревът е рев на Страшния Съд. Те бързат. Те отиват натам, където са се продали, защото времето не чака: пътят им води към гърмещата хилядоуста мелница, която обръща човешката сила в чужди пари.

     Те работят весден, а вечер, когато тежкият въздух на предградието се разклати лениво, защото изземи се подема отровата на талазни изпарения, те се връщат уморени и гневни - с неукротимия бяс на човекоядци, с омраза, която не знаят по кого да прахосат, с накипяла досада, която угасяват в отровата на спирта. Тогава у тях се пробужда заспалата лудост: думите им беснеят и стягат примка за хиляди вратове, погледите им острят нож за всеземна главорезница, движенията им са като трион, който разрязва безкрайни редици навързани хора.

    Там видях мъже и жени, от чиито очи изхвръкваше нечисто желание - и те се диреха с движения на животни. Видях слепи прозорци, които се оплакват; врати, през които влиза мрак; стени, зад които е сто пъти по-студено.

      Видях и нещо по-страшно: очи, които стискат човека, като желязна прегръдка, страшни  от старадание, изгубили своята телесност; очи, които ти преграждат пътя, накъдето и да тръгнеш; които молят, заповядват, реват, стенат: "хляб! . . . "

*

       Всичко това видях за пръв път оня ден, когато търсех дома на моя приятел.

       Минах беззъбата паст и спрях пред вратата, защото беше тъмно и не можех да различа, врата ли е, или подземен проход. Едва когато свикнаха очите ми, забелязах, че било врата. Досам нея се виждаше прозорец; стъкла нямаше; късове ръждива тенекия и нарязан картон затуляха четирите студени отвора, през които свиреше вятърът. На две крачки вдясно се виждаше друг прозорец; две от стъклата му стояха; другите два отвора бяха залепени с дебела хартия от нещо печатно.

    Зад тоя прозорец живееше той.

  Потропах. Зад вратата се чуваше тъп шум. Нещо сподавено, сякаш в подземие се карат хора. Не ме чуха.

   Потропах пак. Никой се не обади. Не ми се искаше да вляза, без да знаят, че иде чужд човек.

   Тогава погледнах през десния прозорец. В стаята беше полутъмно. Различих в единия ъгъл легло, на което лежеше някой. Две сухи и съвсем бледни ръце немощно махаха. Само те се отделяха като петна върху тъмното дъно на стената.

    Тия ръце говореха някому, но аз не можах да видя - кому. Дали са ръце на жена или - на мъж, не разбрах. Те бяха извънредно сухи, само кости, крепени от опната бяла кожа, като живи махащи ръкавици, в чиито в чиито слепени пръсти не стои ничия ръка. Не знаех, мъжки ли са тия ръце или - женски; но ми се струваше, че това нямаше значение, защото човекът, който бере душа, няма пол.

     За мене и не важеше, чии са ръцете. По-важно ми се виждаше да разбера, кому говорят те. А тогава бях вече дочул говора им. Те говореха решително и недвусмислено, по-ясно, отколкото биха проговорили чиито и да е уста: те обвиняваха някого, а другиго оплакваха. Това  беше тъй: в това се не лъжа. Аз видях редица ясно повторени движения: ръцете ту стрелкаха и потреперваха в сглабовете на пръстите, ту се морно и с усилие подигаха, за да разлеят край себе си мека нежност, като че галят някого. Моята увереност, че съм разбрал езика на тия умиращи пръсти (устата ми се струваше вече замлъкнала (беше голяма); - толкова голяма, че очите ми следяха белите линии и намираха вече в тяхното движение нещо повече от говор и смисъл: аз виждах  - ясно виждах - защо се говори в тази полутъмна стая. Говореше се за детето - и пръстите милваха детинската главица с оная морна и нежна отпуснатост, предпазлива и кротка, която е присъща само на майчината ласка. Те виждаха детето, за тях то бе живо (а негли и умиращите очи го виждаха: за обичта няма смърт -), виждаха го и бързаха да стоплят ледения въздух около него със своята милувка.

    Това виждах добре. Но - кой бе другият? Очите ми го напразно диреха. С кого другиго приказваха тия немощни ръце, кого виняха? За да разбера, кой е, аз трябваше да го видя, де е, де може да бъде. Ако е невидим, щях да зная, че се говори с призрак; защото умиращите виждат призраци: те заживяват отрано в света на призраците. Но той може да беше и в стаята. Тогава аз бих предположил, кой ще да е. Но аз не виждах никого. Мълчанието се не разклащаше от ничий звук (тъпият шум бе отдавна изчезнал): само ръцете отсичаха треперливо и безмълвно мрака на стаята. Ничий лик се не подаваше из тъмнината: само тия две ръце.

     Там бе мълчалив мрак. Светло беше само около двете говорещи ръце - и сякаш само от тях излизаше светлина, за да озари мрачното живелище. Но край тях наблизо начеваше отново мрачината - и аз не можех да видя никого. Мълчанието беше пълно.

*

       Говорили ли са друг път така ръце?

      Аз не помня никога да съм виждал нещо подобно. Тия ръце милваха, проклинаха и зовяха в едно и също време. Но те, очевидно, не зовяха никого, който е в стаята, макар че се обръщаха към най-тъмния кът. Не аз добре чух говора на тия ръце: те викаха някого отвън, от Непознатото, - от Онова, което е много по-тъмно и от най-тъмния кът.

*

    Имах ли право да чакам още? Почувствах се виновен.

    Трябваше да си вървя, защото никому не е позволено да подслушва безмълвен разговор - най-важния от всички разговори. Аз вършех грях.

     Не можех да се върна и при вратата, за да почукам още веднъж: имах ли право да прекъсна с шум тая свещена беседа? Друго: нямаше да ме чуят, както ме не чуха по-рано. Сигурно, в тая къща отдавна не е влизал чужд човек: отдавна са отвикнали да чакат гости. Но и да ме чуеха, с какви очи да вляза, след като съм чул онова, което говорещият не е дръзнал да изрече с думи? Може би той нямаше сила да говори, затова говореха ръцете му. А може пък онова, що искаше да изрече, да го подавяше със своята тежина и да склапяше в мълчание устата му. Може би той береше душа; може би ръцете му бълнуваха. Но аз видях една оголена душа, която не криеше вече нищо, защото беше уверена, че я не гледа чуждо око.

   Трябваше пак да стъпча у се бе си гузното чувство и да изляза веднага, да отида при ония, които видях пръв път тоя ден, - ония, които живеят в пъкъла. Под тоя прозорец беше грях да стоя.

 

*

       А тъкмо кагото наведох очи да си тръгна, съгледах нещо под самия прозорец, в стаята.

      Там не бях поглеждал, защото очите ми бяха насочени към къта, дето забелязах още в начало ръцете. (Па и ние сме всички склонни да виждаме далечното, а близкото все не подозираме). На пода седеше човек. Той беше. Беше се свил и гледаше надолу, към някакъв предмет, който държеха ръцете му. Лицето му беше в сянка, та го не виждах, но го добре разпознах. О т време на време главата му потреперваше; той дигаше ръка и бършеше очите си с твърдия окъсан ръкав.

      Лазар беше коленичил, сгушен под прозореца, дето гледаше нещо на светлината. Вгледах се втренчено: той държеше  в ръцете си обувка. Малка детска обувка. Жалка, скъсана. Върхът и беше отпред протрит (защото децата обичат да пълзят и след като са проходили). От обувката висеше сива връв, канап, с който е била завръзвана. Нагънатите издутини и впадини на малката обувка носеха още формата и следите от палавото краче, което е тупкало по пода, там на същото място. В извивките на кожата, нагъната от детското краче, личеше още миловидната наивност, която ни поразява у малките деца; по тая кожа беше отпечатана оная скъпа несръчност, която е присъща на детето, мъчещо се да пристъпи, вечно лъгано в разстоянието, залитащо, падащо отведнъж. По нея личеше дългото усилие на несвикналото краче, което се изкривява - с надежда да се закрепи. Връхчето беше притъпено, малко извито нагоре; петата - изтрита отстрана, климнала; малките копчета бяха без капачета.

   Обувката се сякаш усмихваше. През пробитото връхче аз виждах едното пръстче на руменото краче, което тупка по пода; сякаш детето бе още живо; сякаш баща му пригръщаше не мъртвия предмет, а самото него.

    Сърцето ми се сви, като видях разплакания човек с обувката на мъртвото на ръце.

    Аз не можех вече да стоя там. Белите ръце в къта бяха сега неподвижни; те лежаха уморено, с китки вкопчани в едно друга - пръст до пръст. Лазар стана - прегърбен, сух, мълчалив като сянка и - тръгна към къта.

    Ставаше ли там нещо? Беше ли дошло Онова, което зовяха преди малко белите пръсти? Имаше ли в стаята вече Някой трети?

    Аз не можех да стоя повече.

   На двора заваля отново, - бурно, проливно, грохотно.

   В бедната стая, дето хората се бореха с невидимото, се съвсем стъмни.

*

     Онова, що зовяха двете ръце, не беше дошло: отсетне аз разбрах това. То дойде после, когато и аз бях там, в същата стая, дето светликът на изтощената плът, станала току речи дух, за миг победи мрачината.

     Как е чакал тоя човек смъртта! Как е бълнувала в своята изстъплена лудост тая майка за съединението със своето дете, вечното съединение, което вече никой не ще има сили да прекъсне! Додето под счупените прозорци са се разнасяли просещите плачове за хляб, тая душа  е молела плътта да я остави на мира, да я не спира в блаженния път, след който и се е струвало, че не може да има вече страдание.

     Едничка светлина сред мрачината - нейната изсмукана, прозрачна, невеществена снага е жадувала до премала да се стопи  в тая мрачина, за да стане съвсем призрак и да заживее в едно с умрялото, което невям никога не е преставала да вижда. Затова двете ръце - две бели свещи в тъмнината на вечна неволя - молеха Невидимото да я прибере. Те се кършеха, чупеха пръсти и молеха, плачеха и пееха от радост, кагото Невидимото се приближи, нахлуе в стаята и препълни въздуха с мраз; но след миг то изново напускаше стаята - и там оставаше тъмна празнота, мълчание и отсъствие. О, това отсъствие на потребното, на едничкото потребно, което душата молеше да дойде - като насъщна нужда: това отсъствие ще да е било по-грозно и по-жестоко от всяка неволя и злочестина, по-безсърдечно от глада и мъката, от проклетията и позора, които без пощада вилнееха навред около бедната стая.

    Там две призрачни ръце се молеха за смърт, както наоколо се други молеха за живот. Строгото смирение на тая плът, която не иска вече нищо, оставаше без отговор: Невидимото беше неумолимо; присъдата - докрай да се изчерпят отредените злочестини - сега изглеждаше прекалено жестока.

    Никой не чуваше горещата безмълвна молитва на двете бели ръце - напрегнати като гърла на ангели, които пеят Богу своята песен.

                                                                                  *     

    На другия ден сиромах Лазар дойде при мене.

    Аз бях сам. Ония, които ме посещаваха по-рано, сега се вече рядко вестяваха. В моите беседи с тях звучеше нещо студено: от мене им духаше, като от зейнали врата зиме. Те намираха в тона ми нещо от жестоката истинност на Лазаровите думи и това ни пречеше вече да се разберем.

    Лазар беше съвсем блед, още по-прегърбен, сакаш снагата му бе счупена, та ръцете му метяха земята. Долната му четвъртита челюст се беше изострила, увиснала беше и се издаваше напред; очите му се бяха изгубили в сянката на дълбоките костни ями. Сивото, що беше кожа, бе сбръчкано, позеленяло, мъртво. Очите гледаха без поглед; струваше ми се, че той не вижда нищо.

     Той беше съвсем променен. Движеше се по навик, без участие на съзнанието, като навит механизъм: сякаш някой е отсякъл душата му и я е отнесъл със себе си.

     И странната надежда, че се готви чудо, бе изгаснала. Той дойде примирен или отчаян (това не знам), без да иска вече своето.

    Като постоя малко, той се опомни. Сети се, защо е дошъл.

    - Брате, жена ми умира. Аз нямам никого. Съседите са по работа, никого не мога да повикам. Ако можеш ела! Никого нямам . . .

   Гласът му молеше и се боеше, че няма да го чуят.

   Аз отидох.

                                                                                  *

     В тоя ден именно дойде Невидимото, което беше викано толкова дълго.

   "Мнозина го кудят" - мислех си аз, - "а то се натрапва, заповядва, разпорежда се. Ето че една душа го моли толкова дни под ред да дойде,  - а то я не чува ..."

    Но тоя ден то най-сетне дойде.

 

                                                                                         *

 

     Ние бяхме само трима.

     Той.

     Тя, чието лице се не виждаше.

     И аз.

    В стаята беше съвсем притъмняло. Запалих вощеница и я залепих на окълцания кърчаг, що стоеше върху стола до жалкия дъсчен одър. Но лицето на жената пак не видях. Тя се беше свила в нечистите покривки, лицето и беше скрито в продраната сламена възглавница, а членовете й се не познаваха под гънките на завивката.

    И сега се виждаха само две ръце. Съвсем тънки, изпити, скелетни ръце, над чиито дълги коси се гънеха сини жили. Ноктите бяха също сини. Кожата над сглабовете се беше сбръчкала в тесни прави линии - начупени, преплетени в мъчителна мрежа, от която се протягаха дългите плоски ивици на костеливите пръсти.

    Сега ръцете бяха сплетени. Черният ръкав над едната китка се беше запретнал и под него се  изпъваше мършава ръка - ръка на дете, а не на жена. Двете сухожилия се бяха опнали, а над тях се обло къдреше синя мрежа от жили. Тая бедна плът, примирено лежаща в отровата на спарения вонящ въздух, не желаеше вече от живота нищо.

     Но - лицето се не виждаше. То можеше само да се угади по бързите и къси движения, що правеха нагоре споените ведно китки, сакаш зарасли пръст до пръст. Трепетът, който раздрусваше ръцете и ги тласкаше нагоре, се разтапяше в умора и чезнеше, защото снагата нямаше сила да го поддържа: очевидно, умиращата желаеше да отвие лицето си и затова напрягаше сили, но движението се разсипваше в дребни тръпки и немощта го стапяше.

     Аз протегнах ръка и отвих това лице. Тя не мръдна, но пое издълбоко дъха си с видимо усилие. Сетне лицето и се кротко засмя, ала очите останаха склопени.

     Вратата беше останала отворена. Додето ние с Лазара стоехме край болната, влязоха две стари жени, пребрадени с черни, позеленели забрадки, с набръчкани жълти лица, сетливо угрижени. Едната беше съвсем прегърбена. Лицето й се отсичаше като жълт триъгълник  под забрадката. Тя се не спря и за миг: все шареше насам-натам по стаята, вадеше нещо от кутиите на полицата, ровеше под одъра, побутваше угрижено и начумерено другата баба, шепнеше и нещо. Дългите й подпетени обувки хлопаха по пода. Наведеше ли се, над обувките зяпваха скъсани вълнени чорапи на лъкатушни черни и червени черти, закрепени с късове сив шаяк.

     Другата беше много сбръчкана; тя ще да е била пълна преди години: под очите й под бузите й висяха кожени торбици, под челюстите главата се съединяваше с шията в увиснали дипли кожа. Очите й гледаха ту любопитно, ту загрижено, сякаш всичко тежи на нея. Когато шепнеше нещо на Лазара, тя сочеше ту болната, ту вратата, а после с надуто отчаяние в лицето скръстваше ръце, за да покаже голямата жертва, която е направила, като е дошла. И двете със самохвалните си грижи не правеха нищо съществено: само уголемяваха безредата в тази тъмна стая и дигаха шум, от който болната потреперваше.

    Дойдоха и други. Все жени. Дойде и някакво мършаво момиче на около дванадесет години, високо и тънко, с големи изцъклени очи, жълто, с рокля над коленете, с червени от студа, изприщени нозе, с налъми. Влезе и някакъв старец с голо теме и дълги увиснали мустаци, пожълтели под носа. И други дойдоха. Стаята се изпълни с грижа и глави. Ние с Лазара бяхме притиснати досам леглото.

    Болната лежеше неподвижно.

    Не знам, жива ли беше. Не я виждах, дали диша.

    Вощеницата вече догаряше. Момичето с налъмите беше отишло за друга, но се не беше още върнало.

*

       В стаята стана тежко.

      Зловонието почна да ме задушава. През открехнатата врата се виждаше, как пада отвън сняг на меки парцали, които се люлеят и двоумят, преди да паднат.

       А в стаята - само глави. Те се гледаха втренчено, суетливо, любопитно, загрижено. Всеки очакваше - другият да направи нещо и погледът изразяваше досада, че още не го е направил. Шепнеха си, побутваха се, поглеждаха се строго или с укор, клатеха се досадно наляво-надясно. Сякаш им ставаше криво, че онова, за което са дошли, все още не става.

      Лазар стоеше до мене като вдървен. Дума не продумваше. Той гледаше към леглото, но не гледаше болната, а нещо над нея, в къта, дето висеше стъклено кандило в прах и паяжина над две-три почернели икони. Кандилото, както се виждаше, не ще да е било палено отдавна. Заедно с надеждата ще да е изгаснала и вярата. Но аз не можех да разбера, що гледа Лазар. Очите му бяха впити, втренчени, замръзнали; той гледаше, без да мигне. Очевидно, той виждаше нещо там, дето аз не можех да видя нищо.

      Изведнъж той ми стисна ръката с вкоченелите си пръсти и рече:

      - Иде...

      Кой беше? Що идеше?

      Не разбрах.

      Гласът му просъска, дигна се край устата му топла пара, пламъчето на вощеницата се люшна от тоя нечакан трепет на замръзналия въздух, проточи се като дълъг език накъм болната - и я пробуди.

      Тя се раздвижи. Изпъна костеливите си ръце на одъра и дигна глава. Лицето и беше толкова бяло, колкото и ръцете. Носът бе тънък, съвсем изсмукан, прозрачен, само хрущял и кост. Очите - по-големи, дълбоко впаднали, унесени, черни, с тревога в погледа. Те се обръщаха сред унеса наоколо, с усилие да се опомнят, но унесът ги побеждаваше. Тя не гледаше никого от нас. Устните нямаха капка кръв; те се синееха като две тесни ивици, чиито краища се губят в ямите под бузите.

      Мина ми през ум: "Това лице ще да е било преди време много хубаво". То и сега при такава непосилна мъка, ограбено от болестта, още пазеше чистотата на своите изразителни линии, а дълбочината на погледа го правеше мъдро, кротко и примирено. От него се лъчеше всред зловонието наоколо някакво благозвучие, което кара човека да се чувствува чист и да участвува в неговата невинност. Сякаш безплътен ангел бе повален от жестока ръка всред тия животински лица.

      "Това лице", мина ми пак през ум, "не би оскърбило никого. То не би погледнало накриво човека. То е страдало, без да роптае - и мъката се е дълго топила в тая душа, както се топи вопълът, след който няма ридание".

      То беше - само дух.

*

      Когато главата се подигна, вратните жили се сгърчиха в непосилен трепет - и лицето падна отново в трапчината от влажна слама. Не беше останала вече сила в тая снага.

      Лазар се приближи и наведе лице към болната. Тя лежеше неподвижно. Устните и не се отвориха. Той запита нещо. Тя го не чу. Тогава той смутено се изправи пак до мене. Главите наоколо го погледнаха с укор.

      Вощеницата трепна. Пламъкът заигра. Зловонието се разлюля на лениви талази. Някой беше влязъл.

      Болната се втори път раздвижи. Задави я кашлицата. Тя се понадигна, но падна пак, задави се, после се опита да се възправи на лакът, но нямаше сили. Килна се и главата и се зарови в сламата, Лазар понечи да и помогне, но една баба до него (види се, не разбрала неговото движение) го дръпна силно за лакътя и той се повърна. Главите наоколо се раздвижиха, устата зашушнаха, телата се заблъскаха едно друго. Всеки надничаше да види, що става. Някой ме тласна и аз едва не паднах върху одъра.

      Тогава бялото лице се отново показа.

      Но сега главата се подигна мудно и сигурно, като че ли незнайна сила се бе вляла в изтощената снага, или невидима кротка ръка бе подигнала тая глава - да види света за сетен път.

      И тогава стана нещо чудно.

      Очите се обърнаха право към мене: тъй ми се поне стори за миг. При тоя поглед аз се стопих от някакво чувство, което ми за пръв път посещаваше душата. Аз изпаднах сякаш под внезапен поток от бяла светлина. Тия кротки, мъдри всевиждащи очи: тия очи, които знаеха горчивината на най-дълбоката скръб - и все пак всичко бяха простили, които бяха страдали и обичали в страданието: те гледаха мене (тъй ми се стори за миг). И в тоя миг у мене се преля нещо от върховната духовна мощ, която крепи световете и ги води от мрачина към светлик: у мене се раздвижи онова, което никога не бях усещал дотогава, и на което не можех да дам име. Аз се усетих откъснат вмиг от тежката плът, която ни пречи да виждаме същинското; почувствувах, че ставам едно с тоя поглед, що се оглежда в душата ми; че тая глава ми е от векове позната; че аз съм живял с тоя човек всякога, но някакъв сън мие премрежил очите - и аз не съм съзнавал, че живея с тоя човек. Усетих неизказана лекота и кротка наслада, че ме гледат тия дълбоки очи; мигът на сливането с тях беше миг на някакво освобождение за мене: от душата ми падна нещо тежко и плътно, което лежеше дотогава, като преграда между мене и света.

      Но същинското беше другаде, не в моето чувство; то беше по-дълбоко. А бях уверен в оня миг, че същото преживяват и другите край мене; че тоя лъчезарен поглед подига из своите дълбочини тайните сили на чистотата, които избистрят всички души.

      Всъщност, аз почнах да съзнавам, че тия очи не гледат в мене, а - някъде пред мене, отвъд мене, далеч: там, дето гледаха вчера ръцете, които зовяха Непознатото. Дълбокото в тая наслада беше за мене туй, че майката гледа мене, а вижда детето си; може би тя го виждаше в очите ми, защото аз стоях тъкмо там, дето бе свикнала да го дири с поглед; а може би тя и не гледаше мене. Но погледът и беше препълнен от милувки, нежност и обич: той цъфтеше и пилееше наоколо благовоние; и тая обич се лееше наширока струя около мене, тъкмо към мене, за да мине отвъд, където майката виждаше своето дете.

      И не мина много: тя разбра, че е сгрешила. Очите и се поколебаха, устата и се отвори от ужас, челото и се сбръчка. Погледът се изведнъж замъти. Тя видя, че е дала на непознат онова, което е трябвало да пази за най-скъпото.

      Аз наведох опозорен очи.

      Боях се, че всички наоколо са разбрали разочарованието на майчиния поглед. Смут ме натисна. Искаше ми се да скрия глава някъде.

      Но когато след миг погледнах отново бялото лице, разбрах, че сега гледа мене, само мене. Ужасът бе изчезнал, образът беше пълен с кротост - и погледът се каеше, че е съжалил за разпиляното. Дълбоките очи бяха пълни с обич към всички - и никому не биха отказали това, що бе отредено за детето.

      Вратата се грубо отвори.

      Влезе червендалест, пълен, чернобрад свещеник, с весело лице, с буйни движения. В него имаше нещо дебелашко, презрително, тъпо. Появата му внесе безреда в стаята. Допреди него всичко беше станало тихо, кротко, мъдро. Той влезе и внесе нещо от грубия външен живот, което смути съсредоточеното мълчание на замислените глави. Бабичките почнаха да се кланят. Останалите наченаха да се блъскат, защото в стаята нямаше място за тоя човек.

      Той раздвижи замисления въздух, смути вдълбочените погледи, люшна пламъка на свещта - и тя угасна.

      Запалиха нова свещ. Болната въздъхна тежко.

      Сетне белите ръце се силно изопнаха - и останаха тъй. Когато свещеникът поднесе причастието към устните на жената, те се бяха стиснали.

*

      На другата заран поглебаха мъртвата. Лазар дойде да живее при мене. Той беше мълчалив.

      Когато идваха воите приятели, той сядаше безмълвно в къта и прелистваше вечната книга.

      Един ден третият от нас му каза с усмивка:

      - Е, Лазаре! Ти взе най-сетне своето: стига ли ти? Сега се не храниш с ничии трохи. Няма сиромах Лазар; ти си вече богатият Лазар. Стига ли ти?

      Чудото бе наистина станало.

      Но - подир толкова страдания - Лазар мълчеше.

      Аз се обадих:

      - Не ще да му стига. Той искаше още едно: аз да заема неговото място. Нали беше тъй, Лазаре?

      Тогава Лазар каза:

      - Не. Сега не ща. Сега ми е все едно: ония, които изгубих, са всякога с мене. Друго ми не трябва.

      Двамата го изгледаха. На устните им се раждаше усмивка. Но той добави:

      - Вие ги не виждате, та ви е смешно. Но аз говоря с тях, както вие говорите с мене. Това ми стига.

      Художникът рече:

      - Лазара го пак прихванаха...

      Ученият забележи:

      - Той е неизцерим.

      Но аз вярвам, че той може да види Невидимото, както го видях и аз, - и тогава, когато говореха безмълвно ръцете, и сетне - когато майката гледаше мене, а виждаше своята починала рожба. Вярвам.

      Но - и те бяха прави, както беше прав свещеникът, който искаше да причасти една покойница.


 

 

                                                                   

 

     

   

 

 
     

    

 


Публикувано в  на: 19.01.2006.

Бр.22/януари 2006