РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
Мария Гюзелева
ФИЙЛ
|
-Досадно е да не знаеш нещо, което те вълнува постоянно. – рече след кратък размисъл Фийл и аз едва не паднах от стола. Какви ги дрънка? -И защо смяташ така? -Ами...как да ви обясня...Като правите едно и също дълго време ви омръзва, нали?И като няма откъде да научите нещо допълнително... -Е...прав си. – неохотно измънках аз и го погледнах колебливо. Както винаги като говореше с мен, той гледаше някъде далеч пред себе си, но днес изглеждаше още по-замечтан от преди. -Докторе, ще ми опишете ли любовта? -А? – това вече преля чашата. Та нали нашия екип го бе създал само да ни помага в изследванията. Просто нямаше откъде да получи допълнителна информация за каквото и да било извън работата ни, нямаше! А да разбере какво представляват чувствата...Или пък да ги изпита...Та това, по дяволите, това бе просто една машина... -Ами – почесах се по ухото аз – любовта не може да се опише, Фийл. -И все пак... – настоя Фийл, без да се обърне към мен. – Как един човек разбира, че е влюбен? -Не може да мисли за нищо друго освен за обекта на чувствата си. – изломотих неохотно аз, само и само да го махна от главата си. -Аха... – извъртя глава към мен той и ме погледна с прозрачните си очища. – Значи ми липсва обект на чувства – жена. Този път вече наистина паднах от стола. -Обект на чувства?! -Да. – кимна Фийл и ми подаде горния си крайник. – Създаден съм като прототип на Адам. -Но нали контактуваш с Емилия? – запитах аз не намясто, като отказах предложената помощ. -Да, но Емилия ви е съпруга... *** -Е, какво ще кажеш? – рекох на жена си аз, след като й разказах за тазсутрешното изпълнение на Фийл. Тя ме погледна учудено и същевременно далечна. -Ще му мине. -Стига глупости, Емилия...Това да не е някакъв хлапак, това е робот пробно поколение... -Той е робот... – натърти на “той” ядосано тя и ме докосна леко. –Дори и така да е...Какъв е проблема? Погледнах я ядосано. -Не вдяваш ли?Ние го създаваме без никакви данни за каквито и да било чувства, а днес той ме разпитва какво е любов... -А какво е любов? – като че ли повече на себе си рече Емилия и като ме фиксира с огромните си кукленски очи, прошепна. – Доколкото знам, ние също не знаем предварително.Не ни е известно какво точно представлява и докато не се появи не можем да я разпознаем.А и любовта идва, когато най-малкото я очакваш... -Да, но ние сме хора, а това е... -Той...Науче се, по дяволите, да казваш “той”! – почти извика жена ми и ме погледна студено. –Имам много работа върху изкуствените тъкани.Вечеряй сам... *** На следващия ден, че и на по-следващия, в разстояние на месец, Фийл не пропускаше да ми зададе поне веднъж този тъп въпрос за любовта и аз не нашега се разтревожих. Без да им давам обяснение, помолих техниците, отговарящи за поддръжката на Фийл, да проверят дали робота не е заразен с вирус, но те не откриха нищо обезпокояващо. Дори нямаше инсталирана допълнително платка с нови данни. Тогава?Какво ставаше с тая тъпа машина? *** -И все пак, докторе, защо любовта не минава? Хайде пак! -Фийл, не задавай глупави въпроси, а изчисли колко материал ще е необходим за направата на един литър изкуствена кръв...Данните са... -Информацията, за която питате, е готова...В компютъра...файл а320... -Тъй ли?Че кой ти е дал първоначалните стойности, за да изчислиш каквото и да било? -Съпругата ви, докторе. *** -Защо се бъркаш и в моите изследвания, Емилия?Твоите не са ли ти достатъчни?Или искаш ти да си първия човек, създал биобот? -Но, скъпи, ние сме един екип...Реших, че така ще улесня работата ти. Пък и Фийл скучаеше. – погледна ме объркано жена ми и изведнъж се разхълца. – Откакто започнахме работа по този проект, си се променил страшно много.Страшно много.Станал си, станал си... – тя замълча за момент . – Станал си отвратителен. -Хайде де!- ядосах се аз.-Аз да съм се променил?Ти си тази, която не се прибира по цели нощи вкъщи от дявол знае колко време... Изведнъж една мисъл проблесна в главата ми. -Я чакай малко.Да не би да ходиш при онази машина да й правиш компания? Жена ми ме погледна възмутено и без да ме удостои с отговор, ми удари звънка плесница.
Кой знае защо, кавгите се повториха още няколко пъти и аз съвсем откачих. Ходех като лунатик и наблюдавах работата на останалите си колеги без никакъв интерес, а моята, ако не беше жена ми, съвсем щеше да изостане. Вече ми бе безразлично дали ще създадем някакво чудовище, андроид или биобот. Емилия пък почти не се прибираше вкъщи и онази проклета мисъл не ми даваше покой нито за миг. И все пак дали един човек можеше да изпитва каквото и да било към машина? *** -Докторе, защо сте се променили толкова много?И Емилия е различна. Тъжна е. Онзи ден ме попита как съм се научил да обичам, като не съм човек... За да може да си върне любовта ви... -Що за глупости?Подай ми, ако обичаш, диска с данните за синтетичната нервна тъкан... -Заповядайте...Аз й отговорих, че изобщо не съм бил подготвен за това..., даже не съм знаел, че съществува... -Така ли? – хладнокръвно реших да пропусна последното обяснение покрай ушите си аз и продължих да изучавам най-новите данни. -Съвсем вярно, но като видях съпругата ви, това се появи.Бе като тежест в датчиците и не отшумяваше.Тогава реших да се разровя из Интернет, но от онези глупави вяли обяснения не ми стана нищо ясно.А и Емилия се държи с мен все едно съм човек...И когато професор Андреев спомена, че дъщеря му има нова любов, вече предполагах, че е това...А след като се престраших и да ви попитам... -Какво? – погледнах го невярващо аз. – ДА не искаш да кажеш, че жена ми те обича?! -Не... – запъна се Фийл. – Тя просто каза, че не важно как изглеждаш, какво си..., а какво представляваш... -Какво?! – все още не можех да повярвах, че водя такъв разговор с машина. С машина! -И?! – рекох аз, но докато се чудех как да формулирам другите си притеснения, вратата се отвори. Двамата отправихме поглед към нея. На вратата стоеше Емилия. -Браво! – не се стърпях аз. – Значи обсъждаш личния ни живот с машина, която на всичкото отгоре и е влюбена в теб.Не, не влюбена!Тя направо те боготвори!И те обича! – избухнах аз и Емилия почервеня. -Фийл искаше просто да помогне.А и аз наистина го възприемам като човек и... го обичам... – добави тя тихо и ме погледна очакващо. -И как го обичаш?Като домашен любимец или любовник? – язвително изстрелях аз. – И ...Значи обичаш тази машина от една година, пет месеца и три дни?! -Няма да ти давам обяснения, щом ще ме ревнуваш от него! -От машината ли?Хайде де! – побеснях аз. – Че с какво ме превъзхожда? -Обича ме! -А?Така ли? Значи нямаш нужда от мен! -Имам! – извика Емилия и ме погледна умолително. – Искам всичко да е както преди! -Изключено! – отсякох аз и като се озърнах, видях, че точно в този момент Фийл набира някакъв код на клавиатурата си. Двамата с Емилия се спогледахме и жена ми, явно обзета от същата мисъл като мен, се хвърли към Фийл.Чудото на техниката обаче й се усмихна и преди да падне на земята като непотребна купчина ламарина, промълви отчетливо: -Нямам право да заставам между вас. При тези думи жена ми коленичи до него и избухна в плач. Изсумтях объркано и я приближих. -Не се притеснявай. Все ще измислим нещо за оправдание.– Щом веднъж са направили такъв робот, ще направят и друг. – рекох и за да я успокоя, обгърнах раменете й, но тя ме отблъсна. -Не смей да ме докосваш! – каза простичко след миг през сълзи тя и като ме погледна тъжно, добави. – Ти си робот!
|
|
|
|
|
©
Мария Гюзелева. Публикувано в
|
|