Е.П.Блаватска Произходът на злото

	ФИЛОСОФСКО ЧЕТИВО	Брой 1 / ноември 2003

Елена Блаватска

ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО

Проблемът за произхода на злото може да се разглежда от философски позиции само ако приемем за основа на нашите разсъждения древната индийска формула. Само древната мъдрост задоволително обяснява съществуването на злото във Вселената. Тя свързва зараждането на Космоса с еволюцията на живота с разпадането и превръщането на изначално проявеното единство в множественост, или във великата илюзия на формата. Когато Хомогенността се трансформирала в Хетерогенност, се появили и противоположностите. Така възникнало това, което наричаме Зло и което оттогава изцяло управлява в нашата “обител на сълзите”.

Материалистичната “западна философия” (не много сполучлив термин) не пропусна възможността да използва този велик метафизичен принцип. Дори физическите науки начело с химията неотдавна обърнаха вниманието си върху това твърдение и насочиха усилията си към получаването на неопровержими доказателства за хомогенността на първоначалното вещество. Тук обаче се намеси материалистическият песимизъм – учение, което не е нито наука, нито философия, а само поток от безсмислени думи. В своите най-последни проявления песимизмът престана да бъде пантеистичен и, обединявайки се с материализма, възнамерява да припечели от древната индийска формула. Но атеистичният песимизъм не се издига по-високо от земната хомогенна плазма на дарвинистите. За него ultima thule¹ – това са земята и материята, и той вижда, че зад prima materia² е скрита само отвратителната пустота, празното нищо. Някои песимисти се опитват да поукрасят своята идея подобно на белосаните надгробни паметници или мексиканските мумии, хлътналите бузи и устни на които са щедро начервени. Но въпреки всички усилия следите от разлагането на материята прозират през маската на мнимия живот.

Материализмът днес прибягва до метафорите и образите на древна Индия. В новата работа на доктор Майнландер “Песимизъм и прогрес”, посветена на тази тема, той казва, че материализмът на Индия е напълно тъждествен на немския песимизъм и че именно разпадането на хомогенната материя на хетерогенно вещество, преходът от еднообразие към многообразие е обусловил възникването на такава нещастна Вселена. Ето какво казва песимизмът:

“Това /т.е. преходът/ е принципна грешка, първородния грях, който целият сътворен свят трябва да изкупи с велики страдания. Именно този грях дал начало на всички живи същества, ги хвърли в дълбините на злото и бедите, и да се спасим от тях е възможно само по един начин – като сложим край на своето съществуване.”

Такова тълкуване на източното формула, приписващо й толкова забележителна идея, - да се избягнат страданията на живота, като се сложи край на собственото съществувание – независимо дали това се отнася къв целия Космос или само към един конкретен живот – е във висша степен погрешно. Източният пантеист, чиято философия го учи да прави разлика между Битието, или съществуващото, и обусловеното съществуване, едва ли би се принизил до толкова абсурдно твърдение. Той знае, че може да се унищожи формата, но не и самото битие, и то едниствено на земното, илюзорно ниво. На него му е добре известно, че убивайки танха (неудовлетвореното желание за съществуване, “волята за живот”), той постепенно се избавя от проклятиеето на нови раждания и обусловеното съществуване. Но той също така знае, че не може да убие или да “сложи край” дори на своя малък живот, с изключение на личността, което не е нищо повече от смяна на одеждите. И вървейки само в една реалност – във вечното Битие, в “причината, която няма причини”, от която той сам е изгонил себе си в света на формите, той разглежда неговите преходни и временни проявления в състоянието Майа (изменение или илюзия) като най-голямо зло. Но в същото време за него това е естествен ход на развитието, също толкова неизбежен, колкото и родилните мъки. Това е само средство, с помощто на което той може да премине от ограничените, обусловени, изпълнени с болка животикъм живот вечен, към онова абсолютно Битие, което толкова точно е отразено със санскритската дума “сат”.

“Песимизмът” на индуисткият или будисткия пантеист е метафизичен, изпълнен е с философска дълбочина и е труден за нашето разбиране. Мисълта за това, че материята и нейните променливи проявления са източник на всеобщото зло или скръб, е много древна, въпреки че Гаутама Буда е бил първият, който я е изразил определено. Но разбира се, великият индийски реформатор не е имал намерение да направи от нея подпорка, на която би могъл да се опре съвременният материализъм, или закачалка, на която материализмът би могъл да закачи своите изкривени и пагубни догми. Този мъдрец или философ, принесъл себе си в жертва на човечеството, живеейки за него, за да го спаси, е учел хората да виждат в чувствено възприеманото съществуване на материята страдание, но неговата дълбока философска мисъл не е съдържала в себе си и намек за поощрение на самоубийството. Неговите усилия са били насочени към това да избави човечеството от твърде силна привързаност към живота, който е основната причина на егоизма, а от там и източник на страдания и болка. Самият Буда ни даде достоен за подражание пример за твърдост, като живя живота си, а не се опита да избяга от него. Неговото Учение показва, че злото е присъщо не на материята, която е вечна, а на илюзията, която се създава от нея. В същото време (цялото) това зло не само е неизбежно, но е и необходимо. Та нали да се различи доброто и злото, светлината от тъмнината и да бъдат оценени те по достойнство е възможно само по пътя на сравнението. Философията на Буда (нейната догматична част) показва само тъмната страна на нещата на илюзорното земно ниво; но езотеризмът на тази философия, нейната скрита душа, повдига завесата и открива на архата цялата красота на вечния живот в едниство и еднородност на съзнанието и битието. Това, без съмнение също изглежда абсурдно за материалистичната наука и дори за съвременния идеалиъзм, ако и да е факт за мъдреца или за езотеричния пантеист.

Разбира се, първоначалната идея за това, че злото е възникнало от непрекъснатото усложняване на еднородната материя, която придобива форма и все повече се диференцира, колкото повече тази форма се усъвършенства физически, тази идея има езотеричен аспект, който изглежда е останал незабелязан от съвременните песимисти. Формалната страна на идеите на Буда обаче стана предмет на спекулации у всички мислещи народи на древоността. Дори в самата Индия първичната Индия, първичната мисъл, която лежи в основата на гореспоменатата формула, е била изкривена от многобройните секти и сведена до обредните, чисто догматични форми на Хатха Йога за разлика от философската ведантическа Раджа Йога. Езическите и християнските езотерични спекулации, включително средновековният монашески аскетизъм, са изстискали всичко, което са могли, от тази изначално благородна идея, подчинявайки я на своите тесни сектантски възгледи. Техните лъжливи представи за материята доведоха до това, че от отдавнашни времена жената е отъждествявана със злото и материалното (ако и римската католическа църква да почита Дева Мария).

Последното приложение на неправилно разбраната индийска формула от страна на немските песимисти е доста оригинално и, както ще видим, доста неочаквано. Опитът да се прокара аналогия между едно във висша степен метафизично учение и дарвиновата теория за физическа еволюция изглежда във висша степен безнадеждна задача. Още повече, че теорията на естествения отбор не предполага някакво мислимо унищожаване на Битието, а напротив, говори за непрекъснато развитие на живота. Независимо от това изобретателността на немците им позволи посредством научни парадокси и многобройни софизми да придадат на тази аналогия видимостта на философска истина. Самият древен индийски принцип също не можа да избегне претенциите от страна на съвременните песимисти. Щастливият създател на теорията за това, че злото води своята история от протоплазмената амеба, размножила се с просто делене, загубвайки по този начин своята изначална неопетнена хомогенност, в своята нова книга предяви правата си върху архаичната арийска формула. Превъзнасяки нейната философия и дълбочината на древните възгледи, той заявява, че трябва да бъде разглеждана “като най-дълбоката от истините, която древните мъдреци са отнели от съвременната мисъл”!!

По този начин “съвременната мисъл” поставя дълбоко религиозния пантеизъм на индуистката и будиската философия редом до случайните хрумвания на песимистичния материализъм и дори ги отъждествява. При това не се взема под внимание дълбоката пропаст, която ги разделя. Няма значение, че пантеистът, който не признава в проявения Космос никакв реалност и го разглежда като обикновена илюзия на сетивата, би трябвало и в собственото си съществуване да вижда само кълбо от илюзии. А когато той говори за начините да бъдат избегнати страданията в обективния живот, то неговият възглед за тези страдания и за причините подбуждащи към слагане край на съществуването, напълно се различава от възгледите на песимиста-материалист. За него болката и страданието са илюзии, резултат от невежеството и привързаността към този живот. Затова той се и стреми към вечния неизменен живот и абсолютното съзнание в състоянието Нирвана; докато европейските песимисти, приемайки “злото” в живота като реалност, се стремят (когато има време да се стремят към каквто и да било, освен горепосочената земна реалност) към унищожаване на “съществуването”, както той го нарича. За философа реално съществува само един живот – блаженството на Нирвана , състояние, различаващо се по качество, а не само по степен, от всяко всяко друго ниво на съзнание в проявената вселена. Песимистът смята Нирвана за предразсъдък, като я смята просто за “прекратяване на живота”, живота, започващ и завършващ за него на земята. Пантеистът пренебрегва в своите духовни устремления неделимото еднородно едниство, от което сега прави такъв капитал немският песимизъм. Той познава и вярва само в непосредствената причина за това единство, вечна и винаги действаща, защото ЕДИНОТО не е сътворено или, по скоро, не еволюира. А оттук и всичките му усилия са насочени към колокото може по-бързо съединяване с него и връщане към пред-изначалното състояние след странстването по илюзорната верига на въображаемите животи с тяхната фантасмагория на сетивното възприятие.

Такъв пантеизъм може да бъде смятан за “песимистичен” само от онези, които вярват в личното предопределение, от онези, които противопоставят на на отричането на реалността на всичко “сътворено” – то ест обусловено и ограничено – своята собствена сляпа и нефилософска вяра. Източната мисъл не се занимава с търсенето на зло във всеки фундаментален закон и проявление на живота и с умножаване на броя на явленията в живота по броя на злините, често пъти въобръжаеми. Източният пантеизъм просто се подчинява на неизбежното и се стреми, доколкото това е възможно, да изключи от живота си колкото може повече следващи “падания в прераждания”, като избягва създаването на нови кармични причини. На будисткия философ е известно, че продължителността на поредицата от животи на всяко човешка същество, докато то достигне Нирвана “по изкуствен път” (както се казва в Кабала: “Царството Божие се взима със сила”), алегорично е изразена с четиридесет и деветте дни, които Гаутама Буда е провел под дървото Бодхи. А индуският мъдрец на свой ред знае, че трябва първо да запали, а после да угаси четиридесет и девет огъня³, докато достигне крайното освобождение. Знаейки това, и философът, и мъдрецът спокойно очакват естествения час на освобождението, докато в същото време техният нещастен подражател – европейският песимист – е винаги готов както да прочете проповед, така и да извърши самоубийство. Без да има представа за безбройните глави на хидрата на съществованието, той не е способен да изпитва чувство на философско презерение към живота така, както го изпитва към смъртта, и да следва в това мъдрия пример на своя източен събрат.

По такъв начин, философският пантеизъм много силно се различава от съвременния песимизъм. Първият се основава на вярното разбиране на тайнствата на битието, докато последният всъщност представлява само още една система на злото, добавена от нездравата фантазия към и без това огромното количество социални злини. Всъщност песимизмът не е философия, той по-скоро е систематично злословие спрямо живота и съществованието, злъчни излияния на стомашно болен или на неизлечим ипохондрик. И никакъв паралел не може да бъде прокаран между тези две системи на мислене.

Семената на злото и страданието очевидно са били първият резултат и следствие от хетерогенността на проявената Вселена. Във всеки случай те са само илюзия, породена от закона на контрастите, основния закон на природата. Нито доброто, нито злото биха съществували, ако не беше излъчваната от тях светлина. Съществуването на Битието във всякаква форма, от самото сътворение проявяващо тези контрасти, и на злото, господстващо във Вселената благодарение на поклонението на Егото, т.е. на егоизма, се разглежда от дълбоката източна метафора като изкупване на грешката на природата, а човешката душа (psyche) оттогава е смятана за козел отпущения и за жертва на безсъзнателната Свръхдуша. Но такова положение е породило мъдрост, а не песимизъм. Невежеството е само доброволно мъченичество, а истинският учител на естествения песимизъм е знанието. Постепенно песимизмът станал вроден, превърнал се в предаван по наследство атавизъм. Той неизменно присъства във всеки един от нас, колкото и тих и незабележим да е неговият глас в началото. Дори сред първите радости на Битието, в младостта, когато сме още изпълнени с жизнени сили, всеки от нас вече е склонен в състояние на печал, след неуспех или при внезапна поява на черен облак на хоризонта да обвинява за това живота, да го възприема като тежък товар и да проклина своето съществуване. Това показва че песимизмът е в кръвта ни и в същото време той е плод на нашето невежество. С нарастването на числеността на човечеството се умножават и страданията, болката и горестите, което е естествен резултат от нарастването на броя на техните източници. Ние живеем в атмосфера на униние и разочарование, но това става защото нашият взор неизменно е сведен надолу и прикован към земята с всичките и физически и груби материални проявления. Ако вместо това по своя жизнен път човек би погледнал, не, не към небето – това е просто образен израз, а вътре в самия себе си и би съсредоточил своето внимание върху вътрешния човек, той много скоро би се освободил от пръстените на великата змия на илюзията. Тогава животът му от пелените до самата смърт би си струвало да бъде живян, дори и в най-лошите му периоди.

Песимизмът е хронично подозрение за скрито зло във всичко, но той също има двойнствена природа и може да ражда различни плодове. Песимизмът е естествена черта на физическия човек, която за невежия става същинско проклятие. За духовния човек той е благо, защото го кара да се върне на верния път и води към откриването на друга също толкова основополагаща истина – всичко в този свят е само подготовка, защото е преходно. Той е като процеп в мрачните стени на тъмницата на нашия земен живот – чрез него при нас прониква лъч светлина от вечното жилище, осветяващ вътрешните сетива и нашепващ на затворника в неговата клетка за произхода и двойнствената тайна на нашето съществуване. В същото време песимизмът е мълчаливо доказателство за присъствието в човека на това, за което той знае, но което никой не му е казвал – че отвъд проклятието на неговите земни животи има друг, по-добър живот.

Такова изключително метафизично обяснение на проблема за злото и неговия произход няма нищо общо с физическите закони. Доколкото то принадлежи изцяло на духовната част на човека, да се подхожда към него любителски и повърхностно е много по-опасно, отколкото то да бъде пренебрегнато. Защото, тъй като то лежи в основата на етиката на Гаутама Буда, а сега е попаднало в ръцете на съвременните филистери от материализма, смесването на тези две системи на “песимистичната” мисъл може да доведе само до ментално самоубийство, ако не и до по-лоши последици.

Източната мъдрост ни учи, че духът трябва да премине през тежкото изкупление на въплъщението и живота и да бъде кръстен с материя преди да придобие опит и знания. Едва след това той приема кръщението на душата, или самосъзнанието, и може да се върне към изначалното божествено състояние, прибавяйки към него опит, увенчан от всезнание. С други думи, той може да се върне към първоначалното състояние на еднородност на изначалната същност само след като събере плодовете на Карма. Само тя е способна да създаде абсолютно съзнателно божество, отдалечено на не повече от едно стъпало от Абсолютното Цяло.

Дори според тикста на библията злото би трябвало да съществува отпреди Адам и Ева, които, следователно, не са виновни за първородния грях. Та нали ако злото и грехът не съществуваха преди тях, то не биха могли да съществуват нито змията-изкусителка, нито дървото на познанието на Доброто и Злото в Рая. Описанието на това ябълково дърво е дадено в стиха, където Адам и Ева вкусват от забранения плод: “И отвориха се очите и на двамата и познаха те” много други неща освен това, че те самите са голи. Тук директно е показано, че прекалено големите знания за материята вече са зло.

Това е така и нашият дълг е да изучим и да опровергаем новата пагубна теория. Досега песимизмът удържаше своите позиции в областта на философията и метафизиката, без да има претенции да навлиза в областта на чисто естествените науки, като например дарвинизма. Теорията за еволюцията е станала в днешно време почти универсалана и няма училище (освен неделните и мисионерските), което да е останало недокоснато от нея, където тя да не се преподава с големи или малки отклонения от първоначаланата формулировка. от друга страна, няма учение, с което да е злоупотребявано повече и което да е използвано за собствени цели по-често от еволюционната теория, особено когато нейните основни закони се прилагат за решаването на най-сложните и абстрактни проблеми на многостранното човешко битие. Там, където “се боят да пристъпят” психологията и дори философията, материалистичната биология пуска в ход тежкия чук на своите повърхностни аналогии и предвзети заключения. Най-лошото е, че като провъзгласява човека за нищо повече от висше животно, тя отстоява това право като неоспоримо принадлежащо към областта на еволюционната наука. парадоксите в тези области вече са подобни не просто на дъжд, а на порой. Тъй като “човекът е мярка за всички неща”, следователно той се измерва и се анализира в сравнение с животното. Един немски материалист обявява духовното и творческото развитие за законна собственост на физиологията и биологията, а тайните на ембриологията и зоологията – за единствено способни да разрешат загадките на човешкото съзнание и произхода на душата⁴. А друг намира оправдание на самоубийството в примера на животните, които, уморени от живота, започват да гладуват и умират⁵.

Досега песимизмът, въпреки изобилието и яркостта на своите парадокси, имаше едно слабо място – отсъствието на каквато и да било реална основа, на която той би могъл да се опре. Неговите привърженици нямаха ориентир, жива идея, която да им служи като пътеводен фар и да им помага да заобиколят подводните скали на живота, реални или въображаеми, толкова щедро създадени от самите тях – обвиненията към живота и битието. Всичко, което те можеха да направят, беше да разчитат на своите представители, запълващи времето си ако не ползотворно, то поне доста оригинално: с привързване на многобройни и разнообразни житейски несгоди към метафизичните построения на великите немски меслители, такива като Шопенхауер и Хартман. Те приличат на малки деца, които привързват цветни опашки към хартиените хвърчила, направени от по-големите от тях, и се радват, като виждат как те се издигат във въздуха. Но сега тяхната програма ще се промени, тъй като песимистите намериха нещо друго, по-основателно и надеждно, макар и по-малко философско от метафизичниге хвърчила на Шопенхауер, за да прикачат към него опшките на своите стенания и заупокойни песнопения. Денят, когато те се съгласяваха с възгледите на този философ, смятащ Универсалната Воля за виновница за цялото зло в света, отмина безвъзвратно. Те вече не са удовлетворени и от мъглявото хартманово “безсъзнателно” Те прилежно търсеха по-подходяща и не толкова метафизична почва, за да построят своята философия на песимизма. И ето че техните усилия са възнаградени – те откриха причината за всеобщото страдание във фундаменталните закони на физическото развитие. Злото вече ще бъде свързвано не с мъглявия призрак, наречен “воля”, а с напълно реален и очевиден факт; и занапред песимистите ще бъдат теглени на буксир от еволюционистите.

Основният аргумент на техния представител беше формулиран в началната фраза на тази статия. Вселената, както и всичко, което е в нея, е възникнала от разпадането на “Единството на множество”. Тази доста мъглява интерпретация на индийската формула, както вече показах, според мнението на песимистите не съдържа указания за едното Единство, за абстракцията, наречена във Ведите Парабрахман. Иначе, разбирасе, аз не бих употребила думата “разпад”. Тя не е свързана нито с Мулапракрити или “Покривалото” на Парабрахаман, нито дори с първата проявена изначална материя, отделена само по пътя на умозаключението, както личи от тълкуването на доктор Майнландер. Става дума най-вече само за земната протоплазма. В този случай напълно се пренебрегва божествения дух, очевидно като следствие от необходимостта да се представи всичко, изложено по-горе, за “законно владение на физическата наука”.

Накратко казано се заявява, че тази осветена от вековете формула намира своето основание и оправдание в теорията, че “от няколко, дори от една единствена най-проста природна форма” постепенно са се развили “всички животни и растения, живеещи днес, и всички организми, които някога са живяли на Земята” (Дарвин). Уверяват ни, че тази научна аксиома е потвърждение и доказателство на индийския философски принцип. Но що за аксиома е това? Науката твърди, че последователните трансформации, през които трябва да премине семето, независимо дали то же стане след това дърво, яйце или животно, винаги се състоят в трансформиране на структурата на семето, т.е. в превръщането на хомогенната форма в сложна, хетерогенна. това е научната истина, която доказва индийската формула с формулата на еволюционистите, като ги отъждествява и по този начин “възвеличава” древната мъдрост, признавайки я достойна за вниманието на съвременната материалистична мисъл.

Тази философска формула, обяснява нашият песимист, не само се потвърждава от специфичното развитие на отделните видове, но се проявява както в общото, така и в частното. Като доказателство за нейната истинност служи развитието и еволюцията на Вселената, а също и на нашата планета. Накратко казано, раждането, растежът и развитието на целия органичен свят са призовани да докажат истинността на древната мъдрост. При преминаване от общото към частното се открива, че органичният свят е подчинен на все същия закон на вечното и постоянно усъвършенстване, на прехода от единство към множественост като “основна формула на еволюцията на живота”. Дори развитието на народите, социалният живот, обществените институции, развитието на езиците, изкуствата и науките – всичко неизбежно и неотвратимо следва всеобемащия “закон за разпадането на единството на множество и превръщането на еднообразното в многообразно”.

Но следвайки индийската мъдрост нашият автор си позволява някои преувеличения, като по своему преиначава този закон. Той го свързва дори с историческите съдбини на човечеството. Той прави от тях средство и доказателство на истинността на тази индийска мисъл. Той твърди, че човечеството като едно цяло в хода на своето еволюционно развитие и делене на части, всяка от които става отделен и независим клон на единното, се отдалечава все повече и повече от първоначалното здраво и хармонично единство. Възникващите при това усложнения в обществените и личните устои и отношения водят до отслабване на жизнените сили, до упадък на енергията на чувствата и до разрушаване на онова интегрално единство, без което е невъзможно съществуването на вътрешна хармония. А отсъствието на такава хармония поражда вътрешен дисонанс, който става причина за огромни духовни страдания. Злото се корени в самата същност на еволюцията на живота и в неговото усложняване. Всяка от тези крачки напред се оказва в същото време и крачка към намаляването на неговата енергия и води до пасивна апатия. Такъв е неизбежният резултат, казва нашият песимист, от еволюционното усложняване на живота, доколкото еволюцията или развитието представлява преход от хомогенността към хетерогенното разпиляване на единното на множествено и т.н. Този ужасен закон е универсален, всичко сътворено му е подчинено, от безкрайно малкото до човека, защото това, според неговите думи, е основен закон на природата.

Именно този едностранчив възглед за физическата природа, към който се придържа немският автор, без нито една мисъл за нейния духовен и психически аспект, предопределя неизбежния неуспех на неговата школа. Въпросът не е в това дали ще могат или няма да могат гореспоменатият закон и неговите съдбоносни последици да бъдат приложени в определени случаи към растежа и развитието на животинските видове и самия човек. Въпросът е в това дали този закон наистина е всеобщ и фундаментален, доколокото това е базисът и опората на новата песимистично насочена теория. Ние бехме искали да знаем обхваща ли тази основна формула на еволюцията целия процес на растеж и развитие в неговата цялост, а също отнася ли се тя към областта на физическата наука или не. Ако, както казва Майнландер, това “не е нищо друго, освен преход от хомогенно към хетерогенно състояние”, тогава остава да докажем, че именно този процес “обуславя възникването на онази сложна комбинация от тъкани и органи, от която се състои съвременното животно или растение”.

Както вече отбелязаха някои критици на “Песимизъм и прогрес”, немският песимист нито за секунда не си позволява да се усъмни в това. Неговото предполагаемо откритие и учение се “основават на неговата увереност в това, че развитието и основният закон на сложния процес на организация представляват само едно – превръщане на единството в множество”. Оттук е и отъждествяването на този процес с разпадане, разлагане и упадък на всички сили и енергии. Майнландер би бил прав в своите аналогии, ако законът за разделянето на еднородното на разнородно наистина беше основният закон на развитието на живота. Тази идея обаче е напълно погрешна както от метафизическа, така и от физическа гледна точка. Еволюцията не се осъществява праволинейно: също както и всеки друг процес в природата, тя протича циклично. Цикличните повторения приличат на пръстени на Змията на Вечността, която поглъща опашката си. Именно в това индийската формула, представляваща учение на Тайната Доктрина, се потвърждава от естествените науки и по-специално от биологията.

Ето какво четем в “Научните писма” на един анонимен руски автор и критик: “В еволюцията на отделните индивиди, в развитието на органичиния свят, на цялата Вселена, както и в ръста и развитието на нашата планета – накратко навсякъде, където се проявява процесът на проглесиращо усложняване, ще намерим освен прехода от единство към множественост, от еднородност към многообразие, също и обратните изменения – превръщането на множествеността в единство, на хетерогенното в хомогенно... Щателното изучаване на посочения процес на прогресращо усложняване показа, че в него присъства не само деленето на части, но също и тяхното взаимно поглъщане. Докато група клетки, сливайки се с други, се обединява в еднородно цяло, образувайки мескулни влакна, мускулна тъкан, други групи формират костни, нервни и други тъкани. Същото става и при формирането на растенията...”. В този случай материалната природа повтаря закона, действащ в развитието на психическото и духовното: тези линии на развитие се движат надолу, за да се издигнат след това отново и да се слеят в изходната точка на своето движение. “Еднородната образуваща маса или вещество, разделено на части, постепенно се трансформира в хетерогенна; след това, когато тези части се сливат в хармонично единство, започва обратният процес, реинволюцията, и разнородните части постепенно се връщат към своето първоначално състояние.”

Песимизмът не среща голяма подкрепа и в чистия материализъм, тъй като последният и до днес не е изгубил своята явна оптимистична окраска. Неговите апологети никога не са се стеснявали да се глумят над теологичното почитане на “славата на Господа и всичките му творения”. Бюхнер хвърля упрек към пантеиста, който вижда в един толкова “лош и нелеп” свят проявление на Абсолюта. но като цяло материалистите допускат превеса на доброто над злото, може би като амортизатор за всеки “суеверен” стремеж към търсене на по-добър свят и надежда за него. Колокото и да е тясна гледната им точка и колкото и да е ограничен техният духовен хоризонт, в това положение на нещата като цяло те не виждат повод за разочарование. Песимистите-пантеисти обаче никога не са преставали да твърдят, че разочарованието в съзнателното съществуване е единственото закономерно следствие на атеистичното отрицание. Това мнение, разбира се, е аксиоматично или би трябвало да бъде такова. Ако “в този живот съществува само надежда”, то трагедията на живота е напълно лишена от каквито и да било основания (причини за Битие) и да се увековечава тази драма е също толкова глупаво, колкото и безполезно.

Обстоятелството, че направените от песимизма заключения в края на краищата бяха приети от някои писатели атеисти, представлява поразителна черта на днешния ден и знамение на нашето време. Тя илюстрира този труизъм, че празнотата, образувала се в резултат на съвременното научно отрицание, не може и никога няма да може да бъде запълнена със студените перспективи, предлагани като компенсация на оптимистите. Комтеанската теория за “ентусиазъма на човечеството” с нейното унищожаване на расата поради “бавното угасване на слънчевите огньове” (ако, разбира се, те наистина угасват) в изчисленото от физическата наука време, е доста слаба.

Ако цялата болка, всички съществуващи сега страдания, цялата жестока борба за съществуване и съпътстващите ги ужаси не водят до нищо, ако Човекът представлява просто нещо мимолетно, просто играчка на слепи сили, то защо да се проточва този фарс? “Безкрайното многообразие на материята, силата и закона” само подтиква милионите живуркащи човешки същества към вечно забвение, за да изчезнат в крайна сметка, без да оставят следа или памет за миналото, когато всичка се върне в смътната огнена мъгла, от която някога е възникнало. Земният живот сам по себе си не представлява цел. Той е обвит в мрак и страдание. Затова не изглежда странно, че “нихилистът”, чиято душа е сляпа, предпочита песимизма на Шопенхауер пред необикновения оптимизъм на Щраус и неговите последователи, който въпреки всичко напомня живописния възторг на младо магаре пред бодил.

Както и да е, едно е напълно ясно: абсолютно необходимо е решение, обхващащо всички явления в живота на оптимистична основа. Съвременното общество е просмукано от цинизъм и разядено от отвращение към живота. Това е резултат от пълното неведение за действието на Кармата и природата на еволюцията на душата. Песимизмът получи такова неоправдано широко разпространение благодарение на безоснователната вяра в догмите на веханистичната и в по-голямата си част невярна теория на еволюцията. Когато бъде проумяна същността на Великия Закон – а коя философия може да предложи по-добри средства за постигането му и вземането на решение, ако не езотеричното учение на великите мъдреци на Индия, - няма да остане място за неотдавнашните поправки към Шопенхауеровата система система на мислене или за метафизичните тънкости, изтъкани от “философията на безсъзнателното”. Само изучаването на първоначалната – в дадения случай на езотеричната философия може да докаже обосноваността на съзнателното съществуване. А тя казва: “Няма нито живот, нито смърт, защото и едното, и другото е илюзия, съществуването на битието е единствената реалност”. Този парадокс хилядолетия по-късно бе пвторен от един от най-великите физиолози на всички времена. “Животът – това е смърт” – каза Клод Бернар. Организмите живеят благодарение на това, че техните части постоянно умират. И оцеляването на най-приспособените от тях се основава именно на този принцип. Животът на всичко висше изисква гибелта на нисшето; смъртта на тези части зависи от него и му се подчинява. И както животът е смърт, така и смъртта е живот, а целият голям цикъл от животи образува едно единствено Съществуване, най-лошият период от което протича на нашата планета.

Този, който знае, изпозва своето знание по най-добрия начин. Защото всяко същество има своя час на пробуждане, когато то се освобождава от илюзиите иневежеството благодарение на знанието и накрая в истинно и пълно съзнание провъзгласява към Махамайа:

“ТВОЯТ ДОМ Е РАЗРУШЕН И СВОДОВЕТЕ МУ СА СРУТЕНИ!

ЗАБЛУЖДЕНИЕТО МУ ДАВАШЕ ФОРМА!

НЕВРЕДИМ ПРЕМИНАВАМ АЗ ПРЕЗ НЕГО, ЗА ДА ДОСТИГНА ОСВОБОЖДЕНИЕ!”⁶

Lucifer, October, 1887 H.P.B.

1.Краят на света (лат.) към текста

2.Първичното вещество (лат.) към текста

3.Този израз представлява езотеричен догмат и обикновеният читател няма да може да почерпи много от него. Но теософът, който е здапознат с "Езотеричния будизъм" на А.П.Синет, като умножи 7 по 7, ще получи 49 "дена" и 49 "огъня" и ще разбере, че езотерично тази алегория означава седем последователни човешки коренни раси, всяка от които е подразделена на 7 подраси. Всяка монада се ражда в първата и получава освобождение в последната, седмата раса. Само за "Буда" се казва, че той може да го достигне за един живот. (бел.авт.) към текста

4.Хекел към текста

5.Лео Бах към текста

6.[Сър Едуин Арнолд, "Светлината на Азия", края на книга ІV.]


(с) Бойко Златев, превод. Публикувано в на: 01.11.2003.	Брой 1 / ноември 2003