РАЗКАЗ |
||
Марк Алданов
АСТРОЛОГЪТ
(продължение от брой 17)
ІІІ
Четиристотин марки бяха пари. Но настроението на Професора се подобри само за няколко минути. Неприятното усещане под лъжичката не отминаваше. “На този свят има само едно истинско щастие – никога да не чувстваш нито една точка от тялото си. И именно това щастие се научаваме да ценим тогава, когато то изчезва.” – помисли си Професорът. Той обичаше философията и на млади години беше се преборил с половината “Критика на чистия разум”; чак след като дочете до страница 300, реши, че няма за какво да се самоизтезава. “Аз не съм приват-доцент и не съм факир.” А изобщо казано, беше прочел доста книги.
Професорът скри парите в тайно чекмедже на писмената маса. Мина крадеше само в натура – отмъкваше захар, кафе, по-рядко чаршафи, но пари не взимаше. Но все пак беше по-добре да не се въвеждат хората в изкушение. В чекмеджето имаше пет хиляди марки, триста и петдесет швейцарски франка, десет златни монети от кайзерово време, златна табакера, два пръстена. Нищо друго професорът не притежаваше. Застраховка той нямаше, тъй като не вярваше в надеждността на валутата, не държеше пари в банка, тъй като не вярваше на банките. Професорът с въздишка си помисли, че в онова щастливо време човек, който не вярва в банките, би бил сметнат за психопат, а за падане на валутния курс никой не беше чувал. “Да, всичко стана лошо. Всичко стана гадно. Все пак, още мога да отлетя.”
Един сановник-клиент, който се отнасяше добре към него и беше много по-благодушен от останалите, можеше да му намери място в самолет. Швейцарската виза на професора отдавна беше готова – той отдавна чувстваше, че те са към края си – толкова се беше вживял в ролята на източен вълшебник, че сега гледаше на немците сякаш отстрани и дори мислено ги наричаше “те”. “Навсякъде в света твърде много неща зависят от успеха, но при тях от успеха зависеше абсолютно всичко. Те са циници и нихилисти, без самите да го забелязват”, - мислеше Професорът. И въпреки това, беше му тежко да заминава. Той обичаше Германия, обичаше Берлин, някога толкова уютен, обичаше апартамента си, мебелите, вещите. “Мина ще отмъкне всичко... И как така: да замина завинаги? В политиката като че ли нищо не е “завинаги”. Но когато човек наближава седемдесетте, то “завинаги” и не означава много”. От известно време беше започнал да чете медицински статии във вестниците. “Обаче хороскопът ми дава прекрасни резултати”...
Професорът не вярваше нито в хиромантията, нито в офиомантията, нито в рабдомантията. В сънищата не вярваше изобщо: те обикновено бяха твърде глупави и за най-неинтелигентните клиенти. Но в астрологията, в истинската астрология вярваше твърдо. Той помнеше, че Теаген в подробности е предсказал съдбата на Октавий, че Скрибоний е съставил изучителен хороскоп на Тиберий, че Нострадамус е предсказал събитията четиристотин години напред. За своите клиенти той не се стараеше кой знае колко – не можеше да отделя по един месец на всеки клиент. Но над собствения си хороскоп бе работил много дълго и чак съвсем наскоро го беше завършил. Той извади тетрадка в прекрасна кожена подвързия.
В тетрадката имаше отлично начертани карти, страници с пресмятания, текст със заключения. Всичко беше написано с разноцветни мастила, с причудлив почерк. На рождената дата на Професора Слънцето и Сатурн бяха съседи в 9-ти и 10-ти дом на Зодиака. Така беше и в деня на раждането на Луи ХІV, и този крал бе живял 77 години. Сатурн се намираше в сферата на влияние на Марс. Обикновено това не предвещаваше нищо добро. Влиянието на Марс беше се отразило върху съдбата на Сади Карно, който наистина бе успял да стане президент на Френската република, но впоследствие бе заклан от анархист. “Наистина, при определени обстоятелства влиянието на Марс се парализира от влиянието на Венера и при мен нещата стоят именно така. Хороскопът е отличен. Но все пак трябва да замина. За две години скромен живот парите ще ми стигнат и в Швейцария. И все пак, толкова е противен този скромен живот”, - разсеяно мислеше той едновременно за няколко неща.
В антрето изведнъж се чу звънец, напълно различен от предишния – властен, дълъг, непрекъснат. Така често звъняха хората от Гестапо. Професорът бързо стана и се запъти към вратата. “Какво е това? Да не се е побъркал”... Посетителят не отлепваше пръста си от копчето. В антрето не влезе, а по-скоро се втурна висок, много широкоплещест човек в черно цивилно палто. “Грабител!” – Какво има?... Какво желаете? – Аз идвам при вас... По работа, - каза непознатият с неприятен пресипнал глас. Очевидно не беше бандит, а и бандит не би звънил така. И въпреки това, Професорът продължаваше да го гледа объркано. Лицето на непознатия беше разсечено от белег от ухото до устата. “Къде съм го виждал?... Кой е той? Какво иска?” Непознатият, без да сваля палтото си, влезе в кабинета, хвърли един бърз поглед наоколо, впи се с натежали очи в домакина и без да чака покана седна на високия готически стол, който леко изпращя под тежестта му.
- Моля, седнете, - каза Професорът, забравил за индонезийския акцент. Сърцето му биеше. Той сам не можеше да разбере причините за вълнението си. Този човек не би могъл да има никаква зла умисъл. “Какъв е той? Каква зверска муцуна! Белегът не е от мензура и най-вероятно е пресен... Осанката му е военна, но кой от тях няма военна осанка. Облечен е лошо, макар че дрехите са нови и скъпи. Не умее да носи, не е свикнал”...
– Вие ли сте този... Магьосникът? – попита човекът с белега.
“Може би е пиян?” - помисли си Професорът. Ако беше пратен от Гестапо, щеше да е учтив и любезен.
Аз не съм магьосник, а астролог, - меко каза той. – Аз предсказвам на хората тяхната участ най-вече въз основа на научната астрология. Понякога използвам също методите на хиромантията, ониромантията, офиомантията, рабдомантията и икономантията, - добави той. Професорът в началото говореше на всички едно и също, но за изгрева на Слънцето, за птичките и за Кеплер на този посетител не каза. Човекът с белега веднага го прекъсна.
– Не разбирам нищо от никакви мантии! Казаха ми, че гадаете на карти, по звездите и на ръка. – Мога ли да запитам кой ви насочи към мен?
– Това е все едно.
– За мен това наистина е все едно. Моята наука, в която няма нищо забранено, е открита за всички. Освен за спекулантите. При мен понякога идват хора, които искат да знаят кога ще свърши войната. Това сигурно им трябва за техните борсови операции. Но небесните светила не се интересуват от парични въпроси и положението на планетите върху небето не може да бъде използвано за печалба, която противоречи на волята на Фюрера, - каза с най-невинен глас Професорът, който беше чувал, че Гестапо напоследък беше почнало да изпраща провокатори при предсказателите, които питаха за бъдещия курс на военните заеми. “Сега ще видим ще попита ли той кой е идвал при мен по такива въпроси”. Професорът имаше готов отговор, че никога не пита за фамилните имена на клиентите. Но човекът с белега те зададе такъв въпрос.
– А какво показват тези... небесните светила? – попита той.
“Не, не е провокатор”, - помисли си Професорът. “може би е клиент от Гестапо, има много такива. А може и да не е от Гестапо”, - беше му добре известно, че много от работещите в Гестапо имат крайно мирен и добродушен вид.
– Нашата наука, - каза той вече по-спокойно и с индонезийски акцент, - се основава на един факт, проверен от мъдростта на вековете. Той се състои в следното. В живота на всеки човек има два момента, когато неговата съдба се записва на небето и които определят целия му последващ живот. Това са денят на раждането и денят на зачеването. Впрочем, древните мъдреци са определяли положението на небесните светила и в още един, трети момент – в деня на смъртта на човека.
– Защо в деня на смъртта на човека?
– За да се определи благоприятния момент за погребение, за да се обезпечи на човека радушен прием в по-добрия свят, - каза Професорът и видя, че радушният прием в по-добрия свят не интересува този клиент. “Разбира се, груб материалист, като всички тях”, - помисли си той с презрение: не можеше да понася материалистите. “по всяка видимост е наци... Сега ще проверим това”. – Показанията на небесните светила, - продължаваше той, - е желателно да се допълват от показанията на вълшебните карти. Има различни системи за гледане на карти. Аз например никога не използвам древната система на египетското таро, защото в нея всичко е основано на съпоставянето на съдбата на човека с буквите от еврейската азбука. Това не би било в съгласие с предначертанията на Фюрера. Всяка буква от еврейската азбука, както ми е известно от изобличителната литература, означава нещо. Така, буквата “шин” означава наближаваща лудост, а буквата “ламед” – бесилка.
– Ламед? – попита, потрепервайки, непознатият.
– Да. Като ариец аз не желая да използвам тази система, макар че Аристотел именно по нея е предсказал бъдещето на Александър Македонски.
– “Ламед”! По дяволите ламед! – сърдито каза непознатият. “Да, наистина е наци. Едва ли е офицер. Най-вероятно е от Гестапо или е дружинник”, - помисли си Професорът. – точно това казвам и аз. Но има и други, чисто арийски системи. Ще желаете ли да се ограничим с картите? – Колко струва всичко това? – От вас бих взел всичко двадесет марки за гледането на карти и още толкова за гледане по линиите на ръката. Хороскопът е по-скъп: петдесет марки. Той определи нищожен хонорар, само за да не спори с този човек и по-бързо да се отърве от него.
– Ще ви дам петдесет марки за всичко. Това е повече от достатъчно.
– Парите изобщо не ме интересуват. Съгласен съм. – каза Професорът. – Благоволете да ми покажете ръката си. – “Ама че ръка! Подходящ е за палач!” Ръката на човека беше дебела, грамадна, с къси космати пръсти. “Пръстите са по-къси от дланта – бестиалност. Линията на живота, за съжаление, е много дълга. А на линията на главата има островче: може би той ще се побърка. Ако вече не е полупобъркан. Отдавна не съм виждал толкова отвратителна фигура!”
– Линята на живота ви е много дълга. Това почти ви осигурява дълъг живот. Наистина, тя е червена и широка.
– А какво означава това? – попита бързо човекът с белега.
– Това свидетелства за силни страсти. Извинете ме, но вие имате тежък характер. Всъщност той не гледаше повече ръката на клиента: гледаше, прикривайки отвращението си, неговото лице. – Вие имате врагове. Опасни врагове, но и вие сте им опасен враг.
– Какво ще стане с тях? – попита непознатият, който слушаше много внимателно.
– По вашата ръка аз мога да предскажа само вашата съдба. Ако искате да знаете съдбата на вашите врагове, трябва да се обърнете към картите и към хороскопа... Аз продължавам. В света има две начала: началото на любовта и началота на омразата. Вие не изразявате началото на любовта. Линеята на главата...
– За какво говори линията на главата? – прекъсна го човекът с белега.
– За умствените и моралните особености на човека.
– Това не ме интересува, - каза непознатият, дръпвайки ръката си толкова рязко, че Професорът потрепери. – Да преминем към картите. Но тъй като предсказанието по ръката не е завършено, ще ви платя за него по-малко. Колко са всичко линиите?
– Пет, - сухо отговори Професорът, макар че линиите бяха девет.
– Вие искахте за гледането на ръка двайсет марки. Значи, аз ще извадя шестнайсет.
– Много добре... Вие искате да знаете вашата съдба или съдбата на вашия враг? На главния ви враг? Отлично, - каза той и взе в ръце колодата. По правилата на това място трябваше да произнесе “Сусабо! Мизрах! Табтибик!”, но Професорът смътно чувстваше, че сега не трябва да казва това. “Какъв би могъл да е неговият враг?” Той започна да хвърля картите.
– Поп купа, - неопределено отбеляза той. – Но на тази карта не може да се гледа на вашия враг. Попът купа означава мирна натура, изцяло отдадена на религията, на богоугодни и благотворителни дела.
Човекът с белега грубо се разсмя.
– Да, на тази карта не бива да му се гледа!
– Точно това ви казах... Неговата карта ще бъде първата отляво... Шестица пика. Така си и мислех.
– Какво означава шестицата пика?
– Шестицата пика означава страшна измама, забелязана твърде късно. На троянците се е паднала шестица пика, когато са пуснали в своя град гръцкия кон. “Изглежда, че подейства. вече не се смее” – помисли си Професорът. – Тройка пика, още по зле: танцът на смъртта, танцуват го Парките... Не бихи скал да съм на мястото на вашия враг. Може би няма да настоявате на съставянето на неговия хороскоп?
– Кога може да бъде готов хороскопът му? – Обикновено това отнема три дена... – Трябва да имам всичко утре. “Странно, странно”, - помисли си Професорът. Инстинктивната му тревога нарастваше. На този клиент той не каза за младия сиамец и не поиска допълнително заплащане.
– Добре,ще ви го изпратя утре. Благоволете да ми съобщите деня на раждане или деня на зачеване на вашия... познат, каза той, отново изваждайки от джоба си автоматичната писалка.
– Как по дяволите може да се знае деня на зачеването на човек?
– Грешка от няколко дни не е от голямо значение. Небесните светила не променят за един миг положението си в домовете на Зодиака. Трябва просто да извадите 270 дни от датата на раждане.
– Денят на зачеването му е 27 юли 1888 година, - каза, след като помисли малко, човекът с белега.
– 17 юли 1888 година, - повтори Професорът и записа на същия лист от тефтерчето: Зач. на 18 юли 1888 г.” Неприятното усещане под лъжичката изведнъж се засили. І това е всичко. Утре ще ви изпратя хороскопа, където посочите.
– Аз сам ще мина за него утре, в 11 сутринта, - каза непознатият. Професорът искаше да възрази, че утре няма да си е вкъщи, но вместо това бързо отвърна:
– Бих могъл да го изпратя до поискване. Разбира се ,както желаете.
– Чуйте, - изведнъж с нерешителен и почти умоляващ тон каза непознатият. – Виждам, че сте човек на място... Вие само предсказвате събитията? Искам да кажа: може би вие можете... Можете ли и да им влияете? “Ето каква била работата!” – помисли си Професорът.
– Не, да им въздействам не мога, - отвърна той хладно. Самоуверенността му се увеличи веднага след като намаля самоуверенността на неговия клиент. – Мога да ви кажа какво ще се случи с този човек, но участта му не зависи от мен... Вероятно вие, след като сте разбрали за картите му, искате да му помогнете? Не, тук аз нищо не мога да направя. Картите показват, че го заплашва тежка участ. Ако хороскопът потвърди това, никакви сили не могат да му помогнат.
– Вие отгатнахте, аз исках именно това – да му помогна, - каза, ставайки, човекът с белега.
След като го изпрати, Професорът се върна в най-мрачно състояние на духа. Той изпитваше такова чувство, сякаш след излизането на този клиент трябва да отвори прозорците на кабинета и да напръска с карболова киселина готическия стол. “Разбира се, той иска много да напакости на някого. Но тогава, значи той не е от Гестапо? Хората от Гестапо могат да напакостят на всекиго и без астролози”... Професорът искаше да се върне към своя хороскоп, но почувства, че вече не е в състояние да се съсредоточи. “Дали да не пийна нещо?” – помисли той. Професорът излезе в трапезарията и въпреки че това му беше строго забранено от лекаря, изпи на екс три чашки коняк. Стана му по-леко. Върна се в кабинета, седна на масата, разсеяно погледна тефтерчето – и пребледня. На листчето, една под друга, бяха написани две дати: 22 април 1889 година и 17 юни 1888 година. Професорът мислено добави 270 дена. Кръвта му се смрази. “Но какво е това?... Господи, какво е това!.. Не може да бъде!.. Да, разбира се, това е той!.. Та нали им казах, че грешка от два-три дена не е от голямо значение, те са променили датата, всеки по своему. Но кои са те? Какво искаха? Какво им казах?.. Господи!”... Сега му беше ясно, напълно ясно, че жената и човекът с белега, незабелязано, замитайки следите, са говорили с него за един и същи човек: на 20 април 1889 година се бе родил Хитлер.
“Но ако това е така, аз трябва да бягам! Да бягам веднага, на минутата!”, - каза си Професорът. Той разбираше, че се е оплел в страшна история. “Вярно, на нея нищо не казах! Казах само, че ще се омъжи за него... Но на него и това може никак да не му хареса. Но онзи! Какви неща наприказвах на онзи!..” В паметта на Професора се замяркаха измама, троянски кон, танц на смъртта, тежка участ, никакви сили. “Кой беше това? Заговорник? Провокатор? Едното е още по-лошо от другото. По онзи заговор загинаха десетки напълно невинни хора!” Той разбираше ясно, че за хора, заплели се по какъвто и да било начин, макар и съвсем отдалечено, в дело за заговор, има само едно спасение: Да се бяга, да се бяга, да се бяга безогледно, без да се губи нито минута.
Дишайки тежко, Професорът мина през кабинета и столовата, изпи още една чашка коняк, след това отвори тайното чекмедже, напъха всичко, което се съдържаше там, по джобовете си, взе със себе си кожената тетрадка. Паспортът винаги беше у него. “Нима ще напусна всичко това завинаги?..” Спусна щорите и отново ги вдигна. “Ако не ми даде място, все едно няма да се върна тук. Да оставя бележка на Мина? Не, не трябва... Сега тя, разбира се, ще окраде всичко... Да, може би всико това ми се е присънило?.. Може би съм се побъркал?.. Нали хороскопът ми е благоприятен!.. А може би е благоприятен именно защото сега ще си тръгна оттук и довечера ще отлетя за Швейцария? Не, не, не бива да оставам тук!.. Да взема вещите със себе си? Ами ако вече ме следят? По-добре да се върна за вещите привечер... Първо трябва да разузная за самолета”... Той облече палтото, заключи вратата след себе си и излезе на улицата, оглеждайки се наоколо.
ІV
В това дълбоко двуетажно подземие имаше телефони, радиоприемници, телеграфни апарати, тракаха пишещи машини, отдолу се чуваше непрекъснат, станал почти незабележим, шум на моторите, а отгоре отдалеченият, усилващ се с всеки изминал ден грохот на канонадата. Покрай кухнята, през общата столова, стараейки се да не оглеждат настрани, сякаш се срамуваха, с подчертано бодра и решителна походка минаваха фелдмаршали и генерали. Придружени от детективи и телохранители, също много бързо, но вече с не толкова решителен вид, се спускаха по стълбичката на долния етаж хора, които през последните години бяха нещо повече от фелдмаршали. Денем и нощем по коридорите, стълбите и трапезарията и малката преходна стая, наречена “конференц-зала”, объркано прибягваха секретари, слуги, шофьори, куриери и понякога в движение блъскаха сановниците и сами се учудваха на това.
Лицата на всички бяха зелени, с възпалени очи, измъчени от безсъние, от вечната електрическа светлина, от вечния шум, от желанието да изглеждат спокойни, от теснотията и най-вече от задуха. Въпреки изкуствената вентилация, на петнайсетметровата дълбочина под земята не достигаше въздух. Редът все още се спазваше някак си, но предишната дисциплина, почтителност, раболепие вече ги нямаше. В столовата понякога похапваха (не се полагаше да се казва: закусваха, обядваха) телефонистки или пазачи от Begleitkommando (Съпроводителен отряд – нем.) почти редом (но все пак не съвсем редом) с хора, имената на които през последните дванадесет години непресъснато се споменаваха във вестниците по целия свят. И въпреки че тези хора правеха вид, че им е много приятна другарската близост с по-младшите им колеги, и ласкаво се усмихваха, - от техния престиж, след смута в първите дни, беше останало твърде малко. От лявата стая на долния етаж, служеща за кабинет на най-главния вожд, понякога и до горния етаж се донасяха истерични викове. В този кабинет и сега все още влизаха на пръсти секретари и сякаш на пръсти влизаха сановници. Около вратат стояха часови със зверски вид от Reichssicherheitsdienst (Охрана на общественния ред - нем.) и бързо поглеждаха към минаващите детективи от Kriminal Polizei; обаче всички разбираха, че вече не е същото – ако вражеската армия наближава Берлин, то Фюрерът не е съвсем Фюрер. Смелчаците пък, особено измежду военните, се случваше да свиват рамене, чувайки донасящия се от кабинета или от конференц-залата див гърлен вик, който още неотдавна хвърляше в страх целия свят.
На масата в столовата някои служители с жар говореха какво щастие е да се умре за Фюрера. Сановниците одобрително кимаха с глави. Сериозно мислеха за това само малцина: тези, които розбираха, че все едно ще ги намерят и няма да ги пощадят. Те бързаха да си спомнят всичко, което знаеха за Валхала, за Нибелунгите, за последната картина Gцtterdдmmerung ("Залезът на боговете" - нем), за скока на Брунхилда в огъня на Зигфрид. Повече от всичко, задъхвайки се от отчаяние, ненавист и бяс – та нали пълната победа беше в кърпа вързана! – мислеше за това най-умният от намиращите се в убежището хора, - човек, който беше по-талантлив от Хитлер, говореше по-добре от него и не стана най-главен вожд най-вече поради неподходящата си външност.
Имаше в подземието и хора, които смятаха с цената на Хитлеровата глава да спасят своята собствена. Сега това мислено се наричаше: да се освободи Германия от безумеца. А един от главните сановници, почти най-добрият приятел на Фюрера, превъзходен архитект и инженер, минавайки с любезна усмивка през подземието, любезно поздравявайки младшите другари, разменяйки здрави, говорещи без много думи ръкостискания с другите сановници, погледна във вентилационния отсек и взе отдавна замисленото решение: да пусне в тръбата отровен газ, най-добре Tabun или Sarin, приготвени за случай на химическа война, - тогава след няколко минути ще загинат с лека и безболезнена смърт и самият Фюрер, и всички най-важни вождове. “Да, това няма да е трудно”, - помисли си сановникът, обсъждайки наум техническите подробности. След като избезе от убежището, той се зае да осъществява плана, - по-късно беше много огорчен да разбере, че в подземието има и друга тръба, благодарение на която Фюрерът може и да не загине.
Обаче и този сановник, и генералите, които сега отново смятаха Хитлер за невеж безумец, и хората, които се спускаха в подземието, за да помогнат на Хитлер да извърши самоубийство, понякога не можеха да се освободят от съмнението: Ами ако той намери изход от безизходното положение? Ако и този път се измъкне? Десет години го съпровождаше невиждан в историята късмет. По законите на логиката, по теорията на вероятностите той отдавна би трябвало да е в гроба: в новата Валхала или в ямата на обесените. Но не всичко в света се случва по законите на логиката или поне според теорията на вероятностите.
Огромното мнозинство от събралите се в скривалището хора сами не знаеха защо ги държат тук, какво очаква началството, на какво се надява. Меслеха почти само за това как да си спасят кожите от “казаците”. Най-просто би било да се измъкнат незабелязано от подземието. Но това беше строго забранено, инерцията на дисциплината все още действаше някак си, а и да се излезе от подземието при все повече усилващата се бомбардировка беше изключително опасно. Докато бяха трезвени, хората криеха един от друг всичко: мисли, чувства, съдържанието на портфейлите си, чантите, куфарите, поясите. Но пиеха почти всички, дори жените, много повече от обичайното, и понякога езиците се развързваха. Хората шепнешком говореха, че не остава нищо друго, освен капитулацията. “Ако ставаше дума за американци или англичани, това, разбира се, би бил най-добрият изход. Но руснаците! Казаците!..” – “А какво ще му е по-доброто, ако казаците ни превземат без капитулация?” – “това, разбира се, е така, но...” – “Кой знае, може би с руснаците ще ни е най-лесно да се договорим. Сталин е много умен човек, винаги съм го казвал!” – “А нима той ще се съгласи на капитулация!” – “Все пак не можем да загиваме даедно с жените и децата само защото той няма да се съгласи!”
Понякога из подземието се понасяше слух, че в друго подземие в дълбока тайна е направено летище, че там се пазят десетки най-добри нови самолети, че скоро ще евакуират всички заедно с семействата и имуществото. Веднага идваха и по-точни сведения: летището се намира под развалините на хотел “Адлон”, 62 самолета ще вземат всички тази нощ, точно в 12 часа. Жените се хвърляха да си събират куфарите, прибираха скъпоценностите и валутата на още по-тайни места (“в суматохата е толкова лесно да се открадне!”), жално питаха мъжете си: не може ли преди заминаването да се промъкнат някак си у дома на Motzstrassen да вземат останалото там сребро, - бедната фрау Коген, та нали нейните вещи все едно биха изчезнали, - просто е непростимо, че толкова много ценности сме оставили у дома, когато отивахме в това проклето подземие, - но ти не ми каза нито дума, - нима ти говориш с мен за важните неща, - как можех да знам, - нима това е женска работа, - Господи, кой би могъл да помисли?..
V
В помещението, остонало от новия канцлерски дворец, приемаше възрастен чиновник с объркано, измъчено лице. “Добре, че е старец”, - помисли си Професорът, знаещ от двайсетгодишния си опит, че в Германия все още можеш да се разбереш някак единствено с възрастните хора. Чиновникът изумено го погледна, също толкова изумено прегледа пропуска и вместо да попълни формуляр за посетителя, му предложи да потърси сановника в убежищата. “Няма го тук, сега всички са в скривалиищата, попитайте там”. – “В кое точно скривалиище и ще ме пуснат ли там?” – попита меко Професорът. “Потърсете във всички! Вай-вероятно е при Гьобелс”, - раздразнено каза чиновникът и като хвана картончето, на което беше написано “Fuhrersbunker”, написа нещо на него. “Искрено съм ви благодарен, но ако?..” – “Вървете по... За Бога, вървете!” – извика чиновникът и се хвана за главата. “Извинете ме. Сега предишните формалности ги няма”. Професорът не се обиди, но беше озадачен, особено от това, че чиновникът нарече министъра на пропагандата просто на фамилно име. “Да, изглежда, че работите им са много зле”, - момисли си той не без удоволствие, макар и с тревога: за беда, с техните работи бяха свързани и неговите.
Той бродеше повече от час из скривалищата на Wilhelmstrasse и така и ве можа да научи нищо. Сановника го нямаше никъде. В някаква Dienststelle (кантора - нем.) му казаха, че е заминал за фронта и го очакват всеки момент във “Fuhrersbunker”. “Тогава аз там ще го – почакам?” – плахо попита Професорът и без да получи отговор, се отправи към това скривалище. Веднага след като се оказа в главното подземие, което се намираше под стария канцлерски дворец, започна силна бомбардировка. Хората тичаха надолу, за пропуски вече не проверяваха.
Професорът се огледа: като че ли нямаше нищо страшно. Само беше трудно да се диша. Той мина по коридора. Някаква девойка си почиваше до пишещата машина, веейки си с лист хартия вместо с ветрило. Тя с любопитство погледна Професора, извади огледалце от чантата си и очерта веждите си с молив. На края на коридора до стълбичката стоеше часови. “Там сигурно са покоите на Фюрера?” – попита без индонезийски акцент Професорът. В девойката също нямаше нищо страшно, а и от жени той се страхуваше по-малко. Тя се усмихна и прокара червило по устните си. “Първо са нейните покои, покоите на Ебе, - каза тя, - със собствена вана, не така, както живеем ние! Но топла вода все едно няма, и тръбите сутринта се повредиха, - радостно добави девойката. – Неговите покои са по-далеч, вляво от конференц-залата”. Професорът беше потресен. “Каква Ебе? И ако Хитлер го наричат “той”!..”
След като походи по коридорите, той изморен седна на табуретка в ъгъла на стаята, която служеше за столова. Много му се искаше да яде и да пие, но не се решаваше да се обърне към намусения човек зад тезгяха, който сърдито отпускаше бира и сандвичи. Минаващите хора понякога го поглеждаха с учудване, но никой за нищо не го питаше. Говореха за бомбардировката, тя се засилваше с всяка изминала минута. “Трябва да се държа тук много, много дипломатично”, мислеше Професорът. Събрал смелост, той се приближи към една група, доближи се с неопределено-любезна усмивка: всеки можеше да мисли, че останалите го познават. Професорът, ласкаво усмихнат, се заслуша в разговора. Казваха, че за вечеря ще има пържени яйца и колбаси. “Бих дал половината си живот за една цигара”, - каза някой. “Половината живот – това може би вече не е много”, - отговори друг. Всички преувеличено радостно се засмяха. “Изглежда, не са много заети тук? Странно... Може би всичко се прави на долния етаж?”
До вечерта сановникът не се върна. Хората казваха, че такава бомбардировка още е нямало. От вълнението или от изпития коняк Професорът получи нетърпими болки. Той едва се добра до чиновника, отговарящ за домакинството в подземието, обясни му работата, нарече сановника свой близък приятел и помоли за разрешение да прекара нощта тук. “Казват, че да се излезе означава сигурна смърт!” Чиновникът сърдито промърмори нещо, - изглежда тук всеки нов човек се смяташе за враг, - но нареди да му дадат легло. Сложиха Професора в много тясна стаичка с три голи легла, намиращи се до тоалетната. Двамата млади хора, които бяха там, дори не кимнаха с глава в отговор на неговия учтив поздрав и веднага с ругатни излязоха в коридора.
Въздухът в килията беше ужасен. В първата минута Професорът си помисли, че няма да издържи тук и четвърт час. Той скри под матрака кожената тетрадка и безсилно се отпусна на леглото. Знаеше, че при болки е най-добре да седи, без да се докосва до нищо с гръб. “Ах, ако той беше дошъл сутринта, ако ми беше дал място!.. Господи, какво да правя?..” Той не беше взел със себе си нито пижама, нито сапун, нитео четка за зъби. От лекарставата имаше само беладонал: беше го купил в аптеката и вкъщи забрави да го извади от джоба на сакото. Професорът с усилие, без нито глътка вода, преглътна хапчето.
След половин час се почувства по-добре. Свали си сакото, сгъна го така, че нищо да не може да изпадне от джобовете, и легна, като си го подложи под главата. мислеше, че в скривалището сигурно има бълхи, мишки, даже плъхове. Мислеше, че няма да може да затвори очи. Но скоро мислите му започнаха да се объркват. “Все пак хороскопът е благоприятен, много благоприятен”, - казваше си той. Понякога използваше системата на Куе, но тя даваше добри резултати само когато и обстоятелствата в живота се стичаха все по-благоприятно с всеки изминал ден.
Младите хора се върнаха късно и както изглежда, бяха пийнали. Забеляза, че носят бели чорапи. “Значи са от неговата младеж, от фанатиците. Вероятно работят в кухнята или в столовата”... Те също легнаха на леглата си, без да се събличат. Заспивайки, той смътно дачу техния разговор. “И какво, както изглежда, ти още ну си излетял?” – саркастично попита старшият. “Не, още не съм излетял”, - отговори, след като помисли, другият, който видимо не разбираше шегите веднага. “62-та самолета още ли стоят под хотел “Адлон”?” – “Да, все още са там”. – “Къде ще ни отведат? В Москва?” – “Не, изобщо не в Москва. Защо в Москва? В Москва са руснаците. Ще ни откарат в Берхтесгаден”. – “А какво ще правим в Берхтесгаден?” – “Как какво ще правим? Ще защитаваме Фюрера и Германия. Там са подготвени непристъпни укрепления”. - “Също толкова непристъпни като линията на Зигфрид или още по-добри?” – “Казват, че още по-добри”. – “Казват също, че там са приготвени в хладилници четирсет милиона гъски с ябълки и също толкова бутилки рейнвайн. Впрочем, ти винаги си бил глупак”. – “Не, аз никога не съм бил глупак”, - отговори, след като помисли, вторият.
На заранта Професорът се събуди и пак чу донасящия се отгоре глух непрекъснат грохот. Той погледна часовника си и ахна: беше минало единайсет. Младите хора в килията ги нямаше. Много му се искаше да пие. Нямаше обувалка. Трябваше да си помага с показалец, а това беше неудобно и болезнено. Той веднага се умори. Портфейлът беше непокътнат, кожената тетрадка неизвестно защо беше под дюшека. “Какво ще стане, ако още не е дошъл! – помисли си Професорът, оправяйки яката, вратовръзката, брадата си. Все пак сигурно все някъде тук хората се мият?..” Той излезе, чувствайки, че главата му не работи добре. “Сигурно е от беладонала.”
Изведнъж вратата зад него шумно се разтвори. Професорът се огледа и застина на мястото си. От тоалетната излизаше Фюрерът. По навик професорът се изпъна, вдигна ръка и с пресипнал глас се провикна “Heil Hitler!” Впрочем, веднага почувства, че би било по-добре да не вика. Фюрерът му хвърли бърз подозрителен поглед – в очите му проблясна ужас. При светлината на лампата лицето на Хитлер беше сиво-жълто, смачкано и болно. Той беше прегърбен, едната му ръка висеше, пръстите трепереха. “Направо е неузнаваем!” – с удоволствие си помисли Професорът, който неведнъж го беше виждал и отблизо, и отдалеч. Хитлер малко поизправи гърба си, също вдигна ръка и може би искаше да си придаде величествен вид. “Наистина, много е трудно да си придаде величествен вид човек, който излиза от тоалетната... Сигурно неговата тоалетна се е повредила?.. Или това е за да общува с масите: Фюрерът ползва обща тоалетна с обикновените хора!.. Преследван звяр! Е, какво пък, няма само той да преследва другите”, - мислеше Професорът, с изумление гледайки след Хитлер. Хората пред него се отдръпваха към стената, изпъваха се и вдигаха ръце, но никой не се провикваше с поздрава.
Пред тезгяха на столовата имаше опашка. Кафе нямаше. На Професора му пъхнаха в ръцете сандвич и халба бира. Той се дръпна с тях в ъгъла и сеопря на стената, за да не падне. “Студената бира при камъни е строго забранена. Това е много по-вредно от коняка”, - помисли си той. Но мъчително му се искаше да пие. Той с наслаждение изпи на екс цялата халба и отхапа парченце хляб. Изведнъж на двайсет крачки от себе си той видя човека с белега! Той пиеше нещо направо от бутилката, отметнал назад главата си. Професорът изтърва сандвича, извика и на пръсти побягна по коридора.
В килията той се хвърли на леглото си. Болките му веднага се усилиха. След половин час те станаха непоносими. Той си помисли, че камък преминава през канала: лекарите казваха, че това може да се случи. Стоновете му постепенно преминаха във викове. Такива болки той никога в живота си не беше изпитвал. Искаше да вземе беладонал, но и това не беше по силите му.
Старшият от младежите, като влезе в килията, изумено го погледна и попита какво му е. Попита го грубо, впрочем, понеже не умееше да говори другояче. “Лекар... За Бога, лекар”, прошепна Професорът. Младият човек сви рамене и излезе. В подземното скривалище имаше лекари на Фюрера, които непрекъснато му даваха някакви особени, приготвени специално за него лекарства, и почти по цял ден прекарваше лекар за обикновените хора.
След около двайсет минути лекарят за обикновените хора дойде заедно с младежа, прегледа Професора и му инжектира нещо. “По-добре да го махнем оттук. Да лежи някъде в болница. Защо да се търкаля тук? Само ще пречи да спят на хората, които работят по цял ден”, сърдито каза младежът. “Може би и автомобил да изпратим да го вземе?” – попита лекарят. В скривалището сега мнозина говореха само със саркастичен тон. “Лежете тук аз ще наминавам”, - добави той.
Болката на Професора започна да отслабва, после напълно изчезна. В бълнуванията си той горещо благодареше на младежа, говореше с жар колко обича Фюрера, говореше, че президентът Рузвелт е бил прекрасен човек, че сигурно е много добър човек и президентът Труман, че скоро ще дойдат американците. Те ще арестуват онзи злодей, ще махнат тази тоалетна, ще прочистят въздуха и ще дадат много пари за възстановяването на Германия, както са правили винаги. Казваше, че ще получи от американциге голямо обезщетение, ако Мина окраде апартамента му, че незабавно ще замине за Швейцария, където такива страшни хора не се разхождат на свобода. Казваше също, че много би искал да вземе вана и че за порядъчния човек трябва да има само един идеал: къпането да е също толкова задължително, колкото... Младежите, сега напълно пияни, водеха свой разговор. “Глупако, казвам ти, че той ще се ожени за Ебе. Тя сама казва, че скоро ще е фрау Хитлер”, - казваше старшият. “Аз не съм глупак, а ти лъжеш”, - отговори другият. “никога в живота си не съм лъгал! Всичко могат да кажат за мен, но никой няма да каже, че лъжа!” – “А аз ще го кажа”. “Казва се Ева Браун и е вещица!” – продължаваше първият младеж. “Фюрерът не може да се ожени за вещица”, - възразяваше другият. Старшият със заплитащ се език каза нещо за младоженците, за сватбеното пътешествие, за Амур и Венера. Професорът не чуваше техния разговор, както и те не чуваха неговото бълнуване. Но думата “Венера” стигна до неговото съзнание. Очите му се просълзиха. В деня на неговото раждане Слънцето и Сатурн бяха редом в 9-ти и 10-ти дом на Зодиака. Марс не можеше да направи нищо, защото беше окован от добрата и могъща богиня Венера.
VІ
Колко дълго беше лежал в килията си, Професорът не можа да разбере: беше изгубил представа за времето. Лекарят го посещаваше всеки ден, даваше му да пие, правеше му инжекции. Веднъж попита за името му и го записа. Това не предвещаваше нищо добро, макар че Професорът сега се чувстваше много по-добре.
– Докторе, опасно ли е състоянието ми? Кажете ми истината, - прошепна той.
– Беше опасно. Сега мисля, че опасността е преминала, - отвърна лекарят. – Искам да кажа опасността от болестта. руснаците са на три километра оттук, - добави той с насмешка, отивайки си.
“Руснаци? Как така руснаци? Как на три километра? – с недоумение си помисли Професорът. – На три километра, това означава, че са в Берлин? Вероятно не съм чул правилно”... Впрочем той не почувства тревога. какво го интересуваха руснаците! “Като че ли те могат да преодолеят волята на Венера!” – помисли си той и отново заспа. Когато се събуди, в килията цареше странна тишина. Професорът се заслуша: дали се чува отгоре непрекъснатият грохот. “Изглежда се чува... Не, не се чува... Ох, колко съм уморен, колко съм слаб!” Той обу обувките си, почина си след това усилие, почисти, доколкото можа, сакото си и излезе, леко олюлявайки се.
В коридора нямаше никого. Подземието бе сякаш опустяло. Изчезнал бе и стоящият до стълбичката часови. В конференц-залата седяха двама военни и същата онази девойка. Пред тях на масата стоеше бутилка. На един от тези военни, възрастен подполковник, Професорът обърна внимание още първия ден: лицето му беше цялото нарязано с белези от мензури. “но тогава той беше без монокъл”... И тримата пушеха, което преди беше строго забранено. Видът им беше оживен, почти весел и едновременно с това малко объркан. Девойката се усмихваше на Професора като на стар познат.
– Къде бяхте? На сватбата? – попита тя. Езикът и малко се заплиташе. Подполковникът освободи окото си от монокъла и отново си го сложи. Вторият офицер, артилерийски капитан, като че ли остана недоволен от думите на девойката.
– Какви събития, какви събития! – каза той. – Човешкият ум се обърква! Какъв беше смисълът?
– Смисълът е много ясен, - каза подполковникът, без да обръща никакво внимание на непознатия човек. – Смисълът е в това, че Шикългруберите не трябваше да командват германската армия. – Той отново изпусна монокъла, което, изглежда, му доставяше удоволствие, и искаше да си налее коняк, но бутилката се оказа празна. – За беда, той беше музикален. Погуби го Вагнер. И онази глупачка също беше от “Нибелунгите”... "Walküre bist Du gewesen!" – напевно издекламира той. Артилерийският капитан въздъхна. – Да видим какво ще направи Дьониц... Не, човешкият ум се обърква, направо се обърква. Ще видите, ще дойде новият Кант или Хегел и ще обясни, и всичко ще се просветли като от светлината на мълния!
– Сватбата стана в стаята за картите. Сервираха шампанско. За Ебе, разбира се, се намери шампанско, - каза девойката, слагайки си червило.
– Тогава той обяви пред всички намерението да сложи край на живота си, - отбеляза, въздъхвайки отново, капитанът. – Впрочем, не го обяви, а само даде да се разбере. Ако беше го обявил, дори те нямаше да организират бал.
– Беше много весело. Аз танцувах с Борман, той танцува великолепно, - каза девойката.
– А защо не с Гьобелс? Този красавец е създаден за танци. Казват, че днес той също ще сложи край на живота си. Жалко, че всички те не направиха това по-рано, особено Шикългрубер, - каза подполковникът. Името “Шикългрубер” той изговаряше някак особено, ласкаво-саркастично, разтягайки първата буква, като че ли цялата работа беше в нея.
– Гьобелс иска да отрови децата, - каза девойката. – Все му е едно, защто това не са негови деца. Тя му изневеряваше на всяка крачка. Той се е оженил за нея пиян... Горкият този, актьорът, как му беше името?.. Вашият нещастен фелдмаршал също го видях веднъж, - каза тя, обръщайки се към подполковника, чието лице трепна.
– Все пак, как стана това? Някои казват, че се е прострелял с куршум в устата, други – в сърцето.
– Ебе се е отровила, - каза девойката. – кемпка ми каза, той я е изнесъл в градината.
– Там като че ли вчера са разстреляли Гьоринг, - каза капитанът.
– Глупости! Господин “райхсфелдмаршалът” отдавна избяга в Каринхол.
– Сигурно за да украси още веднъж Еми с всички диаманти, - вметна девойката. – И какво толкова намери в нея! Тя не само, че не е красавица, но дори не е и хубава... На мен, обаче, ми казаха, че е заминал за Бавария, за да организира нова отбарнителна линия. Подполковникът се разсмя.
– Каквато отбраната, такъв и бранителят! “Нито един снаряд няма да падне на територията на Германия”... Какво става, онзи още ли гори?
– Преди един час още гореше, - каза капитанът. – Аз видях отдалеч. Те бяха увити в бяло, но черните му панталони стърчаха. Миризмата е ужасна, аз избягах.
– Извинете, кой гори? Не разбирам, - плахо попита госпожицата Професорът.
Главата му изобщо не работеше. Подполковникът се обърна към него, чак сега го беше забелязал.
– Ш-шикългрубер, - с удоволствие каза той. – Шикългрубер със съпругата си. Monsieur et Madame Adolphe Schickelgruber.
– Какви събития, ах, какви събития! – тъжно повтори капитанът. – Но ще видите, ще дойде новият Кант, и всичко ще стане ясно като ден.
В столовата, където имаше много хора, се намираше и покровителстващият Професора сановник. Той с настървение ядеше нещо. Като видя Професора, приветливо му махна с ръка. Макар че за бягство в Швейцария вече не можеше да се мисли. Сановникът здраво стисна ръката му – съвсем като на равен – и дори не го попита как се е оказал в това скривалище. Сега наистина нищо не можеше да го учуди. Той беше като онзи италиански фашист, който казвал, че би могъл да го учуди само бременен мъж: “всичко друго съм виждал”.
– Какви неща стават, а? – каза той и разгорещено обясни защо е закъснял и не се е сбогувал с Хитлер. Впрочем, веднага съжали за думите си, смени темата на разговора, съобщи, че сега отново заминава за фронта. – А вие, какно се оказа, сте били прави за всичко, - смеейки се, каза той.
– В какво съм бил прав?
– Не вие лично, а астролозите. Хитлер тъкмо тези дни заръча да му направят хороскоп и се оказа, че звездите са предсказали всичко: идването му на власт, войната през 1939 година, двете години блестящи победи, а след това тежки поражения.
– Небесните светила никога не грешат. Нашата наука е основана на факти, проверени от мъдростта на вековете, - каза Професорът.
– Наистина, в хороскопа се казваше още, че през април 1945 година Хетлер ще удържи пълна победа над всички, - продължаваше сановникът – Направете ми една услуга, дайте ми още една чаша бира, - ласкаво се обърна той към минаващия бюфетчик. Изглежда, той започваше нова глава в живота си, като прост, редови, най-обикновен човек. Бюфетчикът го погледна с презрение и отмина, без да отговори нищо. Лицето на сановника трепна, но той веднага се усмихна снизходително като Наполеон, търпящ оскърбления по пътя към Света Елена.
– Значи самолетите още летят? – попита след известно мълчание Професорът.
– Какви самолети?.. За Бога, фронтът сега минава до Анхалтската гара. Но метрото още работи, ние превозваме по него войници, провизии и дори артилерия... Вие живеете в западната чат на града? Аз също. Искате ли да тръгнем заедно? Ще се качим във вагон с войници и ще се върнем обратно с ранените в района Курфюрстендам... Кажете ми, вие би трябвало да имате познати евреи, нали? Нали знаете, аз никога не съм бил антисемит и дори веднъж казах на Хитлер, че за нас е вредна неговата антисемитска политика... Между нас кязяно, той не беше с всичкия си, - доверително каза, по навик понижавайки глас, сановникът. – Само ако знаехте какви ги вършеше в последните дни! На мен ми разказа генерал Щайнер. В заповедите си ръсел абсолютни глупости, заплашвал с екзекуция всички наред, въпреки че никой повече не взимал под внимание неговите заповеди и заплахи... Сигурно ще намерите познати евреи? Или поне социалдемократи? Все пак не всички са загинали.
– Но как да стигнем до метрото?
– Не знам как. Десет минути мога да ви почакам тук, повече не мога. - Професорът, непрекъснато олюлявайки се, побягна по коридора. От страничните стаи бързо излизаха хора с куфарчета, несесери, вързопчета. В своята килия Професорът взе кожената тетрадка, вдигна падналата носна кърпа и излезе. Вратата на тоалетната беше широко отворена. Там с обувки на бос крак, стоеше старшият от съседите му по килия. Той хвърляше в мивката белите си чорапи.
ЗА АВТОРА
Марк Александрович Алданов (1886-1957) е един от най-значимите писатели от руската емиграция. Книгите му са преведени на много езици. Главният му труд е серия от 16 големи романа, обхващащи почти два века от руската и европейска история - от 1762, когато Екатерина Втора се възкачва на руския престол, до 1953, когато умира Сталин.
Химик по образование, Алданов дебютира като писател в Русия през 1915 с книгата "Толстой и Ролан". По-нататъшният му живот протича почти изцяло във Франция, с изключение на годините на Втората световна война, когато живее в САЩ.
|
© Марк Алданов. © Хр.Боянов, превод. Публикувано в на: 04.07.2005. |