РАЗКАЗ	Бр.18/ юли-август 2005

Стоян Вълев

ПРОКЛЕТИЯТ МЪРТВЕЦ

        Един ден дядо Мирко повика Андрея и му рече:

-         Синко, дойде ми времето да си замина, в онзи, другия, по-добрия свят.

    Синът му понечи да го прекъсне, но старецът махна нетърпеливо с ръка и продължи:

-         В събота сутринта ще умра. В неделя ще ме погребете. Ама искам гробът ми е да е горе, на хълма, на Кораба.

        Андрея знаеше на кое старият му баща казва Кораба. Всички го знаеха – върха над селото. За тоя връх се носеха какви ли не приказки...

    -    Да, ама, тате, знаеш, че си има гробища. Няма да позволят.

        Старецът упорито повтаряше:

    -    Там, там да ме погребете, инак сам ще отида!

        Андрея не обърна внимание на заканата на баща си, пък и не му повярва, че ще умре.

        Ама дядо Мирко умря – в събота сутринта, точно както го предрече.

        Докато старите хора подготвяха мъртвеца за дългото му пътуване Андрея отиде при кмета и притеснено му разказа за странната молба на баща си.

        Кметът бе неумолим – има си закон, ще се спазва, ако всеки започне да погребва, където му скимне, къде ще му излезе края... Удари го на молба Андрея, ама кметът се запъна, квото каже туй става.

        В неделя тръгнаха да погребват мъртвеца в гробищата.

        Всичко си вървеше както винаги - опя го поп Данаил, сбогуваха се и дойде ред да спуснат ковчега в прясно изкопания гроб.

        Промушиха от двата края на ковчега въжето и затикаха го към гроба.

        Ковчегът се оказа над гроба и спря.

        Не слиза надолу.

        А нищо не го крепеше!

        Андрея побледня, а попът размаха кръста, сякаш гонеше някой невидим.

        Хората се вцепениха.

        А ковчегът си стои на нивото на земята не слиза надолу, както му се полага.

    -    Отпуснете въжето, де! – кресна кметът.

        И двамата мъже, които държаха въжето уплашено го пуснаха на земята.

        Ковчегът си остана пак така – седеше си над празния гроб.

-         Ами сега! – изплака Минка, жената на Андрея.

-         Нещо сбъркахме, хора-а-а! – приплака дядо Стоимен.

-         Кметът е виновен, кметът! – посочи го гневно с пръст Андрея.

    Всички извърнаха глави към кмета.

    Той се видя в чудо – ама че скандалче се заформи! И сега излиза, че вината е изцяло негова, ама пък как да разреши да се заравя човек насред планината – има си наредби, има си разпоредби, закони има в тая държава и той е длъжен да ги спазва! Да, ама като стане тъй, какво да прави? Да остави човека непогребан е грешно пък! И кметът набързо взе решение:

-         Вдигайте ковчега.

    Издърпаха го отново на земята.

    И го качиха на Кораба.

    Там набързо изкопаха гроба и сега ковчегът потъна в него.

    Зариха гроба, тръгнаха към дома на дядо Мирко – да му отдадат последна почит като хапнат и пийнат, тъй както си му е реда.

    Като цокнаха някоя и друга ракия, развързаха се езиците, задрънкаха се врели-некипели.

    Пръв почна кметът:

-         Проклет си беше като жив, проклет си остана и като умрял дядо Мирко, ей!

        Закимаха, съгласиха се, друг път такова чудо не бяха виждали, пък даже и чували - ковчег да виси във въздуха.

        По нощите запяха, че и заиграха една луда ръченица...

    -     Ще кажете, неприлично, ама то така е правилно - редеше дядо Стоимен, прав и ухилен, май беше пиян до козирката, то колко и му трябва на човек като него...

        Андрея побутна старчето и го дръпна да седне до него:

-         Я кажи що поиска тате да го погребем там?

        Дядо Стоимен обърса потта от челото си с длан и попита стреснато:

    -    Че не ти ли е казвал?!

    -    Не-е! – възкликна Андрея.

-         Ми-и-и-и! От там ще почне възкресението, от там ще дойде спасението – зареди напевно старчето. – Ще се яви дух, в ризница и шлем, и ще ни повика – елате! И ние ще тръгнем, тъй както сме вървели нявга подире му. И като вървим, вървим, ще стигнем до Обетованата земя! Вървели сме и пак ще вървим. Пътували сме и пак ще пътуваме. Пристигали сме и пак ще пристигаме! И няма край нито пътя, нито деня, нито нощта, щото има място такова, където те стават едно цяло, и то е озарено в бяло, а бялото е най-високото, то е туй, което поповете назоват рай небесен, ама то не е никакъв си рай, а безкрай...

-    Дрън-дрън! – перна го ласкаво зад врата кметът и смигна на Андрея – Колко съм го слушал дядката, с часове може да ти дрънка врели-некипели! Ти май здравата смукна, а, смок!

    Дядо Стоимен млъкна и огорчен поклати глава:

-    Тъй ще си останете нито риба, нито рак, щото не слушате, туй което ний сме проумели, е-е-ех!

    Андрея стана и се опря на перваза на отворения прозорец.

    За първи път си даде сметка, че може пък нищо да не е забравено, а да се спотайва в главите на такива чудаци като дядовците.

    Пролази го тревогата – ами ако е истина?

    А над селото като страж и храм едновременно се извисяваше Корабът и сякаш му кимна в знак на съгласие.