ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ
|
|
ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ |
|
Теодор Траянов
(1882-1945)
СТИХОТВОРЕНИЯ
|
АНАХОРЕТ
На Г.Тъмен
Като престъпник минах през сетните предели, и сенките заклинах на моя рухнал ден, плътта си обещавах (душата бяха взели), всевлестний знак чертаех на сън невъплътен.
Дълбоко в свойта мисъл чух думи-имортели: "Началото е всъде, а краят - праг свещен!" Лежа, отдето тръгнах, на каменна постеля, в съзнание и будност, от нова скръб пленен -
далеч се мержелее изгубена звездица, последно заклинание на молещия миг, и бавно в кръгозора се дига черна птица!
Нощта умира негде! Ехти родилен вик! Към утрото! Разблъсквам мъртвец подир мъртвец! - О, кой ли ще упъти прокажений слепец?
|
ГОРСКИЯТ ЧАР
Гората се дига в почуди, полюшват се тежки листа, и техният шепот събуди заспалите нощни цветя.
И тъмните брястове блесват, затихнал върхът им шуми, низ грани се мълком надвесват невидени бледни моми.
Обтягат те сребърни струни, свенливите лунни мечти, по устни ме всяка целуне, целуне и пак отлети.
Луната изплува полека, пониса се в облачен свод, към заник тя дири пътека, през бездни - спасителен брод. |
|
|
ВЪЛШЕБНА НОЩ
Преди звездите да затлеят, преди зора да зазори, мъгли се призрачно люлеят над самодивските гори.
Към тебе тръгвам, буден дебна какво сърцето ми таи, а в него лирата вълшебна безумно звуците струи.
В ответ се хоровод възима по самодивски върхове, сърцето шепне твойто име, душата скръбно го зове.
Аз знам, че твоят взор посреща деня над призрачни гори, и не в роса - в сълза гореща лъчът на утрото гори.
|
НЕЗЕМЕН БИСЕР
Пробягват по нощните листи следи от неземна ръка; поведен от стъпки лъчисти, минавам безмълвна река.
Дочувам от горските грани за дъб сред незнайни поля, за скрито безценно имане под призрачна бяла скала.
Там наниз през нощите грее, по-грейнал от бледни луни: сълзи на залюбена фея, що вечната скръб вкамени.
Ще нося вълшебния бисер, той лик на разлъка таи, орисана горест отниса и сини целебни струи. |
|
|
Из книгата "Пантеон"
|
||
|
ОТШЕЛНИК
В памет на Райнер Мария Рилке
В страната на звездния лотос, където без власт е смъртта, отшелник, с божествена кротост, се моли за всички в света. Край него се ангели сбират и сплитат в молитва ръце, а в лотоса вечното миро гори като живо сърце.
Отшелникът смисли ли злото и облак чело засени, видения пълнят окото, занизват се земните дни. И броди той с пастирски жезъл, и шепне, пак дрипав и бос: Ела и на мойта трапеза, бъди ми едничкия гост!
Но глух към небето, животът на друга трапеза ще спре, където се маски кикотят и всякой с проклятие мре! Кой мисли за първото име, с което е нявга живял, и горе, ведно с херувими, на Господа химни е пял!
Но който е в сълзи кръщаван, и който сърца е спасил, живее и вечно спасява, самия живот изпредил; Той знае, че в звездния лотос гори на Голгота кръвта, и ничком, с молитвена кротост, си спомня за всичко в света.
Кой грешник, избягал от ада, не иска да бъде спасен? Човекът е толкова страдал, че всякакъв грях е простен! Какво е душа безутешна, ти знаеш ли, Боже велик, как плачат, злочести и грешни, сърцата в предсмъртния миг?
На тях, за да мога да служа, върни ме, о Боже, назад, там долу, аз още съм нужен, отново да бъда разпнат! И нявга светът, коленичил, пред тия, що сам е разпнал, ще сложи пред твойто величие великата земна печал!
СЪРЦЕ НА СЪВЕСТТА
В памет на Николай Алексеевич Некрасов
Далек под небеса оловни, където Господ най тъжи, звънеше нощем дъжд отровен от мъртви плачущи души! До тази арфа не тъй лесно певци допираха ръце - на нея сложи свойте песни едно-единствено сърце.
От севера мъглив до Грузия, от славна Полша през Урал, то скритом кръсти всички музи в сълзи на обич и печал! С речта на съвест всемогъща то хлопаше на всеки дом, и тая реч, една и съща, бе реч на оживял фантом.
"О, докога дори и в гроба, в окови всякой ще лежи и ще проклина с робска злоба теглото, вредом що тежи? Насищай, робска орисия, със кръв и сълзи своя век, но знай, из тъмната Русия ще дойде новият човек!"
И в оня ден, когато Кремъл от Бога с гръм бе развенчан, възкликна цял народ задремал, за жертва пламенна избран! А горе, в небеса оловни, посред лазурни езера, над арфата на дъжд отровен звездата коледна се спря.
И звънна в жиците мистични сърцето на един поет, вживяно в дните героични на своя величав завет! Тогаз, хоругвата прегърнал на всички нищи, сам Исус в кандило туй сърце превърна над храма на Святая Рус.
Сърце на бледния Некрасов, сърце на обич и печал, огрявай оня храм прекрасен, де всякой е насън живял! Бъди като господна стража над всяка земна свобода! - Еднъж човекът нов се ражда под витлеемската звезда!
|
РИЦАРЯТ НА СИНЬОТО ЦВЕТЕ
В памет на Новалис
Аз, верният рицар на синьото цвете, в старинна балада живея пленен, и вместо доспехи добих от небето магесана лира и пламък свещен! Стихът ми ефирни огърлици ниже, от живия бисер на всички мечти, а пламъкът пеещ лазурите лиже, де обич в сърцето на Бога блести!
Но често в ефира кълбо се издига, пожарище мрачно, сред вопли и дим и живи и мъртви вопият: "О, стига, смили се, смили се над нас, Елоим! В пороища черни животът е кръстен, от люлка до гроб ний вериги ковем, сам дяволът свири, и в танеца лъстен, дарени с лика ти, безпомощни мрем!"
Аз всичко дочувам, заключен в ефира, над синьото цвете челото навел, и кротко се нижат по златната лира слова, що в сърцето на Бога съм чел! И ето, затихват и слзи, и страсти, замлъква езикът на демонска стръв, аз в химни раздавам светото причастие, на синьото цвете изтеклата кръв!
Слепците проглеждат в мига чародеен, със сънища пълнят поля и гори, светото причастье запалва елея пред образа, който над всичко цари! Животът разгръща назрелите клони, сърцата жадуват за нови крила, душите си спомнят родилното лоно, съдбите навеждат покорно чела!
И който е в уплах живеел привидно, свободно живее, без страх от смъртта, той себе си вижда във времето идно, огледал духа си във всички неща; той пътя към гроба настила със рози, към истини моста неспирно гради, нахранва душите с нектар и амброзия, насища сърцата с любов и звезди.
Той, вечният пленник на свойта балада, в миражите вижда и страшния съд, за живите проси насъщна пощада, за мъртвите - радост по вечния път! Сам рицар под герба на пеещ Новалис, той слуша в кръвта си слънчатия химн, и скита, опиван от лунния залез, към синьото цвете смирен Пилигрим.
МАГЕСНИКЪТ
В памет на Илия Иванов - Черен
Живееше в страна мъглива магесник с черни очила, през тях той в истината жива откриваше лъжата зла. Пред взора остър и навъсен безсилен беше всеки щит, животът криеше лика си, от своята лъжа опит.
И пред магесника в уплаха човекът губеше устой, през черните стъкла горяха два въглена с небесен зной. В скръбта той виждаше близнака на всяка радост по света, душите - в капища на мрака, сърцата - в горка нищета.
И често, гонен от съмнения, мълвеше странен чародей, не са ли вси лъжи свещени, с които всякой днес живей, не е ли храм животът шумен, сграден от майстор непознат, не е ли еретик безумен и всеки втори Херострат?
Ала в мига на вси надежди, той клетва в своя блян стори, и бунт под сключените вежди очи небесни покори. Той влезе на лъжата в храма, размахал пламнали главни, но скръцна крепкото му рамо, любов духа му осени.
Пробил бе час на бран велика, народи тръгваха да мрат, където - жива, многолика - лъжата бе самата смърт! Той, в плен на земната мистерия, обрече в жъртва дух и кръв, смъртта си с песен да намери, за братятта да падне пръв!
С какъв ли танец на душата от своя труп се е простил, какви ли истини в лъжата в мига предсмъртен е открил? И досега над бранна Тракия, щом бурна нощ надуй гърла, из гроб безкръстен светят в мрака оче през черни очила. |
|
|
|
|
Публикувано в
|
|