ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ
|
|
ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ |
|
Николай Лилиев
(1885-1960)
СТИХОТВОРЕНИЯ
|
* * *
Като бръмчението на пчели под огненото слънце затрептели, потокът на живота ромоли. Денят разпръсва призрачни мъгли, възкръсва из вълните бели.
И улиците, каменни ръце, протягат своите магнитни пръсти. Прииждат те, понесли своя кръст, прииждат с непомилвано лице повехналите на града чеда.
И тяхната вълна, вълна могъща, сред улиците пламнала бразда, пронизва тишината на града и в трескава тревога се превръща, и губи се в безкрая без следа.
* * *
И слънцето с предвечния си плам, изгубено в нощта на мойте степи, ще освети порутения храм, но моите очи ще бъдат слепи.
Невидима ръка ще затрепти по струните на мойта мисъл бедна, пред мене ще застанеш скърбен ти, но моята душа ще бъде ледна.
И моята молитва ще зове в часа на безпощадната измама, като мечта по нови светове, но моята душа ще бъде няма.
Аз ще разплитам своя път злочест под шепота на сетно алилуя, и ти ще спреш пред мене с блага вест, но, жив мъртвец, аз няма да те чуя.
ТИШИНА
Послушай тая тишина на вмиг затихналата буря, преди последната вълна да се разпръсне о гранита на вълноломната стена.
Замлъква врявата сърдита. Крайбрежията вече спят и към небето се възема като мечта по своя път една несвършена поема. |
* * *
Тревожната ми сянка не буди, че в моя сън проблясват озарени безсраен свод разискрени звезди и две очи усмихнати над мене.
А вън са те, тълпите, вън са те, подгонени от свойта вечна жажда, и техний брой в безумие расте, и техний брой безумието ражда.
И като присмех над светата скръб, и като присмех над града господен, провисва месецът, изострен сърп в сърцето на града забоден.
* * *
Когато нощем всред безкрая извие звездният керван, обичам смътно да гадая и да бленувам своя блян.
- Дали сама ще се заключи душата в своята мечта, да слуша скръбните съзвучия на безначална чистота?
И тоя блясък, тая нежност на вдъхновеното сърце, дали ще гаснат в безнадеждност или ще станат нов прицел
за влюбени стрели? Не зная, но щом заглъхне сетен звън, обичам смътно да гадая и да предричам своя сън.
-?... Тиха вечер във тихо смирение догаря там на жертвеник тих - (Тука, Музо, да турем тире ние и да минем към следния стих.)
И нощта беззаветно пленителна не плени ли, сам месецът блед? (Тука, Музо, една въпросителна - и да свършим със вторий куплет.)
Ала светлата нощ се нагрочи и в тъмни грани заплака дъждец... (Тука, Музо, в едно многоточие да въздъхнем и спрем наконец!)
РОНДЕЛ
Аз съм роден да бъда цар на царство малко, непознато, където всеки, млад и стар, играй с хазната pizzicato.
Там няма честността олтар и се безчинствува богато. Аз съм роден да бъда цар на царство малко, непознато.
Там всеки бори се със жар срещу "режима", докогато узнай, че в тоя земен шар мълчанието струва злато. Аз съм роден да бъда цар...
|
|
|
|
Публикувано в
|
|