70 ГОДИНИ ОТ ПОДПИСВАНЕТО НА ПАКТА РЬОРИХ	Бр.16/ април 2005

Николай Рьорих

ЧЕРВЕНИЯТ КРЪСТ НА КУЛТУРАТА

             Четем във вестника телеграма от Ню Йорк за 800 хиляди безработни само в този град. В Щатите броят на безработните надвиши двайсет милиона. При това ние знаем, какво множество интелигентни работници, разбира се, не са включени в тази цифра, но изпитват нужда и не по малка безработица. Такива цифри са истинско нещастие; те показват, че кризата  не само е навлязла във всички слоеве на обществото, но вече се е превърнала в разрушителен фактор. Във същата поща се съобщава, че самото съществуване на Метрополитен –Операта се намира в опасност. Писмата съобщават не само за нови съкращавания на просветните учреждения, но и за многомилионни загуби на такива хора, които са се считали за нерушими стълбове на финансовата мъдрост.

            Когато пред очите ни се разтърсват основите на тази голяма житейска мъдрост, не представлява ли това знак, че тези материалистически основи са стигнали до някакъв предел и вече се изживяват? Не представлява ли това знамение още едно свидетелство за това, че е необходимо да бъдат изваждани от праха забравените и напрашени знамена на духа, за да бъдат противопоставени на очевидното за всички разрушаване на вечните ценности?

            Кога, ако не сега, трябва да бъдат запалвани сърцата на децата със свидетелства за подвизите, за истинното образование и познание. Може би, досега не е имало такива времена, когато по-най бързия начин е нужно да бъдат разбирани трудностите на семействата и въз основа на всички исторически примери, да се посочва, с какво именно са били преодолявани(преборвани) кризите, многократно възникващи в историята на човечеството.

             Не може повече да се крие, че кризата е настъпила, невъзможно е да се утешаваме, че някакво ново еднодневно набиране на помощи ще нахрани безработните и гладуващите. Напълно очевидно е, че случилото се е много по-дълбоко.

            Отдавна вече народната мъдрост е казала: “ Пари ако са изгубени – нищо не е изгубено, но ако мъжеството е изгубено – всичко е изгубено”. Сега ни се налага да си спомним за тази мъдра пословица, защото стана прието да се говори за кризата; и тези които са пострадали и неизвестно защо и по-малко пострадалите започнаха еднакво да се позовават на кризата, еднакво подрязвайки всички инициативни, творчески  устреми.

            По този начин, ако не бъдат приети основните противодействия, то може би тази криза  ще се прояви като пролог на нещо още по-грандиозно.

            Ние сме оптимисти, преди всичко трябва да предотвратяваме всякаква паника, всяко отчаяние, било то на борсата или в най-свещеното Светилището на Сърцето. Няма такъв ужас, който извиквайки за живот още по-голямо напрежение на енергията, да не може да се превърне в светло разрешение. Особено ужасно е да се чува, когато хората притиснати от кризата, сами по себе си не много лоши, започват да говорят, че сега не е  време дори да се мисли за Култура. Ние вече сме чували подобни недопустими гласове, в своята плахост и отчаяние.

            Не мили мои, именно сега е нужно спешно да се мисли не само за Културата, като такава, но да се прилага този източник на живота по отношение младото поколение. Можете ли да си представите, в какво се превръща едва започващото да се формира светоусещане(миросъзерцание) на юношеството, ако то ще чува и в училището и в своето семейство само ужаса на отчаянието. Ако то чува само за това, че е нужно да се откаже от най-животворното, че е нужно да забрави за самите източници на живот и прогрес. Това ужасно “не може”, “ не е време”, “невъзможно е” довежда младото сърце до безпросветна тъмница. И с нищо, с нищо на света вие не ще осветите тези тъмни петна на сърцето, ако те са били допуснати. И ние не само за юношеството трябва да мислим, в същото време ние трябва да мислим и за малките деца. Всеки възпитател знае, че основите на светоусещането, често неизгладими за цял живот, се формират  съвсем не по време  на юношеството, но много, много по-рано. Често само мълчаливият поглед на детето говори за това, че обкръжаващите обстоятелства за него съвсем не са така уж недостъпни, както  изглежда на гордостта на възрастните. Колко основни проблеми се разрешават в мозъка и сърцето на четиригодишно, петгодишно дете!

             Всеки, който наблюдава развитието на детето, разбира се ще припомни тези забележителни определения, забележки или съвети, които съвсем неочаквано са били произнасяни от детето. Но, освен тези гласни изрази, какво множество от искри на съзнанието осветяват мълчаливия поглед на децата! И колко често тези малчугани отдръпват своя поглед от възрастните, сякаш пазейки някаква категорична мисъл, която според мнението на децата, възрастните все едно няма да разберат.

             Ето този прозорлив ум на детето е необходимо именно сега  да бъде зает с най-светли мисли. Не с напразни надежди, защото идеализмът, повтарям не е в мъгливата пустота, а в това неизбежното, което може да бъде доказано от историците, като най-точна тематична задача.

            Нима не е време именно сега в училищата, започвайки от най-малките класове, да се дойде с увлекателна и вдъхновяваща вест за подвизите на човечеството, за най-полезните открития, и за цялото светло Благо, което, разбира се, е съдено и само поради невнимателност не е подбрано.

            Ние започнахме със споменаването на Ню Йорк, поразени от последните вестникарски съобщения, поразени от това, че в този сякаш най-богат град на градската управа спешно са и необходими десетки милиони, за да предотврати глада. Повтаряме това  съобщение на вестниците, защото то не само, че не е далеч от истината, но, по  своето същество, то дори не отразява цялата истина. Съобщението за Ню Йорк, разбира се, се отнася и до всички градове и то не само на Америка, но и по целия свят. Често тези сведения са закрити или от условни ограничения, или от безпросветния прах на изригването. Пишат сега от Южна Америка, цитирайки отчета на аеропланите, изпратени в поразените от катаклизма местности: “Нищо не се вижда”. Действително, от много места на земното кълбо “нищо не се вижда”. А когато мъглата от изригването се разсее, то ние виждаме още по-голямото объркване на духа човешки.

            Този, който сега забелязва несъмнеността на кризата, съвсем не е Касандра със зловещите пророчества (които в случая с Касандра се оправдаха). Подаващият сигнал за кризата сега просто прилича на  стрелочника по железопътната линия, който забелязвайки неминуемостта на крушението, издига флаг, предупреждавайки машинистите, надявайки се от все сърце, че те бодърстват и виждат тези сигнали. Да се уподобим на този стрелочник.

            Да издигнем Знамето за Опазване на Културата! Да си спомним за предложения още през миналата година Международен Ден на Културата, за училищния ден, когато разказите за най-добрите достижения на човечеството, вместо обикновените уроци, със своята светла вест могат да запалят младите сърца. Ако през миналата година ние мислихме за Лига на Младежта и поне за един Ден, представящ Градината Прекрасна на човечеството, то сега ние виждаме, че спешността на това представяне само се е увеличила. Един ден вече няма да укрепи цялото това съзнание, което е разклатено от обществените и семейни невзгоди. По-често е необходимо да се говори за спасителното, творящо, вдъхновяващи начало.

            Да се възпитава това не означава да се дадат редица механически сведения. Възпитанието, формирането на светоусещане се достига чрез синтез, и не със синтезът на невзгодите, но със синтезът на радостта, усъвършенстването и творчеството. Ако ние пресечем всеки приток на това радостно просветляване на живота, то тогава какви възпитатели ще бъдем? Какво образование може да даде педагогът, разпространяващ около себе си печал и отчаяние? Но не е далеч от отчаянието преструвката на радост, и затова всяка насилствена усмивка не случайно се нарича усмивката  на черепа. Значи и ние самите трябва да се убедим в това, колко е нужна и жизнена програмата на Културата, като начало оздравяващо и животворящо.

            От света на медицината знаем, че така наречените лекарства с животоспасяващо действие не могат да действат бързо. Дори за най-доброто лекарство с животоспасяващо въздействие е необходимо време, за да може да проникне във всички нервни центрове и не само механически да ги възбуди (защото всяко възбуждане повлича реакция), но трябва действително да укрепи и оздрави нервното вещество. Ако от всички примери на  живота виждаме необходимостта от известно време за протичане на процеса на оздравяване, то също така неотложно нужно е да се помисли и да се започне да се действа под знака подобен на Червения Кръст на Културата.

             Човечеството е свикнало със знака на Червения Кръст. Този прекрасен символ е проникнал не само през време на войни, но е внесъл в целия живот още едно укрепване на понятието човечност. Ето това неотложно нещо и нужно на мало и голямо трябва да даде, подобния на Червения Кръст знак на Културата. Ненужно е да се мисли, че е възможно да се мисли за Културата понякога, храносмилайки храната на вкусния обяд. Не именно в глад и студ, както за тежко ранените светло гори  Знака на Червения Кръст, също така и на гладните телесно и духовно светло ще гори Знака на Културата.

            Време ли е да се препятства, протестира, изразява несъгласие и привързва към дреболии? Когато на улицата следва колата на Червения Кръст,  заради нея спира цялото движение. По същия начин и за неотложния Знак на Културата е необходимо поне мъничко да се разделим с навиците на ежедневието, с вулгарните полипи и всички те тези прашни условности на невежеството, от които все едно рано или късно ще се наложи да се очистваме.

            Хората, които не са се докосвали близо до въпросите на възпитанието, Знакът на Културата може да им се стори интересен опит; разбира се няма да скрия, че по този начин такива хора само ще покажат своето недостатъчно историческо образование. Но ако на някой това се стори опит, ще се съгласим и с това, защото никой няма да каже че опитът може да бъде разрушителен или водещ до разложение. Съзидателността на мисленето за Културата е толкова очевидна, че е смешно да се говори за това.

            По време на сериозна опасност на кораба следва команда: “Да се действа според способностите”.

            Ето и сега, мислейки за Културата, необходимо  е да се каже и на приятелите и на враговете: нека действаме според способностите си, т.е. да приложим всички наши сили за славата на неотложното в своята жизненост творческо понятие Култура.

            “И светлината свети в тъмнината, и тъмнината я не обзе”.

            Нека да свети Знамето за опазването на всичко Прекрасно. Нека да сияе Знамето на Мира.

                                                                                                                                                                                                                                                                                    1932г.

Очеркът е публикуван в сборника “Пламенна твърдина”.