ПОЕТИЧНА АНТОЛОГИЯ

Бр.15/ март 2005

ПАНАИР

Животът някак странно тук кипи,

шегата е сама и лековерна

и трупат се неспирните тълпи -

зове ги скокотливата латерна.

И ето: тътне в шемет, без следа,

викът на маски и фалшиви струни:

- Побързайте, започва, господа -

тук има акробати и маймуни.

И някакъв измислен смях и плач

за фокуси тълпите вън събира

и ръкомаха смешния паляч,

о, вечния паляч на панаира!

А старият умислен папагал

на хората заучено разправя

и приповтаря с мъдрост и печал:

- Тук има смърт и весела забава!

ДЕТЕ

Бялото глухарче по небето

вятъра понесе като княг -

пакостните устни на детето

любопитно духнаха го пак.

Кротко вечерта над него пада,

и така учудено е то -

ангелчета в тихата ливада

в люлки го люлеят от злато.

И от странна приказка обзето,

чува - шъпне старата гора,

а до него, слязла от небето, -

неговата мъничка сестра,

като никога сега говори:

- Ти си днеска много уморен,

колко пепруди има горе,

ах, да знаеш - би дошъл със мен!

Гледа то, и сън ли е - не знае:

в снежни дрехи то само блести,

с малката сестричка си играе

и във люлка слънчева лети.

То сега е хубав сън заспало,

бледен цвят челото му покри,

а звезда вечерница огряла

пътя към небето му откри.

КРЪГ

Оттук започва - свършва там накрая.

(А вечер е - ти гледаш унесвесен.)

Пред тебе омагьосаната стая

и клетката - от нея птича песен.

И слушаш - а отдавна ти се чини,

че си я чувал, нявга ти е пята,

и връщаш се надире със години,

като дете честито на земята.

На заранта опомняш се - незнаен,

денят е пред вратат ти сурово.

И тръгваш пак по оня кръг безкраен,

по който вече няма нищо ново.

ЛЮБОВ

Езичнице, родена и некръстена,

над мен горят запалени стрели.

Вземи ме със прегръдката и пръстена

и с твойта кръв и вечност ме стопли,

да зная, за усещам, че разлистена,

ти светиш от небесните врата,

че ти любов, като съдба и истина,

разтвори на женихите света,

за да преминем ний през теб - пленените

в зелените очи на пролетта...

Прегръщам и косите, и колéнете,

целувам и земята, и плътта.

КЪМ НЕБЕТО

Отлетяха гълъбите рано -

попиляха цъфнала липа,

мойто братче оттогаз не стана,

кротко дигна поглед и заспа.

И свалиха тъмната икона

да светят чемширена вода, -

Божията майка в небосклона

гледа като утринна звезда.

Сред босилек, на четвърта срéда,

ще огрей над него бял пожар

и ще цъфне в устната му бледа

златото на Райския ключар.

Публикувано в  на: 02.03.2005.

Бр.15/ март 2005