ФИЛОСОФСКО ЧЕТИВО	Бр.14 /февруари 2005

Николай Лоски

ДЕМОНИЧНАТА КРАСОТА

        Според изложеното по-горе учение¹ красотата е фундирана, т.е. надстроена ценност: всяко добро във всички свои видове, ако е чувствено въплътено, притежава освен своята добротност още и ценността на красотата. Измежду всички ценности красотата е най-привлекателната. Любовта към онова, което е красиво, свободно се заражда в душата на човека, а заедно с това възниква любовта и към онези ценности, въплъщаването на които е създало красотата. Така без каквото и да било насилие над човешката воля може да се осъществи под влияние на красотата постепенно освобождаване от едни или други егоистични страсти и недостатъци: красотата на героизма, красотата на самоотвержената любов, красотата на благоговейното почитане на светините, красотата на мъдростта и т.н. увлича човека и възпитава в самия него тези високи черти на характера. Дори гордостта, тази най-упорита и висша измежду всички страсти, водеща в своята крайна степен до съперничество с Господ Бог и осатаняване, може да се преклони пред красотата на доброто. Надменният Демон на Лермонтов, увлечен от красотата на чистата душа на Тамара, и казва:

"с небето в мир да съм желая,

да любя искам, да страдая,

в доброто да повярвам пак."²

        Прав е Достоевски, който чрез княз Мишкин каза думите "Красотата ще спаси света" (Идиот, ІІІ, 5). Но у същия този Достоевски в романа "Братя Карамазови" Дмитрий Фьодорович казва: "Красотата - това е нещо страшно и ужасно! Страшна е, защото е неопределима, а да се определи не може, защото Бог ни е дал само загадки. Тук бреговете се сливат и всички противоречия живеят заедно." "При това не мога да понеса, че дори някой висш по сърце човек, че и с висок ум, започва от идеала на Мадоната и свършва със Содомския идеал. Още по-страшно е, когато някой вече със Содомския идеал в душата си не отрича и идеала на Мадоната, и гори от него сърцето му, и наистина, наистина гори, като в младите безпорочни години. Не, широк е човекът, твърде широк е даже, аз бих го стеснил. Дявол знае какво е това даже, ето какво! Което за ума изглежда позор, за сърцето е изцяло красота. В Содом ли е красотата? Та нали в Содом тя се и намира за огромното мнозинство от хората - знаеше ли ти тази тайна или не? Ужасно е това, че красотата е не само страшна, но е и тайнствена. Тук дяволът се бори с Бога, а бойното поле са сърцата на хората" (1, ІІІ, 3).

        Как да допуснем, че красотата е и спасяваща, и погубваща? Как да се разреши това противоречие? В.Зенковски в своите статии за Достоевски много пъти засяга този проблем. Той стига до мисълта, че крайният резултат от борбата между Бога и дявола "ще се разкрие чрез естетическата сфера, която от тази гледна точка се оказва най-важната в човека". "Ако у Митя Карамазов естетическата сфера, сама по себе си, се оказва неспособна да примири противоречията ("тук бреговете се сливат, тук всички противоречия живеят заедно"), то все пак единствено в естетическата сфера се разкрива истинската, макар и все още хаотична пълнота на всичко онова, което е в душата". Според мнението на Зенковски, думите на Митя за двойнствеността на съвместяването на Содомския идеал и идеала на Мадоната свидетелстват за това, че самият "Достоевски и изключителна болка се прощава с оня утопичен възглед за единството на красотата и доброто, към който дълго време се е придържал, следвайки Шилер"*.

        Ако содомската красота би могла да бъде също толкова съвършена, колкото и красотата на Мадоната, това би означавало, че светът е безсмислено противоречив и животът в него е безизходна трагедия. Но ние знаем, че светът е творение на Господ Бог, всемогъщ и всеблаг. Затова навярно безсмислени противоречия и безизходни трагедии в него няма. Загадката, поставена от Достоевски, трябва да бъде решена и ние ще се опитаме да намерим отговор, като изхождаме от изложеното по-горе учение за същността на красотата.

        Идеалната, абсолютно съвършената красота съществува само в Царството Божие, а в нашето психо-материално царство на битието е възможна единствено накърнената красота. Разнообразните аспекти на красотата са изключително много и затова злото, което винаги използва силите на доброто, може да се явява пред нас в такова сияние на красота, че е необходима особена естетична и изобщо аскиологична чувствителност, за да се разпознае примесения към нея аспект на грозота и изобщо на несъвършенство. Особено "демоничната красота" на Луцифер, т.е. на дявола в онази фаза на неговото развитие, когато той се намира в състояние на напрегната активност и вярва в своята победа**, може да бъде във висша степен съблазнителна. И наистина, могъщата сила на волята, кипящата активност, находчивият изобретателен ум, биологичното цъфтене на живота, всички тези и много други положителни качества, въплъщаването на които дава красота, могат да се съвместяват у висшите представители на сатанинското царство, а също така у онези хора, които още не са се осатанили, но вече са тръгнали, под влиянието на някакви страсти и съблазни, по пътя на служене на Луцифер, а не на Бог. Такива същества използват всичките си положителни качества не за осъществяването на чистото добро, а за удовлетворяване на своята гордост. Те притежават остър критичен ум и скептично преценяват всяко земно добро, като лесно намират в него или поне подозират примес от своекористие, глупост, пошлост. Със силата на своя талант те обединяват около себе си множество хора, които доверчиво признават тяхното превъзходство и ги следват, въобразявайки си, че вървят към истинското добро. Докато в действителност скромното добро със съблазнителната ефектна смес от добро и зло, разлагаща индивидуалния и социалния живот на човечеството. Вл. Соловьов превъзходно изобрази тази сатанинска съблазън в "Повест за антихириста", включена в неговото гениално последно произведение "Три разговора".

        И.И.Лапшин в своята книга "Ценността на красотата" показва с редица примери, че красотата на същества, в чийто характер има умствени или нравствени недостатъци, винаги съдържа в себе си примес на грозота***. Понякога обаче е необходима голяма будност, за да се разобличат съблазните на демоничната красота. Ед. Хартман добре изобразява сложността на това явление. "Грозотата", казва той, "прониква дори във висшите модификации на прекрасното и използва за себе си оръжието, което би трябвало да служи за нийното преодоляване. Бунтът срещу своето положение в света като орган на света заблуденият индивид се старае да облече във формата на възвишена прометеева съпротива и заимства всички черти на красивата външност, за да надари своята извратена воля със съблазнителна красота; той импонира на хората, неспособни за правилно съждение, умее да ги заслепява и съблазнява. Той използва комичното във формата на остроумието, иронията, сатирата и подигравката, за да унизи по пътя на осмиването на незначителни подробности всичко прекрасно и благородно, за да го измести и да освободи място за себе си; той осмива също и самия себе си по такъв начин, че изглежда да се доближава до свободата на духа на истинския хумор, но по умствения си настрой се различава от ниго с циничната си фриволност. Това подражаване на хумора води в края на краищата при осъзнаване на собсвената извратеност единствено до хумора на обесника, за обратна страна на който вместо трагическия подем служи отвращението към самия себе си, към живота и към света. Но колкото по-пълно тази извратеност използва за себе си всички видове на прекрасното, за да достигне до крайната степен на отвратителното, толкова по отчетливо тя разобличава за хората, които не са съвсем неопитни, своята вътрешна лъжовност и противоречивост, извършва по този начин естетически съд над самата себе си и се явява обективно трагична, комична и хумористична, въобразявайки си в същото време, че действа субективно трагично, комично и хумористично. По такъв начин тази извратеност води към висшия триумф на логическата идея" (мировия смисъл), "който тя е се е стремила да унищожи; наистина, тази победа на доброто се явява само пред взора на оня, който не се заслепява от извращението, но съумява да прозре през него"****. За съжаление обаче мнозина се хващат на въдиците на такива слуги на Мефистофел; в обществото те обикновено се ползват със значителен успех. Такъв е бил, както изглежда, приятелят на Пушкин Ал.Раевски:

Усмихнатото му лице,

язвителните думи вляха

отрова в моето сърце.

Той промисъла висш чернеше

с неизтощима клевета;

прекрасното за него беше

недосегаема мечта.

На всичко гледаше с презрение,

не вярваше на любовта

и нищо за благословение

той не съзираше в света.

("Демон" на А.С.Пушкин)³

        От самосебе си се разбира, че демоничната красота на такива същества е винаги накърнена. Внимателният анализ на чувствителния към злото човек непременно ще открие в нея недостатъци, например нещо кораво, бодящо, нехармонично. Затова оня, който се улови в мрежите на такъв съблазнител, зарази се с неговия скептицизъм и преживее някаква драма, трябва да вини самия себе си за това, че не е бил достатъчно прозорлив*****.

        "Инферналните" натури, и женските, и мъжките, са винаги дълбоко раздвоени. Това са хора, надарени с нетривиални способности. Те не само инстинктивно, както всички същества, се стремят към пълнотата на битието, своето и вселенското, но и съзнателно предявяват към живота високи изисквания и биват дълбоко неудовлетворени от средата и от самите себе си. Това раздвоение понякога придобива психологически характер и стига до психо-неврози. Външността на такава истеричка или истерик може да бъде за сравнително повърхностния поглед много изтънчена и привлекателно красива, но поведението се оказва изпълнено с изумително хитри и заплетени интриги. Талантливият психиатър Н.Е.Осипов изобрети, за да означи тази психо-невроза, един доста изразителен за руското ухо псевдолатински термин - hysteria stervosa.  

Бележки на автора:

*   В.Зеньковский. "Гоголь и Достоевский" в сборника "О Достоевском", ред. А.Бем, І т., стр.70 <Прага, 1929>; "Федор Павлович Карамазов" в сборника т. ІІ, стр. 103 <Прага, 1933>; вж. също статията "Проблемы красоты в миросозерцании Достоевского", Путь, 1933, ІІ. <към текста>

**   Вж. главата "О природе сатанинской" ("За сатанинската природа") в моята книга "Условия абсолютного добра". <към текста>

***   Лапшин, Ценность красоты, в сборнике памяти Н.Е.Осипова, ІІ т., Прага, 1936. <към текста>

****   Ed. v. Hartmann, Grundriss der Aesthetik, 83 c. <към текста>

*****   Вж. моята книга "Бог и мировото зло" за това, че уязвим от злото е само този, който сам е носител на различни несъвършенства. <към текста>

Бележки на преводача:

1. Тук се има предвид цялостното учение на Лоски за красотата, изложено в предшестващите глави на книгата му. В главата за демоничната красота Лоски изхожда от това учение и се спира на редица важни характеристики на красотата. Разбира се, за да вникне по-дълбоко в същността дори само на демоничната красота според Лоски, читателят е добре да се запознае с цялата книга. <към текста>

2. Преводът на стиховете на български език е на Людмил Стоянов. <към текста>

3. Преводът на стиховете на български език е на Давид Овадия. <към текста>