РАЗКАЗ	Бр.13 /януари 2005

Яна Деянова

ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЯТА

Първа част

            Тъмно! Значи трябва вече да съм буден. Я да поспя още малко. Там поне може да уцеля слънчево време. А, то и да вали, пак добре. Само да е денем, нощни сънища не ми се сънуват. Леле, колко е тъмно. Заспивам!

            Пак тъмно. Колко ли е часа? Слънчевият ми часовник е спрял. Той не е започвал де, откакто съм тук не е помръдвал. Трябва да е нещо от часовата разлика.

            Колко време имам на светло от тук до следващата килия? Около половин час. Има и малко дървета по пътя. Не им е лесно и на тях. Я да поспя още малко.

            Тъмно. Пак трябва да съм се събудил. Да, насън никога не е такъв мрак. В тая килия поне има легло. В другата даже и да сънуваш не можеш. Но пък можеш да получиш електронна поща. От някой от щастливците, които живеят на светло. Те знаят, че Windows не значи само пакет на Microsoft,  и мислят, че Underground е филм на Костурица. Тук за предназначението на прозорците не са много наясно, а че са в подземията май никак не забелязват.

            Та за дърветата ми беше думата. Почти всеки ден ги виждам. Все са си там, още не са ги преместили. През една цепнатина ги гледам, и им завиждам. Най- благородно, разбира се. Е, и те не са много за завиждане, притиснали са ги отвсякъде, пък и е шумно.

            Въздух! А това горе беше небе май. Така ли се казваше? Дето е отгоре- да. Не прилича на лампа, щото и те са отгоре. Като тук- другата стая. Лампите са отгоре. Светло! Дали не сънувам? Не, машина някаква. Бръмчи. Други подземни около мен. Изглеждат щастливи, е малко са бледи, но...буден съм. Ясно е. Жалко. Имам малко време да погледам лампите. Че после трябва да слеза още по- надолу. Там почти не се вижда. И почти не се диша. Тогава си мисля, че може да съм слон, убит на сафари. Полегнал съм в храстите, и бавно умирам. Отгоре небето синьо, слънцето ме заслепява. Едното ухо ме сърби, но сили нямам да се почесам с хобота. Я да умирам по- бързо, че ловците се приближават, добронамерени изглеждат, ама знае ли човек.

            Не. Не съм слон. Никак даже, ами седя тук и си мисля. Мисля си какво е да не си слон. И дали има слонове там горе. Чак пък и слънцето го заслепявало, е... много се размечтах. Колко ли още ще стоя тук? Нещо взе да ми се губи времето, нали и слънчевия ми часовник спря. Да не съм заспал пак? Не, тъмно е, нищо няма.

            Та слънцето ли беше отгоре, или слоновете? И кое беше синьо? И слънчевия часовник как се е озовал тук долу? Странно. Хората какви ли не ненужни вещи носят отгоре. Но поне ми напомня за слоновете. Пък може и да съм стар слон и да сънувам ужаси. Скоро ще се събудя.

*

            Пак се опитвам да гледам дъветата от процепа. Още са там. Но ме блъскат тука, навътре, по- далеч от пролуката. Блъскат ме, говорят нещо, никак не разбирам, но не е за дърветата, даже не поглеждат натам, като че не съществуват. Говорят, говорят, а при едно от предишните ми събуждания беше тихо. Толкова тихо, че сън не ме хваща. А то- валяло. Като вали, и се сещат хората за небето, повечето се сърдят и протестират, други ги хваща едно безпокойство, място не могат да си намерят. Само прането ще се намокри, а какви емоции.

            Познавах още един като мен, но замина. Е, не беше съвсем като мен, беше по- умен. Отиде да проври може ли да си поправи слънчевия часовник (и неговия не работеше) и не се върна. Значи часовника е проработил. Тук долу използваме други уреди. И все са ни под ръка, нали други ориентири нямаме... Някой гледам са свикнали. И аз започнах, е често се обърквам, но то с времето казват минавало. Най- лесно меря времето по интервалите между събужданията. Повече събуждания- по- малко време е минало. Или броя ловците, когато съм слон там долу и умирам, но там май по- бавно тече времето, не знам защо, вероятно, защото е по- близо до центъра. Но като съм слон за такива неща не мисля. Лежа си, и ме сърби ухото.

            Пак е тъмно. Трябва да съм буден. Разни хора досега виждах, от тия дето мислят, че Underground е филм на Костурица. Малко странни ми изглеждат, но са забавни. И колко неща не забелязват, колко са мили... я да ги погледам още малко. А после... дали не са пакетирали дърветата?

            Абе аз какво мисля толкова... я по- добре да съм слон. Вече никак не ме сърби ухото. Или съм умрял, или съм се събудил.

            Та кое беше отгоре, земята или небето?                       

*

            Гледам ги и си мисля. Едни са странни по приятен начин, други са неприятно странни, а трети просто скучно странни. Но като седим тук всичките, подредени и затворени, и не им личи толкова. Само дето приемат всичко много спокойно, реда, затвора... аз пак огладнях, трябва да съм буден. Буден съм, я, на сън кога е било такава тишина и подредба. Много лампи има, ако беше само една щях да я объркам за слънце. Друг не виждам да брои лампите, или вече знаят колко са, или за тях една лампа си е просто една лампа. И за слона вече не знам, слънцето ли го е заслепявало докато лежал и умирал, или неонова лампа.

Другия път като слизам там долу трябва да проверя.  На сън слона никога не го виждам. Но то по- добре, иначе можем да си омръзнем бързо. А така, от време на време само, ми хаерсва да си лежа в храстите и да умирам дакато ме заслепява една лампа (или слънце беше?).

            Колкото повече лампи, толкова повече ти се ще да заспиш. Аз какво пак съм се размислил, вместо да броя лампите. Или да ида да си поправя слънчевия часовник? Но не- слънчевите часовници са за аборигените, аз съм сериозен човек, спя повече от нормалното, но поне слон никога не съм бил. Освен петъците.

            Тъмно. Много често взех да се събуждам. Чак започна да ми писва. Аз слон ли съм, или будилник! Я пак да заспивам. Там може да дават Underground. А и имаше там един, дето си мислеше, че е коледно прасе. Откачен!

            Има още един тук като мен. Но той вместо да спи се опитва да свикне. Май съвсем се е отказал да си поправя слънчевия часовник.  Но поне знае къде са слоновете. От време на време брои лампите, трябва да го питам дали скоро е виждал ловците да обикалят наоколо.

            Още малко и ще се събудя. В храстите.

Втора част

            На тъмно се брои по-лесно. Пробвал съм и на светло, но на тъмно е по- добре. А като стигнеш до големите числа вече, и почват да ти кънтят в ушите. Тогава трябва много да внимаваш да не им объркаш реда, или да започнеш да броиш на обратно. В началото е трудно да се съсредоточиш. Към сто вече става по-лесно, а между триста и четиристотин се появява слона. Той обаче не брои. Никак не му е до числа. Заслепява го слънцето, и се опитва да забрви за ловците.

            Като светне лампата и броенето затихва, числата се разместват, вече и тях не ги чувам, само бученето, и ми става много объркано. То и без това тук ми е много трудно с времето и посоките, но когато съм слон, съвсем губя представа. Само искам да ми е спокойно на хобота, и да гледам в слънцето. То винаги ме заслепява. Не го прави нарочно, а и на мен ми харесва.  Очертанията се губят, всичко става по- меко и заоблено, точно като мен.

            Тук в подземието, колкото и да си голям и пухкав, се чувстваш като един от тези, дето веднъж седмично ги затваряли в една от най- тъмните части на близката гора и ги карали със затворени очи да познаят ден ли е или нощ. Досега никой не бил успял. Идва понякога тук един и ми разказва. И пуши много, явно тази история го изнервя. Не знам само, защо все я повтаря. И все ме пита, колко е часа. Бил му спрял часовника, не можел да го поправи, а било много важно. И все си записва, докъде е стигнал с боренето. Много е симпатичен, само да не говореше толкова. Не винаги го разбирам, но нали ми е приятел, а и ме разсейва от тъжните ми мисли за ловците. Като не бърза много даже ме почесва зад ухото, аз нали съм толкова изморен, и сам ми е трудно. Иска и цигари да ме черпи, но аз нали съм непушач и само си играя с кибрита. А и както съм заоблен, и тая игра, колкото и да ми е забавна ме изморява. Аз и без това съм си изморен. Той също. Тогава си лежим двамата в храстите и чакаме или ловците да дойдат, или да се събудим.

            Той също сънувал много. Не бил сигурен, сънища ли са, или кошмари наяве, и винаги имало още някой. Там, откъдето идвал били много, не бил така сам като мен. Аз се опитвам да си представя, а той започва да брои отново, и все пита за часа. Тогава пристигат ловците и трябва да се разделим. До следващото събуждане.

*

            Тъмно е. Не помя този път откъде се събуждам. Само знам, че съм буден. И някак е много студено. Ще почакам слона, ако дойде, искаше да се разходим заедно, че заминавал и не бил сигурен дали ще се върне. Напоследък все по-лесно става да го намеря, само да угасят лампите и се появява. Ако пък е много уморен (много се е състарил напоследък), ще погледаме заедно слънцето, докато дойдат ловците.

            Пак само аз броя лампите. Странна е липсата на интерес към броя им у околните. Те имат по- важни неща за борене. Не знам какви, а и нали скоро пак ще заспя, и не питам. За да заспиш, само трябва да си затвориш очите. Става светло, и се понасяш. Има какви ли не интересни неща. Има и дървета, а ако заспиш добре, и прозорци. Винаги са отворени, даже и да вали. Чува се музика, някъде от далече. От там, за където отива слона. Каза, че някой път ще покани и мен.

*

Вече започнах постоянно да спя, а ухото ми загуби чувствителността си. И умора не усещам, лежа до слона и слушам равномерното му дишане. Той е голям, толкова голям, че странно спокойствие ме обхваща, когато се облегна на него. Понякога ми разказва спомените си от горния свят и тогава сме наистина щастливи. Сълзи се появяват в очите му, и се чудя, дали защото го заслепява слънцето или, защото е много тъжен. Страх ме е да го попитам, за да не си признаем и двамата, колко ни е дотегнало тук. И че той е прекалено стар, а аз твърде страхлив, за да преминем границата. И се умълчаваме, той обратно със спомените си, аз с моето броене. Докъде бях стигнал?

  Трета част

            Не знам колко още ще издържим тук със слона. Той съвсем отслабна, кожата му виси ужасно, ушите му вече не се развяват щастливо. Мъчно ми е да го гледам. Почесвам го зад ухото понякога, но и това престана да го радва. Аз също съм много зле, все по- трудно ми става да броя, забравям докъде съм стигнал, цигари почти не ми останаха. Чакаме края под горещото слънце, и си спомняме. Мисля, че малко само остана да си разкажем. Научих живота му, той моя, разменихме си спомените, впечатленията, мислите, и ето как разбрах какво е да си слон, и как да си отиваш спокоен.

            Трябва да пускаш мислите си да се реят плавно, да не отбягваш неприятните, а леко да им се усмихваш, докато не се скрият. Красивите неща, които се появяват пред очите ти оглеждаш отвсякъде, обичаш ги и започваш да се рееш с тях. Тогава се усещаш така лек и свободен. Ако се съсредоточиш даже можеш да усетиш вятъра да развява ушите ти, слънцето да стопля помръзналия ти хобот, а приятелят ми човека, спира да говори за онова място в джунглата и започва да рецитира стихове на Estopa. Казва, че на времето, когато живеел там горе, гледал небето, четял въпросните стихове и не подозирал нищо. При литературата, до която имал достъп, не предполагал, че някой ден броенето наум може да му доставя такова удоволствие. И че е необходимо такова търпение и съсредоточеност, когато стигнеш до големите числа. Аз съм слон, и литературата никога не съм я виждал, но от неговите разкази, от блясъка в очите му в ония моменти, си мисля, че трябва да е била много красива. Явно му липсва, опитва се да я възстанови в спомените си, и да ме накара да я разбера. Аз не разбирам, но мисля, че вече я обикнах. Представям си я усмихната и отгоре до долу с големи прозорци. И зелена, като моята сестра трвицата, която пасях в ония далечни щастливи времена.

            Забавно е да слушаш мечтите на едно двуного. Какви ли не странни неща минават през главите им, а за един пухкав слон, мечтата има аромат на зелено, и е съвсем проста. Но за това друг път.

*

            Очудва ме, че при всичките мечти, които имат човеците, имат още толкова страхове. И при такава голяма и красива литература един ден затворили моя приятел в подземията. Толкова грозно било там, и тъмно, че ми е трудно да си го представя. В този момент от разказа човека пак вади цигарите си и ме пита докъде е стигнал с броенето. И така броейки, там долу, той намерил пътя, който води до моите храсти. Това станало точно в момента, когато се опитвал след две хиляди осемстотин седемдесет и едно да преброи две хиляди осемстотин седемдесет и две. И точно в бученето между тия две големи числа, го заслепило слънцето и чул елегантните ми стъпки зад храстите. Оттогава сме заедно, така времето до края минава по- леко, а аз опознавам хората. Научих много и за слънчевите часовници. Както и за приятелите на човека и техните истории. Изпълнен съм с тях, и те са, които ме задържат още тук , иначе както съм отслабнал, вече да съм се пренесъл.

            Приятелят ми човекът се приготвя за следващото броене, пак пали цигара и започва да нервничи. Аз се опитвам да го науча да бъде спокоен. Дано успее преди края.

            За да си спокоен, е необходимо пълно съсредоточаване. Съсредоточаване над това, което не е наоколо. Отнема много време, но резултата е чудесен и кратък. Слонът казва- с практика и това се превръщало в естествено състояние. И аз практикувам. Всеки петък. Броенето помага много. Също и пушенето. Когато е тъмно и тихо се справям по- бързо, но веднга щом светнат лампите, ушите ми се отпушват за звука от машините и музиката спира. Тогава започвам да разкзвам на слона за приятелите, които имах там горе. Понякога се чудя, дали някой от тях случайно ще намери пътеката до храстите, никога не съм ги чувал да броят, но други странни неща правеха.

            Имаше един, който се опитваше да свикне. Всеки ден се упражняваше по два часа, а всяка събота пиеше червена отвара, за да се завърне в началното си състояние. Прави това две години и се научи на търпение. За да забрави готвеше. Хранеше ме и мен и после заедно се връщахме в начално състояние. В килията си имаше много снимки от горния свят, машина, с която прекарваше много време (нали си нямаше слон), и музика. Все мечтаеше, а аз му завиждах за оптимизма. И упорството. И все съжаляваше за нещо важно в миналото. И колкото повече съжаляваше, толкова повече пиеше, по- голям оптимист ставаше. Аз пиех още повече, но оптимист така и не станах. Много го обичах, защото наистина си вярваше и започваше да пее. Даже беше чел нещо  от Estopa! Срещах го често и това ме правеше щастлив.

            За другият си приятел подозирах, че някога, някъде, е срещал приятелят ми слона. На тази мисъл ме навеждаше голямото му (може и да е било привидно) спокойствие. Той никога не се оплакваше и казваше, че е щастлив. Не знам как го беше постигнал. Дали е имал учител слон (в неговата страна имали много), или срещнал слона по- късно, или просто дълго е практикувал, така  и не ми каза, все го пазеше в тайна. Не се оплакваше, но все ходеше някъде, далече, не се спираше. При едно от тия си пътешествия беше срещнал литературата. И май също като слона я беше заобичал. Не знам дали си я представяше с много прозорци, по- вероятно за него тя беше като малка сплескана сфера, съвсем изпълнена с гавитационни чувства. Защото той такива неща много обичаше. Сфери, триъгълници, но най му харесваха цилиндрите. Имаше много, по цял ден ги подреждаше отгоре надолу и отдолу нагоре, те упорито не клоняха към нулата и той започваше от начало. Явно много се забавляваше, и мисъл за интеграция не му минаваше, бил толкова интегриран от игра на футбол, че за литературата време не му оставаше.

Краят

            И ето как, един много черен ден, предусещайки, но въпреки това отказвайки да го повярвам, те убиха моя приятел слона. Той отдавна го знаеше, дълго време се подготвяше за края, но аз, така и не можех да го приема. Започнах да се чудя, дали ще оживея сам в джунглата, дали има смисъл да оставам, след като него вече го няма. Или да продължа тъжното си съществуване тук и също така спокойно като него да чакам края си. Това решение бе трудно, особена за някой така уморен и  привършващ цигарите си като мен.  

Колкото и да се опитвах да запазя спокойствие, и да помисля трезво над положението си в подземията, колкото и да броях и пушех, не откривах отговор на въпросите си. Можех да мисля само за големи прозорци и червена отвара от горния свят. Пътеката, която водеше до храстите на мъртвия ми приятел започна да се заличава, и вече нямаше на кого да разказвам за приятелите, които имах там горе. Единственото ми останало тук приятно занимание.

Ако все пак успея да намеря пътеката за горния свят, мислех си аз, дали ще имам смелостта да тръгна по нея? Да напусна клетката, в която толкова дълго време живях, и дърветата, които никога не ми проговориха. 

Няма вече скрито слънчево място тук, където да се свия и да помисля. Само тъмнина и влага наоколо. Няма го слона, за да се облека на спокойния му пухкав корем. Няма на кого да разказвам дългите си истории от горния свят, нито кой да ми напомня, докъде съм стигнал с броенето. Няма нищо, което да ме задържа тук. Освен страха. Няма вече сън, от който да се събудя... защото ги няма храстите.

И  пак - Записки от подземията

Разказваше ми ведъж човекът, полегнал току под горещото слънце и загледан в небето, за храстите, в които живеели там долу. Никак не приличали на моите храсти. Ама изобщо. Небето не се виждало, светлината била някак неестествена, а въздухът- сплъстен. Имал си човека там един друг приятел, който живеел в една от тия дупки и имал тринадесет професии. Всъщност не разбрах тринадесет или четиринадесет били професиите, там долу не били сигурни, дали полската работа под слънцето била удоволствие, или тежък физически труд. Колкото повече професии сменял, толкова по- малко прозорци оставали в къщата му, а на тринадесетата останал съвсем без прозорци и много се депресирал. Антидепресирал се с Baylis, а ако нямало Baylis- с Martini. И смятал. Ама много смятал. И искал да си купува къща в розовата долина. Тая далечна долина приличала много на моята джунгла. Имало небе, въздух и слънце... И тук прятелят ми човека пак пали цигара и поглежда към небето, дали някак не е пък изчезнало. Като живеел там долу то много му липсвало. На приятелите му също. Затова пушели много и в кълбата дим, които запълвали пещерите им, виждали небето. С малко червена отвара успявали да видят и слънцето. Спомени нахлували в главите им и започвали да говорят на странния си език. Тук цигарата на човека изгаря, пак е забравил докъде е стигнал с боренето, пак се появява безпокойство в очите му и заедно започваме да се оглеждаме за ловците.

А аз съм слон. Понякога вървя по сенчестите пътеки на моята джунгла, посядам до някой храсталак и си мечтая. Мечтая за вятър и зелено. За малки слончета, наивни и доверчиви, които да водя до извора. Представям си ловци без оръжия, с които да споделям шарената сянка следобедите. Очаквам момента, в който ще я срещна- нея, литературата. Когато се стъмни, пак сам, продължавам дългите си разходки и мисля за приятеля си човека. Тревожа се за здравето му, чудя се, кой ли му напомня докъде е стигнал с броенето, дали приятелят му има достатъчно Baylis, дали другият най- после е подредил цилиндрите си, дали този, който се опитваше да свикне, най- после е успял. За един слон е трудно да разреши толкова проблеми, дори да ги разбере е трудно, тия мисли така ме изморяват, че заспивам под някое дърво, и очаквам приятелия ми човека да ме събуди. Малко преди да заспя, започвам да се чудя, дали ще успее да намери пътеката, и пак ми става тревожно.

Винаги намирам пътеката. Дори не се налга вече и да броя. Приятелят ми слона пак ме чака, изглежда уморен и тревожен, но с радост очаква следващата ми история. Той е толкова самотен тук, че много се привърза към приятелите ми от подземията. И все ме пита, каква е разликата между Baylis и Martini. И дали съм срещал скоро литературата. А аз минавам покрай нея всяка вечер…

И въпреки, че минавам покрай нея всяка вечер, никога не успявам да се докосна отново до нея, да погледна отново в очите и. Или е прекалено тъмно, или нещо в последния момент пресича пътя ми. Мракът ме сковава, усещането за нещо нередно, хоботът ми изтръпва, толкова е страшно понякога нощем в джунглата. Не мога да се съсредоточа над броенето на овце, все започвам, а после си казвам, защо не бяха тук всички тия бели овчици, и се замислям, и се разсейвам. А човека казва, че на тъмно се боряло лесно. Може и да е прав, но ако броиш нещо друго. Аз поне с овцете много трудно се справям. Все си мечтая да има две три наоколо. Тук има достатъчно трева за всички ни. Те са мълчаливи, но ако им сложа звънчета, ще бъде, като че си говорим. Те със своите звънчета, а аз с леко помръдване на ушите. Е, ако не съм много изморен. И тъжен. Тогава се чувствам най- добре с приятеля ми човека, облегнал се на пухкавия ми корем, мълчалив, уморен и замислен.

Мисля си, защо пък точно на синята пътека. От петте тунела в подземията, защо точно на тази избрахме да построим пещерите си. Дали защото цветът на този тунел беше небесен, или защото...

*

В подземиата има едно скрито и спокойно място. Винаги ходя там, когато се уморя да броя. Там можеш да пуснеш или да спреш светлината, когато си поискаш. Също има и течаща вода. Напомня ромоленото на малко поточе. Понякога отивам там, сядам удобно, спирам светлината и преставам да броя... Става тихо и спокойно. Мога да си представя, че съм някъде другаде. Почти никой не идва, усамотявам се и се понасям. И в тези тихи моменти, можело да се върнеш мислено назад, към слънцето и мечтите си. В тихият шум на водата да чуеш музика, да се зарееш заедно с мислите си, казваше ми човека. Аз мога да си го представя, то е като моите сенчести храсти късно следобяд. Само не знам, защо трябвало да слагат две нули на тия места, толкова ли било трудно да ги откриеш? И защо били толкова малки? Казваше ми моя приятел, че там слон е невъзможно да се побере. И били много лъскави и чисти. Поне тези в неговото подземие. И имало огледала. Много. И седял приятелят ми там, достатъчно дълго, за да забрави, но все пак излизал на време, за да не стане подозрително. Хората там използали тия места за други работи, не за реене с мислите си. Тия неща отнемали малко време, и затова човека гледал да не се зарейва твърде много. Но пък минавал там често. Аз му казвам, че като е тук няма защо да бърза, че може да стои колкото си иска под сянката на моите храсти, на мен винаги ми е приятно да знам, че е някъде наоколо. Тук под сянката е приятно, излегнал съм се, и си мисля, че колкото и да съм привикнал към тишината и спокойствието на тоалетните, храсталаците на приятелят ми слона са много по- удобни. А и тук няма защо да се крия, мога да се рея колкото си искам, и да се ослушвам за елегантните стъпки на моя приятел, който обикаля наоколо. Пак се е размислил за нещо, вероятно пак се е разтъжил за литературата.

Понякога, както си преживям зелена тревица, се присещам за литературата и вълнение обхваща нежното ми слонско сърчице. Опитвам се да си представя нейните прозорци, през които приятелят ми човека гледал. Гледал, и какви ли не неща виждал.