ФИЛОСОФСКО ЧЕТИВО	Бр.12 /декември 2004

Свами Вивекананда

Истинската природа на човека

            Огромна е упоритостта, с която човек се e вкопчил в сетивата. Все пак, колкото и истински да намира външния свят, в който живее и се движи, винаги идва миг в живота на отделния човек и на расите, когато неволно те се питат: “Това истинно ли е ?” За човека, който никога не намира миг да постави под съмнение достоверността на своите сетива, чийто всеки миг е изпълнен с някакво сетивно удоволствие, дори за него настъпва смърт и той също е принуден да се запита: “Това истинно ли е ?” Религията започва с този въпрос и завършва с отговора му. Дори в най-далечното минало, за което историческите записи не могат да ни помогнат, в тайнствената светлина на митологията, далече в мъждивата зора на цивилизацията, намираме зададен все същия въпрос: “Какво става от това ? Какво е истинно?”

            Една от най-поетичните Упанишади, Ката Упанишад (Katha Upanishad), започва с въпрос: “Когато човек умира има разногласие. Едни хора твърдят, че той си е заминал завинаги, други настояват, че той е още жив. Кое е вярно?” Давани са различни отговори. Цялата област на метафизиката, философията и религията е наистина изпълнена с различни отговори на този въпрос. В същото време са правени и опити да се заглуши този въпрос, да се прекрати безпокойството на съзнанието, което пита: “Какво е отвъд? Какво е истинно?” Но докато смъртта съществува, всички тези опити са обречени на неуспех. Можем да казваме, че не виждаме нищо отвъд, да поддържаме всичките си надежди и стремежи ограничени в рамките на настоящия миг и да се опитваме усилено да не мислим за нищо отвъд света на сетивата. А може би всичко наоколо спомага за ограничението ни в тесните му граници. Целият свят може да се обедини да ни попречи да се извисим отвъд настоящето. И все пак, докато съществува смърт, въпросът ще възниква отново и отново: “Е ли е смъртта край на всички неща, към които така се привързваме, като че ли те са най-истинните от всичко истинно, най-съществените от всичко съществено?” Светът изчезва в миг и го няма. Стоейки на ръба на пропаст, отвъд който се намира зиналата бездна, всяко съзнание, колкото и да е закостеняло, неминуемо ще се отдръпне ужасено и запита: “Това истинно ли е?” Надеждите на цял един живот строени малко по малко с всичката енергия на голямо съзнание изчезват в миг. Те истинни ли са? На този въпрос трябва да се отговори. Времето никога не отнема от силата му, дори напротив, увеличава я.

            А ето имаме и стремежа към щастие. Тичаме след всичко за да станем щастливи; преследваме безумната си кариера във външния свят на сетивата. Ако попитате младия човек, който е постигнал успех в живота, той ще обяви, че това е истинно, и той наистина мисли така. Може би когато същият човек остарее и намери успеха винаги убягващ му, тогава ще обяви, че това е съдба. Най-накрая открива, че желанията му не могат да бъдат изпълнени. Където и да отиде, винаги има непроницаема стена, отвъд която той не може да премине. Всяко сетивно действие предизвиква противодействие. Всичко е преходно. Радост, страдание, разкош, богатство, власт и бедност, дори самият живот, всичките са преходни.

            Две възможности тогава остават пред човечеството. Едната е, заедно с нихилистите, да се вярва, че всичко е нищо, че ние не знаем нищо, че никога не можем да узнаем каквото и да е както за бъдещето, така и за миналото или за настоящето. Защото трябва да помним, че луд е онзи, който отрича миналото и бъдещето, а иска да се придържа само към настоящето. Това е същото като да се отрече бащата и майката, а да се признае детето. Това би било еднакво нелогично. Това е едната позиция – тази на нихилистите. Никога не съм срещал човек, който да може да стане наистина нихилист, дори и за една минута. Много е лесно да се говори.

            Имаме и другата възможност – да търсим обяснение, да търсим истинното, да открием, посред вечно сменящия се и преходен свят, това, което е истинно. В това тяло, съвкупност от материални молекули, има ли нещо, което е истинно? Такова е било търсенето в продължение на цялата история на човешкото съзнание. В най-далечните времена неведнъж съзираме светлина проблясваща в съзнанието на хората. Откриваме човека, дори още тогава, правещ крачка отвъд това тяло, намиращ нещо, което не е това външно тяло, въпреки че е много подобно на него, много по-завършено, много по-съвършено, и което остава дори след като това тяло се е разтворило. Четем в химните на Риг-Веда адресирани до Бога на Огъня изгарящ мъртво тяло: “Отнеси го, о Огън, внимателно в прегръдката си, дай му съвършено тяло, сияйно тяло, отнеси го при предците му там, където няма повече тъга, където няма повече смърт.” Същата идея ще намерите изразена във всяка религия. А също и още една идея заедно с нея. Много важен факт е, че всички религии, без никакво изключение, твърдят, че човек е израждане на това, което е бил, независимо дали го изразяват в митологична форма, чрез ясния език на философията или чрез красотата на поезията. Основният факт, който произлиза от всяко писание и всяка митология, е, че човекът е израждане на това, което е бил. Това е същината на историята за грехопадението на Адам в еврейските писания. Това е повторено отново и отново в индуските писания – израз на копнежа по един период наречен Век на Истината, когато никой човек не е умирал, освен ако сам не е поискал, когато човекът е можел да поддържа тялото си колкото е пожелаел и когато съзнанието му е било чисто и силно. Тогава не е имало нито зло, нито нещастия и сегашното време е извращение на онова време на съвършенство. Заедно с това намираме историята за потопа навсякъде. Тази история, сама по себе си, е доказателство, че сегашната епоха се приема от всяка религия като извращение на предишна епоха. Тя се извращавала все повече и повече, докато потопът не отнесъл голяма част от човечеството и изкачването започнало отново. В момента изкачването продължава бавно за да се достигне отново онова ранно състояние на непорочност. Всички вие сте запознати с историята за потопа в Стария Завет. Същата история е била общоприета и сред древните вавилонци, египтяните, китайците и индусите. Ману, велик древен мъдрец, се молел на брега на Ганг, когато малка рибка потърсила убежище при него и той я сложил в гърне с вода, което било пред него. “Какво искаш?” – попитал Ману. Малката рибка заявила, че била преследвана от по-голяма риба, и поискала защита. Ману занесъл рибката вкъщи и на другата сутрин тя била станала голяма колкото гърнето и казала: “Не мога повече да живея в това гърне.” Ману я сложил в по-голям съд, но на следната сутрин тя била порастнала колкото новия съд и заявила, че не може повече да живее и в него. Ману трябвало да я занесе на реката, но на сутринта рибката била изпълнила и реката. Тогава Ману я сложил в океана и рибката казала: “Ману, аз съм Създателят на вселената. Превъплътих се в тази форма за да дойда и да те предупредя, че ще наводня света. Ти построй ковчег и в него постави по двойка от всички животни. Нека семейството ти влезе също вътре, а ето там аз ще издигна от водите моя рог. Завържи ковчега за него и когато водата спадне, излез и насели земята.” Така светът бил наводнен и Ману спасил семейството си, по двойка от всички животни и семена от всички растения. Когато водата спаднала, той излязъл и населил света, а ние сме наречени “man” , защото сме потомци на Ману.

            Човешкият език е опит да се изрази истината, която е отвътре. Аз съм напълно убеден, че бебето, чийто език се състои от напълно неразбираеми звуци, се опитва да изрази най-висшите философски идеи, само че то няма нито органите за израз, нито средствата. Разликата между езика на най-великите философи и бебешкия говор е разлика в степента, а не разлика по същество. Това, което наричате най-правилен, систематичен, математичен език в днешно време, и мъгливият, мистичен и митологичен език на античността се различават само по степен. Всички те имат величествена идея в основата си, която се опитва да се прояви. И често зад тези древни митологии се крият скъпоценни късчета истина, а често, съжалявам да го кажа, зад изтънчените и изящни фрази на модерното време стоят чисти глупости. Така че няма нужда да изхвърляме нещо извън борда, защото е облечено в митологична форма, защото не се вгражда в понятията на модерните г-н Еди-кой-си или г-жа Еди-коя-си. Ако хората трябваше да се присмиват на религията само защото повечето религии изискват човек да вярва в митологията проповядвана от този или онзи пророк, то още повече те трябва да се присмиват на модерните теории. В днешно време ако някой цитира Мойсей или Буда или Христос, на него му се присмиват, но нека само да спомене Хъксли, Тиндал или Дарвин и всичко веднага се приема за чиста монета. “Хъксли го е казал” е достатъчно за мнозина. Действително сме освободени от суеверие! Предишното е било религиозно суеверие, сегашното е научно. Само че чрез предишното са настъпвали животодаващи идеи за духовността, а чрез модерното суеверие настъпват похот и алчност. Онова суеверие е било служение на Бог, това суеверие е служение на нечестните печалби, на славата и богатството. Това е разликата.

            Да се върнем към митологията. Зад всички тези истории намираме една идея изпъкваща ярко – това, че човекът е израждане на това, което е бил. Обръщайки се към днешното време съвременните изследвания изглежда да отхвърлят безусловно тази позиция. Еволюционистите изглежда да противоречат напълно на такова твърдение. Според тях човекът е еволюирал от мекотело (molusc) и следователно твърденията на митологията не могат да бъдат верни. Съществува в Индия, обаче, митология, която може да помири тези две позиции. Индиийската митология има теория за циклите, в която прогресът се движи на вълни. Всяка вълна е изградена от спад и след това от издигане, последвано от нов спад и ново издигане. Движението е периодично. Безспорно е истина, дори въз основа на модерните изследвания, че човекът не може да е просто продукт на еволюцията. Всяка еволюция предполага инволюция. Модерният човек на науката ще ви каже, че можете да получите само толкова енергия от машината, колкото сте поставили предварително в нея. Няма нещо, което да може да се произведе от нищо. Ако човек е еволюирал от мекотело, тогава съвършеният човек – човекът-Буда, човекът-Христос – трябва да е бил инволюирал в мекотелото. Ако не е така, откъде идват тези гигантски личности? Нещо не може да се появи от нищо. Така ние сме в състояние да помирим писанията с модерната наука. Тази енергия, която се проявява бавно в най-различни степени, докато се превърне в съвършен човек, не може да идва от нищо. Трябва да е съществувала някъде и ако мекотелото или протоплазмът е първата точка, от която тя може да се проследи, то този протоплазъм, по един или друг начин, трябва да е съдържал тази енергия. Съществува дълъг спор дали съвкупността от материя, която ние наричаме тяло, е причина за проявата на силата, която наричаме душа, мисъл и т.н. или това е мисълта, която е причина за проявата на това тяло. Световните религии, разбира се, твърдят, че силата наречена мисъл е причина за проява на тялото, а не обратното. Има школи на модерната мисъл, които поддържат, че това, което наричаме мисъл, е просто резултат от нагласата на частите на машината наречена тяло. Ако приемем втората позиция, че душата или съвкупността от мисли, или както и да го наречете, е резултат от тази машина, резултат от химични и физични комбинации изграждащи тялото и мозъка, въпросът остава нерешен. Кое изгражда тялото? Каква сила комбинира молекулите в телесна форма? Каква сила съществува, която използва материята наоколо и оформя тялото ми по определен начин, друго тяло по друг начин и т.н.? Кое създава тези безкрайни различия? Да се каже, че силата наречена душа е резултат от комбинацията на молекулите на тялото, е да се постави каруцата пред коня. Как са се образували тези комбинации, коя е била силата, която ги е създала? Ако кажете, че някоя друга сила е причина за тези комбинации и душата е резултат от тях, че душата, която съдържа определено количество материя, е самата резултат на комбинация, това не е отговор. Теорията, която трябва да бъде приета, е тази, която обяснява най-много факти, ако не и всички, без да противоречи на вече съществуващи теории. По-логично е да се каже, че силата, която използва материята и образува тялото, е същата, която се проявява чрез тялото. Да се каже тогава, че силата на мисълта проявявана от тялото е резултат от подреждането на молекули и не може да съществува независимо, е безсмислено, нито пък силата може да се развие от материята. Дори напротив, може да се покаже, че това, което наричаме материя, не съществува изобщо. Това е просто определено енергийно състояние. Плътност, твърдост и каквато и да е друга характеристика на материята може да бъде показана, че е резултат на движение. Увеличаването на вихровата скорост на течностите им придава силата на плътни тела. Въздушна маса с огромна вихрова скорост като при торнадо наподобява плътно тяло и при взаимодействие чупи или се врязва в твърди тела. Нишка от паяжина, ако можеше да се задвижи с почти безкрайна скорост, би била толкова силна, колкото и желязна верига и би разрязала и дъб. Гледайки по този начин, би било по-лесно да се докаже, че материята не съществува. Докато противното твърдение не може да се докаже.

            Коя е силата която се проявява чрез тялото? За всички нас е очевидно, че, каквато и да е силата, тя събира частиците, така да се каже, и оформя от тях човешкото тяло. Никой друг не управлява телата заради вас или мене. Никога не съм виждал друг да яде заради мене. Аз трябва да усвоя храната, да произведа от нея кръв и кости и всичко останало. Коя е тази загадъчна сила? Размисли относно бъдещето и миналото ужасяват мнозина. За много те изглеждат просто хипотези.

            Да вземем настоящия предмет на дискусия. Коя е тази сила, която в момента действа чрез нас? Знаем, че в далечни времена, във всички древни писания, тази сила, тази проява на сила, е била смятана за сияйно вещество имащо формата на тялото и оставащо дори и след разрушението на същото това тяло. По-късно, обаче, намираме по-високо развита идея – че това сияйно тяло не представлява силата. Всяко нещо, което притежава форма, трябва да е резултат от комбинация на частици и изисква нещо друго зад него да го движи. Ако тялото се нуждае от нещо, което не е тялото, да го управлява, то сияйното тяло, по същата логика, ще се нуждае от нещо различно от себе си да го управлява. Така това нещо било наречено душа, Атман на Санскрит. Атман е това, което, чрез сияйното тяло, така да се каже, действа на грубото външно тяло. Сияйното тяло се смята за вместилището на съзнанието и Атман се намира отвъд него. Атман дори не е съзнанието, а управлява съзнанието и чрез съзнанието – тялото. Вие имате един Атман, аз имам друг, всеки от нас има отделен Атман и отделно фино тяло, чрез които управляваме грубото външно тяло. Тогава били поставени въпроси относно този Атман, относно неговата природа. Какъв е този Атман, тази душа на човека, която не е нито тялото нито съзнанието? Последвали големи дискусии. Били издигнати хипотези, появили се най-различни отенъци на философски изследвания и аз ще се опитам да представя пред вас някои от заключенията достигнати относно този Атман.

            Различните философски учения изглежда са на едно мнение, че този Атман, каквото и да е, няма никаква форма и че това, което няма никаква форма, трябва да е всеприсъстващо. Времето започва със съзнанието, а също и пространството е в съзнанието. Причинността не може да съществува без времето. Без идеята за последователност, не може да съществува никаква идея за причинност. Времето, пространството и причинността следователно са в съзнанието и тъй като този Атман е отвъд съзнанието и е без форма, то той трябва е отвъд времето, отвъд пространството и отвъд причинността. И следователно ако той е отвъд времето, пространството и причинността, то той трябва да е безпределен. И така, достигаме до най-крайното разсъждение в нашата философия. Това, което е безпределно, не може да бъде множествено. Ако душата е безпределна, то тогава трябва да съществува една единствена Душа и всички представи за различни души – вие да имате една душа, аз - друга, и т.н. – са безсмислени. Истинският Човек следователно, единствен и безпределен, е всеприсъстващият Дух. И видимият човек е само ограничение на този Истински Човек. В този смисъл митологиите са прави, че видимият човек, колкото и велик да бъде, е само бледо отражение на Истинския Човек отвъд. Истинският Човек, Духът, тъй като е отвъд причините и следствията, неограничен от време и пространство, трябва следователно да бъде свободен. Никога не е бил окован и никога не може да се окове. Видимият човек, отражението, е ограничен от времето, пространството и причинността и е следователно окован. Или казано с езика на някои от нашите философи, той изглежда да е окован, но всъщност не е. Това е действителността в душите ни – това всеприсъствие, тази духовна същност, тази безпределност. Всяка душа е безпределна, следователно въпросът за раждането и смъртта е безпредметен. Някакви деца били изпитвани. Изпитващият им поставил доста трудни въпроси и сред тях един бил: “Защо Земята не пада?” Искал да предизвика отговори за гравитацията. Повечето деца не могли да отговорят въобще, няколко отговорили, че е е заради гравитацията или нещо подобно. Едно будно момиченце отговорило на въпроса с въпрос: “Накъде да пада?” Въпросът е глупав. Накъде да пада Земята? За Земята няма нито падане, нито издигане. В безкрайното пространство няма горе и долу, това е само относително. Какво са идването и отиването за безкрайността? Откъде да дойде и накъде да отиде?

            Така, когато хората престанат да мислят за миналото и за бъдещето, когато се откажат от идеята за тялото, защото тялото идва и си отива и е ограничено, тогава те се издигат до по-висок идеал. Тялото не е Истинският Човек, нито пък съзнанието, защото съзнанието изгрява и залязва. Това е Духът отвъд, който единствен може да живее вечно. Тялото и съзнанието се променят постоянно и са всъщност само имената на поредица от променящи се феномени като реките, чиито води са в състояние на постоянно движение, но създават впечатлението за непрекъснат поток. Всяка частица в това тяло се променя постоянно, никой не притежава същото тяло в продължение на повече от няколко минути и въпреки това ние го възприемаме като същото тяло. Така е и със съзнанието – в един момент е щастливо, в следващия – нещастно, в един момент е силно, в следващия – слабо; един постоянно променящ се водовъртеж. Това не може да е Духът, който е безкраен. Промяна може да има само в крайното. Да се каже, че безкрайното се променя по какъвто и да е начин, е абсурдно и невъзможно. Вие можете да се движите и аз мога да се движа, всяка частица във вселената е в постоянно движение, но ако вземем вселената като цяло, тя не може да се движи, нито да се променя. Движението е винаги относително нещо. Аз се движа спрямо нещо друго. Всяка частица във вселената може да се променя спрямо коя да е друга частица, но вземете вселената като цяло – спрямо какво може да се движи тя? Няма нищо друго освен нея. Така, това безкрайно цяло е непроменливо, недвижимо, абсолютно и това е Истинският Човек. Нашата действителност следователно се съдържа в Универсалното, а не в ограниченото. Това са стари заблуди, колкото и удобни да са те, да се мисли, че сме малки ограничени същества, които се променят постоянно. Хората се плашат, когато им се каже, че са Универсални същества присъстващи навсякъде. Чрез всяко нещо вие работите, чрез всеки крак се движите, чрез всеки устни говорите, чрез всяко сърце чувствате.

            Хората се плашат, когато им се каже това. Те ще ви питат отново и отново дали не ще запазят своята индивидуалност. Какво е индивидуалността? Аз бих желал да я видя. Бебето няма мустаци; когато то порастне в мъж може би ще има мустаци и брада. Индивидуалността му би била загубена ако се намираше в тялото. Ако загубя едното си око или ако загубя едната си ръка, индивидуалността ми би била загубена ако се намираше в тялото. Тогава пияницата не трябва да се отказва от пиенето, защото иначе ще загуби индивидуалността си. Крадецът не трябва да става добър човек, защото по този начин би загубил собствената си индивидуалност. Поради тази причина никой човек не трябва да променя навиците си. Няма индивидуалност освен в Безкрайното. Това е единственото състояние, което не се променя. Всичко друго е в непрекъснато състояние на движение. Така също индивидуалността не може да бъде в паметта. Да предположим, че поради удар в главата аз забравя всичко относно моето минало, тогава аз ще съм загубил цялата си индивидуалност – свършено е с мене. Не помня две или три години от моето детство и ако паметта и съществуването са едно, то тогава каквото забравя е изчезнало. Тази част от живота ми, която не помня, не съм я живял. Това е много ограничена идея за индивидуалността.

            Все още не сме индивидуалности. Борим се да постигнем индивидуалност, а това е Безкрайността, истинската природа на човек. Живее единствено този, чийто живот е в цялата вселена, и колкото повече концентрираме живота си върху ограничени неща, толкова по-бързо се движим към смъртта. Живеем единствено онези моменти, в които животът ни е във вселената, в другите. Живейки този малък живот е смърт, просто смърт, и затова и идва този страх от смъртта. Страхът от смъртта може да бъде победен единствено чрез осъзнаването, че докато животът е единен във вселената, човек живее. Когато той може да каже: “Аз съм във всичко, във всеки, аз съм във всички живи същества, аз съм във вселената”, само тогава настъпва състоянието на безстрашие. Да се говори за безсмъртие в постоянно променящи се неща е абсурдно. Древен санскритски философ казва: “единствено Духът е индивидуалност, защото е безкраен”. Никаква безкрайност не може да бъде разделена. Безкрайността не може да бъде разчупена на части. Тя е все същата, завинаги едно неделимо цяло и това е индивидуалният човек, Истинският Човек. Видимият човек е само опит да се изрази, да се прояви тази индивидуалност, която е отвъд. Еволюцията не е в Духа. Тези промени, които се случват постоянно – лошите ставащи добри, животното ставащо човек – както и да ги погледнете, не стават в Духа. Те са еволюция на природата и изява на Духа. Да предположим, че има преграда между мене и вас, в която има малък отвор, през който мога да виждам някои от лицата пред мене, само някои. И да предположим, че този отвор започне да се разширява и така все по-голяма част от картината започва да се разкрива пред мене, и когато цялата преграда изчезне, аз се намирам лице в лице с вас. Вие не сте се променили въобще в този случай, само отворът се е променял и вие постепенно сте се появявали. Същото е и с Духа. Никакво съвършенство не ще бъде постигнато. Вие вече сте свободни и съвършени. Какви са тези идеи за религия и Бог и търсене на това какво е отвъд? Защо човек търси Бог? Защо човекът във всяка нация, във всяко общество иска да има някъде съвършен идеал или в човек, или в Бог, или в нещо друго? Защото тази идея е вътре във вас. Това е вашето собствено аз, което ви кара да Го търсите, да Го осъзнаете. След дълго търсене тук и там, в храмове и църкви, на земята и небето, най-накрая, затваряйки кръга, се връщате обратно там, откъдето сте започнали – вашата собствена душа – и откривате Този, когото сте търсили по целия свят, за когото сте мислили като за мистерията на всички мистерии забулена в облаците. Той е по-близко от близкото, Той е собственото ви Аз, същността на живота ви, телом и духом. Това е природата ви. Утвърдете я, проявете я. Не за да станете чисти, вие вече сте чисти. Не за да бъдете съвършени, вие вече сте съвършени. Природата е като преградата, която скрива действителността отвъд. Всяка добра мисъл, която помисляте или изпълнявате, е просто разкъсване на булото, така да се каже, и чистотата, Безкрайността, Богът зад булото Се проявява все повече и повече.

            Това е цялата история на човека. Все по-тънко и тънко става булото, все повече и повече светлина преминава, защото природата и е да свети. Не може да бъде опозната, напразно се опитваме да я опознаем. Ако беше познаваема, не би била това, което е, защото това е вечният субект. Познанието е ограничение, познанието е обективизиране. Вашето собствено Аз е вечният субект във всичко, вечният свидетел във вселената. Познанието е по-ниска степен, израждане. Ние сме този вечен субект, как можем да знаем това? Това е истинската природа на всеки човек и той се опитва да я изрази по различни начини, иначе защо е това множество от етични кодекси? Къде е обяснението на всяка етика? Една идея облечена в различни форми изпъква като фокус на всички етични системи и това е да се прави добро на другите. Водещият мотив на човечеството трябва да бъде благотворителност към хората, благотворителност към животните. Но всичко това е само различно изражение на вечната истина, че “Аз съм вселената и вселената е една”. Иначе какъв е смисълът? Защо трябва да правя добро на хората? Защо трябва да правя добро на другите? Какво ме принуждава? Това е съчувствието, чувството на единност навсякъде. И най-закоравялото сърце понякога изпитва съчувствие към другите същества. Дори човекът, който изпитва страх когато му се каже, че тази предполагаема индивидуалност е в действителност илюзия, че е неблагородно да се придържа към тази очевидна индивидуалност; същият този човек ще ви каже, че крайното себеотречение е в основата на целия морал.

            И какво е съвършеното себеотречение? Това означава отречението на очевидното аз, отречение на цялата себичност. Тази идея за “мене” и “мое” – Ахамкара и Мамат? (Ahamkаra and Mamat?) – е резултат от минало суеверие и колкото повече това сегашно аз замира, толкова повече истинското Аз се проявява. Това е истинското себеотречение, фокусът, основата, същината на целия морал и дали човек го осъзнава или не, целият свят бавно се движи към него, прилагайки го в по-голяма или по-малка степен. Само, по-голямата част от човечеството го прави несъзнателно. Нека го правят съзнателно. Нека се жертват знаейки, че това “мене” и “мое” не е истинското Аз, а само ограничение. И само едно мимолетно зърване на този безкраен огън, който е Всичко, представлява сегашния човек, а Безкрайността е неговата истинска същност.

            Каква е ползата, следствието, резултатът от това познание? В днешно време се налага да измерваме всичко според ползата, според това колко лири, шилинги и пенсове струва. Какво право има човек да изисква истината да бъде измервана в полза и пари? Да предположим, че няма полза от нея, ще бъде ли тя по-малко истина? Ползата не е показател за истина. И въпреки това, в нея има най-висша полза. Щастие, забелязваме, е това към което всеки се стреми, но мнозинството го търси в неща, които са мимолетни и недействителни. Никакво щастие никога не е било намерено в сетивата. Никога не е имало човек, който да е намерил щастие в сетивата или в задоволяване на сетивата. Щастието се намира единствено в Духа. Следователно от най-висша полза за човечеството е да се открие това щастие в Духа. Следващото нещо е, че невежеството е великата майка на всички страдания; и е грубо невежество да се мисли, че Безкрайността плаче и ридае, че е ограничена. Това е в основата на цялото невежество, че ние, безсмъртният, извечно чистият съвършен Дух, мислим, че сме дребното съзнание, че сме дребното тяло. Това е майката на всичкия егоизъм. Докато аз продължавам да се мисля за дребното тяло, ще искам да го съхраня, да го предпазя, да го поддържам добре за сметка на други тела – тогава ти и Аз оставаме разделени. Веднага щом тази идея за разделение настъпи, тя отваря вратата за всички беди и води до всички страдания. Такава е ползата, която ако само малка част от човешките същества живеещи днес, успеят да отхвърлят идеята за себичността, тесногръдието, дребнавостта, още утре този свят ще се превърне в рай, но който никога няма да се достигне само с машини и подобрения на материалното знание. Без знанието на Духа цялото материално познание е единствено наливане на масло в огъня, само предаване на още един инструмент в ръцете на себичния човек, за да отнема той това, което принадлежи на други, за да живее за сметка на живота на други, вместо да отдаде живота си за тях.

            “Практично ли е?” е другият въпрос. Може ли да се прилага в съвременното общество? Истината не се съобразява с никое общество, древно или модерно. Обществото трябва да се съобразява с Истината или да загине. Обществата трябва да се бъдат изковавани въз основа на истината, а не истината да се наглася според обществото. Ако такава благородна истина като себеотречението не може да бъде прилагана в обществото, то за човека е по-добре да се откаже от обществото и да се оттегли в гората. Това е безстрашният човек. Има два вида смелост. Едната е смелостта да посрещнеш дулото на оръдието. Другата е смелостта на духовното убеждение. Учителят на един император, завоевател на Индия, му казал да отиде и да види някои от мъдреците там. След дълго търсене, императорът намерил един много възрастен мъж да седи на голям каменен къс. Императорът си поговорил за малко с него и бил изключително поразен от мъдростта му. Помолил мъдреца да се върне с него в страната му. “Не – отвърнал мъдрецът, – на мене ми е добре тук в моята гора.” Императорът му казал: “Ще ти дам пари, власт, богатство. Аз съм Императорът на света.” “Не – отговорил другият, – не ме интересуват тези неща.” Императорът се разгневил: “Ако не дойдеш, ще те убия.” Човекът се усмихнал спокойно и казал: “Това е най-глупавото нещо, което някога си казвал, Императоре. Не можеш да ме убиеш. Мене слънцето не може да ме изсуши, огън да ме изгори, сабя да ме посече, защото аз съм нероденият, неумиращият, вечно живеещият всеможещ и всеприсъстващ Дух.” Ето това е духовна смелост, докато другата е само смелостта на тигъра или лъва. По време на Бунта от 1857 година имало един Суоми , много велика душа, който бил посечен жестоко от мохамедански бунтовник. Индуските бунтовници хванали човека и го довели пред Суоми като му предложили да го убият. Но Суоми погледнал спокойно и промълвил: “Братко мой, ти си Той, ти си Той!” и издъхнал. Това е друг случай. Каква е ползата да се говори за силата на мускулите ви, за превъзходството на вашите Западни учреждения, ако не можете да помирите Истината с вашето общество, ако не можете да построите общество, с което най-високата Истина да е съвместима. Каква е ползата от самохвалните изявления за вашето величие и великолепие, ако казвате: “тази смелост не е практична”. Нищо друго ли не е практично, освен лири, шилинги и пенсове? Ако е така, защо се хвалите с вашето общество? Онова общество е най-велико, в което най-възвишените истини стават практични. Това е моето мнение. И ако едно общество е несъвместимо с най-висшите истини, то направете го такова. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Изправете се, мъже и жени, в духа, осмелете се да вярвате в Истината, осмелете се да прилагате Истината! Светът има нужда от няколко стотици смели мъже и жени. Прилагайте тази дързост, която се осмелява да познае Истината, която се осмелява да прояви Истината в живота, която не трепва пред смъртта, дори напротив, я приветства; която кара човек да осъзнае, че той е Духът, че нищо във вселената не може да го убие. Тогава вие ще бъдете свободни. Тогава ще узнаете вашата истинска Душа. “Този Атман първо трябва да се чуе, след това да се осмисли и накрая да се съзерцава (meditate) .”

            В днешно време съществува голяма склонност да се говори твърде много за работа и да се пренебрегва мисълта. Действието е много добро, но то идва от мисленето. Малки прояви на енергия чрез мускулите се наричат работа. Но там, където няма мисъл, не ще има и работа. Следователно напълнете главата си с чисти мисли, най-висши идеали, поставяйте ги пред себе си денем и нощем и от това ще израстне велико творение. Не говорете за пороци, а кажете, че сме непорочни. Хипнотизирали сме се с мисълта, че сме дребни, че сме родени и че ще умрем, и сме в постоянно състояние на страх. Съществува приказка за една лъвица, която щяла да ражда скоро и която отишла на лов и виждайки стадо овце ги нападнала. При усилието тя умряла и малкото лъвче се родило без майка. Овцете се погрижили за него, отгледали го и то отраснало с тях – пасло трева и блеяло като овца. И въпреки че с времето то израстнало в голям и напълно развит лъв, се мислело за овца. Един ден дошъл друг лъв в търсене на плячка и бил изумен да открие всред стадото овце лъв бягащ като овцете при появата на опасност. Той се опитал да доближи овчия лъв, да му каже, че не е овца, а лъв, но горкото животно избягало при приближаването му. Тогава лъвът зачакал удобна възможност и един ден намерил овчия лъв да спи. Приближил го и му казал: “Ти си лъв.” “Аз съм овца” – му отвърнал другият и не могъл да повярва в противното, а само блеел. Лъвът го завлякъл към едно езеро и му казал: “Виж тук, ето моето отражение и това е твоето.” И тогава настанало сравнението. Животното погледнало на лъвското отражение и след това на своето и в следващия миг осъзнало, че е лъв. И лъвът заревал, а блеенето изчезнало. Вие сте лъвове. Вие сте души, чисти, безкрайни и съвършени. Мощта на вселената е във вас. “Защо ридаеш, приятелю мой? Няма нито раждане, нито смърт за тебе. Защо ридаеш? Няма нито болест, нито нещастие за тебе – ти си като безкрайното небе, облаци в най-различни цветове идват, играят си за малко и изчезват. Но небето е винаги същото вечно синьо.” Защо виждаме злини? В тъмното крадец се промъквал и виждайки дънер на дърво си казал: “Това е полицай.” Млад човек, очаквайки любимата си, видял дънера и го помислил за нея. Дете, на което му били разказали истории за духове, взело дънера за призрак и започнало да пищи. А през цялото време това било просто дънер на дърво. Ние виждаме света такъв, каквито сме ние. Да предположим, че в една стая има бебе и торба със злато на масата и крадец идва и открадва златото. Бебето би ли знаело, че златото е откраднато? Виждаме навън това, което е вътре в нас. Бебето няма крадец вътре в себе си и не вижда крадец навън. Така е и с всичкото знание. Не говорете за порочността на света и за неговите грехове. Тъжете, че все още сте принудени да виждате порочността. Тъжете, че все още сте принудени да виждате навсякъде грях, и ако искате да помогнете на света, не го осъждайте. Не го отслабвайте повече. Защото какво е грях и какво е страдание и какво е всичко това, ако не резултат от слабост? Светът става все по-слаб и по-слаб всеки ден от подобни учения. Хората са учени от най-ранно детство, че са слаби и грешни. Учете ги, че всички те са славни деца на безсмъртието, дори тези, които са най-слаби в проявата си. Нека положителни, крепки, полезни мисли навлизат в техните глави от самото детство. Отворете себе си за тези мисли, а не за такива, които отслабват и парализират. Кажете си: “Аз съм Той, Аз съм Той.” Нека това звъни в съзнанието ви денем и нощем като песен и в мига на смъртта обявете: “Аз съм Той.” Това е Истината. Ваша е безкрайната сила на света. Изгонете суеверието, което е покрило съзнанието ви. Нека бъдем смели. Знайте Истината и прилагайте Истината. Въпреки че целта може да е далечна, събудете се, станете и не спирайте докато целта не е постигната.