130 години от рождението на Николай Рьорих	Бр.10 /октомври 2004

Николай Рьорих

ВЕЧНИЯТ  ЖИВОТ

        В своята книга "Страхът от смъртта в първобитната религия" Джордж Фрейзър цитира мъдрите думи на племето Омаха за смъртта: "Никой не може да избегне смъртта и никой не трябва да се бои от смъртта, след като тя е неизбежна". Също и древните маи спокойно са казвали: "отивам да си почина". Ако си спомним думите на Сократ преди кончината му, преди изпиването на чашата с отрова, или мислите на Платон за смъртта или дори тези на Епикур, да не говорим за възвишеното отношение към този акт в ученията на Индия, ще видим същото осмислено, мъдро осъзнаване на смъртта като промяна на битието. Ще видим същото съзнание за вечен живот, което толкова ясно е заповядано от свещените Завети.

        Докато в смутените умове на Запада, особено през 18 и 19 век, когато отрицанието е проправяло своя тъмен път, ние виждаме някакъв животински ужас пред естествената промяна на битието. Още неотдавна можеше да се прочете как интелектуалната дьо Севини казва "Смъртта е толкова страшна, че аз по-скоро ненавиждам живота поради това, че той води към смъртта, отколкото поради препятствията, с които е обсипан жизненият път." Идеята за смъртта е отравяла живота на Алфонс Доде, Зола, Гонкур, Мопасан и на други наглед смели и широки мислители.

        В същото време сред хората, живеещи в природата често дори самата дума "смърт" изобщо не се употребява. Те ще кажат "отиде си" или "свърши", то ест свършил е за това ниво на битието. Хората, които са се докоснали до природата, които са се докоснали до основните учения на истината, хората, които са станали естествени мислители същото естествено разбират значението на промените в битието. Страхът от смъртта, както изглежда, може да се явява само у някакви злодеи, помрачили съзнанието си с престъпления и умишлено несправедливи постъпки. Напълно е разбираемо, че всеки предател се страхува от таква коренна промяна на битието. Разбира се, вътре в себе си той напълно разбира, че ще се потопи не в небитието, а в някакво друго битие. Ако в сегашното свое битие той е отегчил сърцето си с множество тъмни намерения или деяния, то разбира се, той не знае дали ще му бъде леко, ако се озове в някакви непознати за него условия. Човек, който в миналото е извършил недостойни дела, се стреми да избегне отговорността за тях. Такъв ужас пред неизбежния преход в един неизвестен свят е напълно разбираем у хора, помрачили своето земно съществувание с гнусни дела, веществени или мислени. Та нали няма нужда да се повтаря отново, че мисълта е много по-действена от думата или от мускулното движение.

        Няма ли да ни се стори странно, че наред с престъпните същества и някои наглед широки мислители също са впадали в животински ужас пред смяната на битието. Интересно е да знаем лесно ли са сменяли те и своите земни жилища. Може би и на земята някои от тях са били мъчни в придвижването. Известно е,че някои хора уверяват, че могат да творят и да мислят само в своите привични домашни условия. Всяко необичайно обкръжение вече е пречка за изразяването на творчеството им. Но нали именно разнообразието от впечатления, именно преживяването на непредвидени събития и опасности би трябвало да изостри мисленето, находчивостта и смелостта. По мъжествеността можете да съдите и за много други качества в човека. А нали мъжеството се изпитва не седейки до печката, а там, където има борба със стихиите и с тъмнината, и с цялото невежество. На всеки се е случвало да види хора, които на спокойната трапеза са произнасяли най-смелите речи, но когато са се сблъсквали лице в лице с онези опасности, за които те току що гръмко са говорили, те са се показвали в напълно различна светлина. Вероятно ако поговорите с тези хора за смъртта, те ще попитат защо изобщо е нужно да се говори за такива ужасни неща. Значи те се съмняват в целесъобразността на мирозданието, с всичките поразително вдъхновяващи смени на битието. Те би трябвало да са чували дастатъчно за това, че всичко се намира в движение. Изглежда, че най-новите открития са достатъчно доказателство за изпълнеността на пространствата, и все пак все пак те ще се ужасяват от този значителен и тържествен преход в един нов за тях свят. Те дори при малките си земни пътувания ще правят духовни завещания, не толкова затова, че изключително много са се грижили за някого, а също и затова, че в мислите им този акт е неотделим от страха от смъртта.

        Нерелигиозните хора при мисълта за смъртта избързват с извършването на обредите, а когато според тях опасността е преминала, те могат първи да разкажат кощунствен анекдот. В неотдавнашен брой на списание "ХХ век" професор А.Р.Вадя сред много интересни съждения за идеите и реалностите на двадесетия век казва: "Светът губи чувството си за религиозните ценности. В своя бунт срещу закостенелите вярвания и безсмислените обреди той е подложен на опасността да изхвърли бебето от ваната заедно с водата. В своята подозрителност към религиите той става сляп за смисъла и значението на Религията." Така правилно разсъждава професорът, много начетен и внимателно отнасящ се към висшите ценности. Наистина според известната поговорка, вече много деца са били изхвърлени от ваната заедно с водата. А нали сред тези непредпадливи изливания човечеството е изхвърлило също и онова, което е могло така добре да го укрепва в творчеството му - и мислено, и веществено.

        Знаещият за вечния живот с това знае и за своята радостна отговорност за всяко действие и мислено, и мускулно. В молитвите се произнася това велико значение на думите "вечен живот". При това мислещият разбира, че животът е винаги многообразен, както в хоризонталин, така и във вертикален смисъл. Дори по примитивните физически закони той разбира, че ежеминутно всичко се отделя и никога няма да се върне в предишното състояние. В това движение се съдържа най-голяма творческа щедрост. И колко радостно и благостно е задължението да се участва според силите в това всемирно творчество!

        Русо отбелязва: "Оня, който твърди, че спокойно, без страх среща смъртта, е просто лъжец". Но защо големият писател Русо се нагърбва да отговаря от името на цялото човечество, че то трябва да се бои от смъртта. Разбира се този акт излиза отвъд пределите на всекидневието. Затова той трябва да бъде посрещнат в особено сърдечно спокойствие. Това съзнание, разбира се, ще бъде далеч от така нареченото спокойствие преди приемането на всекидневната храна или любимото всекидневно действие. Но именно в особеното, вдъхновенно спокойствие на великата смяна на битието ще се съдържа истинского великодушие, което винаги се съчетава с мъжеството.

        Апостолът е казал ясно и кратко: "Няма да умрем, но ще се изменим." Ето как в четири думи е заключено свидетелството за вечния живот. А спомнете си думите на Бхагават-Гита за неделимостта, неизменността, вечносттта на душата. Във всички векове, по всички краища на света тържествено се потвърждава вечният живот. Значи са били необходими някакви противоестествени, насилиствени устрашения, за да бъде доведен човекът до невежествено разбиране на смяната на битието. В същото време започват да говорят за живот на други планети, запитани за който до неотдавна дори видини астрономи свиваха рамене. Ние помним как за тези свои твърдения Фламарион е бил заплашен от лишаване от научност и прехвърляне в разреда на любителите. Но сега вече най-добрите научни авторитети се отнасят с много по-голямо внимание към подобни осъзнавания на вечния живот.

        Разбира се, такова основно понятие може да се осъзнава само в утвърждаването му. Всяко невежествено съмнение нанася на това ясно утвърждаване почти неизлечими пукнатини. Печално е да виждаме как интелигентвни мислители се страхуват от смъртта и заразяват с този страх невежествените маси. Защо и те не се проникнат с онова светло знание, което е изграждало най-древната мъдрост, потвърдена от най-добрите мислители на всички векове. По най-доброто и ще достигнете до най-доброто.

20 юли 1935 г., Тимур Хада.